Как руският Хамлет – Висоцки, загина от морфин и алкохол 3.
Културен феномен без аналог след смъртта си
(Продължение – виж тук предишна част)
На негово име в наше време са кръстени театри, кораби, самолети, скали, върхове и проходи. Има астероид с името Висоцки. На територията на бившия Съветски съюз са издигнати над 20 негови паметника.
Висоцки е написал общо 600 стихотворения, от които половината са станали на песни. Има около 30 роли във филми и сериали, сред тях: „Вертикал”, „Кратки срещи”, „Господарят на тайгата”, „Служили двама другари“, „Мястото на срещата не се променя“, „Как Петър Велики жени своя арап”, „Бягството на мистър Маккинли”.
В началото на 70-те години на миналия век записи с ужасно качество на магнетофонни ленти, презаписвани с микрофон десетки пъти бродят из руската шир, напускат пределите на страната и достигат до другите държави от соцлагера. По това време руски език се изучава задължително в училище във всички източно европейски страни, т. нар. Източен блок. Така че дрезгавият глас и „свободните” строфи на барда са разбираеми за много хора и извън СССР. И досега той има почитатели у нас.
…
Владимир Семьонович Висоцки е роден на 25 януари 1938 г. в Москва. Баща му Семьон Владимирович (Волфович) Висоцки (1916 – 1980) е военен със звание полковник, родом от Киев. Според някои киевски изследователи, дядото на барда е от г. Брест-Литовск, а родът Висоцки тръгва от малко селце в Пружанската околия на Гродненската губерния, днес Брестска област, Беларус.
Майката на Висоцки – Нина Максимовна Висоцка, по баща – Серьогина (1912 – 2003) е била преводач от немски език.
Ранното си детство Владимир прекарва в московска комунална квартира на 1-ва Мешчанска улица. Както ще изпее през 1975 г. „…На трийсет и осем стаички – само една тоалетна…”
По време на Великата Отечествена война за 2 години са евакуирани с майка му в уралския град Бузулук. През 1943-та отново се завръщат в Москва. От 1947 г. до 1949 г. заедно с баща си и втората му жена Евгения Степановна Лихалатова се установяват в град Еберсвалд (Германия), където малкият Володя се научава да свири на пиано.
Като се завръщат в Москва, живеят в жилище на пресечката бул. „Болшой Каретний”, възпят в знаменитата му песен „Где твои семнадцать лет? На Большом Каретном!”
През 1953 г. Висоцки посещава театрален кръжок в Дома на учителя под художественото ръководство на актьора В. Богомолов от МХАТ (Московски художествен академичен театър, основан от Станиславски и Немирович-Данченко). През 1955-та завършва средното си образование и по настояване на роднините си кандидатства и е приет в Московския инженерно-строителен институт „В. Куйбишев”. Още след първия семестър разбира, че това не е неговото поприще.
На 31 декември 1955 г. Володя и училищния му другар Игор Кохановски решават да „празнуват” новогодишната нощ довършвайки чертежи, които ако не предадат в срок няма да бъдат допуснати до сесията. Към един часа на 1-ви януари 1956 г. курсовите работи са готови. Но изведнъж Висоцки грабва бурканче с туш за чертане (по друга версия – джезве с гъсто кафе) и го лисва върху къртовския студентски труд. „ Това беше – отсича – Ще се готвя, имам още половин година, ще се пробвам в театралния институт. А всичко това не е за мен…”
Следващите 4 години е студент в актьорския курс на школата-студия МХАТ „В. И. Немирович-Данченко”.
В първи курс се запознава с първата си жена – Изолда (Иза) Жукова. През 1959-та са първата му театрална роля (Порфирий Петрович в учебния спектакъл по Достоевски „Престъпление и наказание”) и първата, макар и епизодична, роля в киното ( на студента Петя във филма „Връстнички”).
От 1960-а до 1964-а Висоцки работи с прекъсвания в Московския драматичен театър „А. С. Пушкин”. Дават му предимно второстепенни роли.
По време на снимките на филма „713-ти иска кацане” през 1961 г. се запознава с Людмила Абрамова, която става съпруга №2. Появяват се първите му песни. За начало на песенната кариера на Висоцки се смята „Татуировка”, написана в Ленинград. Два месеца Висоцки се опитва да намери мястото си в Московския театър на миниатюрите и да влезе в трупата на театър „Современник”, но безуспешно. През 1962-ра се ражда първородния син на Лидмила и Владимир – Аркадий, а две години по-късно на бял свят се появява и Никита.
През 1964-та Висоцки създава първите си песни към филми и започва работа в Московския театър на драмата и комедията на Таганка, където остава да края на дните си.
През юли 1967-ма се запознава с френската актриса с руско потекло Марина Влади (Марина Владимировна Полякова), която през декември 1970-та става съпруга №3.
През 1968 г. изпраща открито писмо до ЦК на КПСС във връзка с унищожителната критика на властта към неговото ранно песенно творчество, разпространена в някои централни вестници. Излиза и първата му авторска плоча „Песни от филма „Вертикал”. През лятото на 1969 г. Володя изпада в клинична смърт, но оживява благодарение на Марина Влади, която по онова време е в Москва.
Премиерата на „Хамлет” (в превод на Борис Пастернак) на Таганка е през ноември 1971-ва. По-късно режисьорът на постановката Юрий Любимов ще признае, че: „Ако го нямаше Висоцки, нямаше да поставям тази трагедия. Разбира се, намериха се „експерти”, които да ми размахат пръст и да ме предупредят, че е нечувано един долен пияница с прегракналия си глас да крещи монолозите на Хамлет. Ставало дума за принц, все пак… Това го казваха хора, които не бяха виждали други благородни величия освен африкански принцове…”
Екзалтираната публика препълва салона на „Таганка”, билетите за този спектакъл свършват преди да стигнат до касата, вестниците не спират със суперлативите: „Владимир Висоцки направи невъзможното. Той играе ролята си всеки път на живот и смърт. Всеки път той умира и се ражда отново.”
От 70-та до 80-та популярността на Владимир Висоцки расте лавинообразно. Дрезгавия му глас и няколкото акорда, върху които са създадени песните му, са емблемата на този отрязък от руската история.
Такова емоционално себеотдаване, каквото Висоцки изплаква в стиховете и песните си, го обрича на горене и изгаряне, казва Любимов. Никой не можеше да му помогне, а сам той не можеше да се справи. Както и да наречем Висоцки – поет, актьор, бунтар, пророк, Пушкин на ХХ век, рицар – за цяло едно поколение той си остава нравствен ориентир, а за културата – феномен.
Висоцки пее за всички злободневни проблеми на обществото, за които вестниците не пишат, телевизията и радиото не говорят, филмите и спектаклите не показват. Песни за войната, за дружбата, за любовта, за изневярата, за вопиющата глупост, за бездарието, за бюрократизма, за вярата в Бог, за бездуховността, за алкохолизма…
Звукооператор от едно съветско радио разказва, как при редките записи на Висоцки в студио, апаратната е била пълна с около 30-40 касетофона на фенове. За услугата да получат лошо копие от записа на боготворения от тях Висоцки, те „плащали” с бутилка коняк. Тарифата определил самият звукооператор, а после делял с екипа „плячката”. Копията се препредават и записани от концерти или купони, на които е пял поетът. Някои находчиви фенове дори се прехранват с такъв „бизнес”.
Заедно с трупата на „Таганка” Висоцки е правил турнета Унгария, Югославия, Франция, Германия, Полша. След брака с Марина Влади, с разрешение на властите успява да посети няколко пъти САЩ (през 1979 г. даже изнася концерт там), Канада, Таити и др. Направил е над 1000 концерта в СССР и чужбина. Има няколко посещения в България, едното е на турне с театър „Таганка” през 1974 г., идвал е и на лични посещения.
Режисьорът Юрий Любимов (1917-2014 ), който е дългогодишен директор и художествен ръководител на театър „Таганка” и се смята се за един от реформаторите на съветския (руския) театър, многократно е имал неприятности с властите, заради Висоцки. Те не му прощават организацията по погребението, което тръгва от театъра и се превръща в 5-километрова процесия по московските улици.
Пред 1984 г. е спрян спектакъл на Любимов в памет на Висоцки и друга негова постановка. Същата година, докато е в чужбина, е издаден указ за лишаването му от съветско гражданство. Поводът е критично интервю , което дава за сп. „Тайм”. Той е отстранен и от длъжността директор на театър „Таганка”, остава в чужбина и получава израелско гражданство. До началото на 90-те живее и прави театрални и оперни постановки във Франция, САЩ, Израел и др.
Ето какво разказва за Висоцки Юрий Любимов в едно от своите интервюта за покойния актьор, на който е бил нещо като ментор години наред:
„…Много съжалявам за ранната му кончина. Много отрано повярвах, че той е забележителен поет и ще изиграе голяма роля в съдбата на Русия. Времето потвърди това. Въобще е чудо, че в затворено общество човек може да изпее всичко, което поиска и все пак да изпълни мисията си независимо от гоненията, на които е подложен. Което и изразяваше в своите песни „Охота на волков”, „Банька”…
Висоцки е една огромна загуба, но за Русия това не е странно, за съжаление.
…Често се налагаше да защитавам Володя. Основно от нападки, свързани с песните му и тяхното съдържание. Властите го обявиха за антисъветчик, за тях той беше неприемлива персона, въпреки милионите поклонници. Дори децата на тези дейци играеха ролята на защитници пред своите родители, но на Висоцки му се налагаше да живее твърде унизително и тежко. Въпреки фантастичния успех и любовта на милиони хора…
…Но времето тече толкова бързо, сега младото поколение ходи на спектакъла „Висоцки” и по тяхната бурна реакция аз разбирам, че те нищо не знаят за Висоцки. Те казват на своя жаргон: „Яко, супер!” – но нищо не знаят за него. Двайсет години – не са малко, но на гробищата винаги има цветя от феновете на Висоцки.
…
Володя беше страшно любознателен и притежаваше уникалното умение да привързва хората към себе си. Това е рядък дар. Той самият често казваше: „Съчинявах песни за приятелите си и ги пеех в много интимни компании..” А после те започнаха да се разпространяват по безкрайни пътища и кръгове и обхващаха цялата наша огромна и необятна страна. И тази дружеска интонация, необикновената благоразположеност, с които пееше на приятелите си, тя остана в него до края. Той притежаваше удивителен дар – умееше да обича всеки отделен човек. Затова хората така силно се домогваха до него.”
–- –- –
Използвани са материали от сборника „Москва: Московский рабочий” (1988), книгата на Фьодор Раззаков „Владимир Высоцкий: козырь в тайной войне”, от в. „Комсомольская правда”, сп. „Театр”, сп. „Книжное обозрение” (1986), форуми, посветени на живота и творчеството му.
Части от този материал са публикувани в сп. „Биограф” 2011 г.
Последният записан концерт на Висоцки 1980 г.