Бронксвил – нещо като Драгалевци…
И така, мили читатели, дойде ред да ви напиша едно писмо за ню-йоркската Бояна, или Драгалевци, както решите. Селото се казва Бронксвил, има 6543 жители според последното преброяване от 2000 г., и е на 15 мили (24 км) северно от Манхатън, по течението на река Бронкс. Живях там със семейството си 7 години и това беше един от най-особените периоди в моя живот (досега)…
Както знаете животът на журналиста и дипломата е чергарска история. Той минава предимно в пълнене и разопаковане на куфари или кашони на всеки 3-4 години (аз се застоях повечко в Ню Йорк) и е свързан както с приятното усещане от откриването на един нов свят, така и с неизбежната мизерия при намирането, обзавеждането и „обживяването“ на един нов дом. За последните 23 години чергарство съм сменил 9 къщи или апартаменти в различни части на света. Куфарите и чантите в моя живот са 5 пъти повече от годините ми.
Та като се заселихме в Ню Йорк през септември 1999 г., Манхатън ни се видя шумен и брутален с динамиката си. Стийв Ричардс, приятел американец, ми каза да отида в Бронксвил и да опитам да „намеря нещо“, където да се живее. След като видяхме 5-6 къщи, избрахме една, която беше по кесията ми, и само на 7 минути пеша от гарата. Стара къща, строена преди 94 години, с 3,5 спални (точно така, три нормални и една миниатюрна спалничка под покрива където се усамотявах, когато ми писнеше от всичко), хол с камина и малко, кокетно дворче, силно предразполагащо към чаша бяло вино в летните следобеди.
След известно проучване, местните „агенти“ които се занимаваха с жилища под наем, решиха че може да ни допуснат да живеем в Бронксвил.
Казвам това, защото някак си дискретно населението на селото винаги оставаше предимно „бяло“, много рядко да се види някой афро-американец, азиатец или „латино“. Те идваха да окосят тревата в градините, да ринат сняг през зимата или да гледат малки деца. Идваха сутрин и си отиваха вечер незнайно къде. Доминираха „уаспи“-те (бели, англо-саксонски протестанти)*, тук-там някой като нас от чаровните и загадъчни Балкани (случайно), или от богата Европа. Гето за богати бели хора. (Един познат евреин ми подшушна, че даже и евреи не се срещат в Бронксвил). Може и така да е….
Бронксвил е само на 28 минути с влак от Манхатън (влакът е на всеки 30 мин.). Влакът (от 1844 г. насам) дава възможност докато пиеш сутрешното си кафе да прочетеш най-важните страници от в. „Ню Йорк Таймс“. Поради това, че е чисто, спокойно и сигурно място, с меки заоблени хълмове, винаги зелени, дори през зимата, с огромни борове и 100-годишни дъбове между разкошните къщи строени преди повече от век, Бронксвил от много деситилетия насам привлича едни от най-богатите и най-влиятелни хора на Съединените щати. Ако средният годишен доход на семейство в САЩ е бил 42,000 долара през 2000 г., то в Бронксвил е бил 145,000. Селото е едно от най-богатите в цялата страна, и най-богатото в окръг Уестчестър.
Първите бели заселници идват през 1666 г. от Англия, а по-късно купуват земята от индианския вожд Граматан. Как я купуват един бог знае. Но именно на Граматан е кръстен по-късно прочутият хотел в Бронксвил, където са отсядали звезди като Грета Гарбо, Глория Суансън, писателят Тиодор Драйзър и първата дама (тогава) Елионор Рузвелт. Но хотела го катурват през 1972 г. В селото е живял известно време президентът Джон Кенеди, редакторът на „Ню Йоркър“ Брендан Джил, видни ТВ-звезди и продуценти. Днес преобладават предимно милионери от Уолстрийт, чийто къщи струват между 3 и 30 милиона долара. А може и повече…
А в съседното село Такахоу живееха Добрин и Елиза, докато в южния край на Бронксвил в Маунт Върнан – Евгени и Албена, млади и кадърни българи, които успяха да превърнат една стара, паянтова къща в нещо като разкошен дворец. Да ти е драго да общуваш с такива българи.
За 7 години, през които живяхме в Бронксвил, водата не спря нито веднъж. Нито токът. Нито телевизионният сигнал, телефонът или Интернетът прекъсваха. Не се случи нито едно произшествие. Улиците винаги бяха чисти. Хълмовете и дърветата – зелени. Тревата – все подстригана. Никакви кражби. Много автомобили стояха отключени. Моите деца си губеха ключовете средно по 3 пъти седмично и у нас често беше отключено. Нищо не се случи. Въпреки честите дъждове или обилния сняг през зимата, канализацията работеше отлично. Асфалтираха улиците дори когато нямаше нужда…
Не искам да правя никакви сравнения с Драгалевци, където имам някаква къща, и ме е срам че съм българин, като се връщам през лятото. Няма по-мизерно село от Драгалевци, с непредсказуем волтаж на тока, с вода която или я няма, или достига 10 атмосфери и взривява бойлери, вентили и кранове… Където канализацията се нарича „септична яма“ и през лятото мирише като в Бейрут през 1982 г. или в Кабул по време на различни нашествия… И където улиците приличат на тези в Багдад с ями от бомби и мини… Все места където съм работил, та мога да правя сравнения.
Само в едно си приличат Бронксвил и Драгалевци: по броя на джиповете на глава от населението. Огромни, скъпи и луксозни возила, управлявани (в Бронксвил) от усмихнати и любезни хора, а в Драгалевци – в повечето случаи – от намусени и сърдити физиономии.
Когато през лятото Манхатън се превръща в гореща, влажна фурна, Бронксвил е винаги свеж от прохладния бриз, който идва откъм океана. Селото е точно по средата между Атлантика и река Хъдзън, училището (1-12 клас) е безплатно за местните деца (годишната такса за останалите е 14,000 долара) и е на 3-то място в САЩ по академичните успехи на децата. Има и два колежа – „Конкордия“ и „Сара Лоурънс“, където е учила навремето Йоко Оно, вдовицата на Джон Ленън.
Вечер хората нахлуват елегантни в уютните 7-8 ресторанта (повечето италиански), магазините (десетки) и банките (4 броя) спускат кепенците в 6 вечерта, само големият супермаркет е отворен до 9, за такива като мен.
Като наближи Коледа, селото грейва като посребрено. Всеки бор в двора пред къщата е украсен до неузнаваемост с разноцветни лампи и гирлянди; зад прозорците и стъклените врати надничат богато, но с вкус накичени елхи. Комините издишват приятно миришещ дъх на горящи дърва в камините, малки деца щъкат насам-натам по заснежените улици. Четирите църкви се пълнят с хора за празничните литургии. Прилича на Андерсенова приказка или на картина от Брьогел.
Другата малка разлика (от Бояна и Драгалевци) е, че хората тук нямат никакви огради или дувари с бодлива тел отгоре. Има едни ниски чамови летвички срамежливо изправени като в детска игра, подсказващи къде свършва единият двор и откъде започва другият. Няма дори „естествени“ огради от високи храсти, кипариси или други „Берлински стени“. Завесите на прозорците почти никога не се спускат, за да се вижда цялото великолепие на дома отвън: тежки полилеи, скъпи мебели, библиотеки с много книги… Отникъде не се чува силна музика, която да подлудява комшиите… Те може и да не са близки приятели, но често се канят на гости един друг, пийват по чаша вино или гледат бейзболни мачове. (Но нямат ракия и салата като нас…) И странно, никой не паркира колата си пред двора на съседа си, въпреки че пред неговия двор място колкото щеш. А в Драгалевци е точно обратното: всички гледат да паркират така, че да ти запушат вратата. Това е сигурно знак колко сме си близки у нас…
Когато през зимата излезем сутрин на улицата в Бронксвил да ринем сняг, всичко оживява като във филм на Фелини. Докато прехвърлиш 2-3 тона сняг с греблото, научаваш маса неща за живота на комшията. Понякога това завършва с умерена почерпка.
Ето, така тече тихо и без особени събития животът в Бронксвил през последните 200-300 години. Полицейските патрулни коли „шетат“ по улиците денонощно, 365 дни в годината. Може би затова нищо никога не се случва. Скучно и досадно. Дори 2-3 дупки няма по улиците да те стреснат когато си караш колата. И я няма тази дискретна, загадъчна балканска миризма на печени чушки, горящи влажни есенни листа, ферментиращо кисело зеле и уханни септични ями, които правят Драгалевци така неповторимо.
Искрено ваш,
Енчо Господинов
* Б. р. – от съкращението WASP – White, Anglo-Saxon and Protestant