Какво спира световната икономика?

Хамид Рашид
Проджект синдикейт

Джоузеф Стиглиц. Снимка: личен сайт

През 2015 година, седем години след глобалната финансова криза,
разразила се през 2008 година, световната икономика продължаваше
да балансира на ръба. Според данни на доклада на ООН
„Световната икономическа ситуация и перспективите през 2016
година“, средните темпове на растежа на икономиката в развитите
страни след кризата са се забавили с над 54%. Близо 44 милиона
души в тези страни са безработни, което е с 12 милиона повече,
отколкото през 2007 година. Инфлацията пък е достигнала
най-ниското си равнище от времето на кризата.

Още по-тревожен факт е това, че темповете на икономическия
растеж в развитите страни са станали по-нестабилни. Това е
учудващо, тъй като, разполагайки с развита икономика с напълно
открити капитални сметки, тези страни трябваше да спечелят от
свободното движение на капитала и международното разпределение
на рисковете и по този начин да преживеят само слаба
макроикономическа нестабилност. Освен това социалните плащания,
включително помощите при безработица, трябваше да дадат
възможност на домакинствата да стабилизират равнището на
потреблението.

Само че политика, която доминираше през следкризисния период
(свиването на бюджета и мерките за количеството облекчение,
прилагани от основните централни банки), на практика изобщо не
помогна да се стимулира потреблението на домакинствата,
инвестициите и икономическият растеж. Тъкмо обратното, тя само
влоши ситуацията.

В САЩ количественото облекчаване (QE) не доведе до
нарастване на потреблението и инвестиции, отчасти защото
лъвският пай от допълнителните ликвидности се върна обратно в
централните банки под формата на допълнителни резерви. Законът
от 2006 година за смекчаване на регулирането на финансовите
услуги, който разреши на Управлението за федерален резерв (УФР)
да плаща лихви по задължителните и допълните резерви, на
практика подкопа ключовата цел на политиката на количественото
облекчаване.

Нещо повече, когато финансовият сектор се оказа на ръба на
пропастта, през 2008 година бе приет закон за извънредната
икономическа стабилизация, с който датата на плащането на
лихвите бе изтеглена напред с три години (на 1 октомври 2008
година вместо 2011-а). В резултат допълнителните резерви,
държани от УФР, рязко се увеличиха от средно 200 милиарда долара
през 2000 – 2008-а до 1,6 трилиона долара през периода
2009-2015 година. Финансовите институции предпочетоха да държат
парите си в УФР, а не да кредитират реалната икономика,
спечелвайки без каквито и да било рискове през последните пет
години близо 30 милиарда долара.

Това може да се определи като щедра – и в голяма степен
скрита – субсидия на УФР за финансовия сектор. А благодарение на
неотдавнашното вдигане на лихвите на УФР размерът на тази
субсидия ще нарасне с още 13 милиарда долара за тази година.
Погрешните стимули са само една от причините многобройните
очаквания за ползи от ниските лихви да не се материализират.
Заради политиката на количествено облекчаване лихвените ставки
останаха на равнище, близко до нулата, почти седем години и това
трябваше да стимулира правителствата на развитите страни да
вземат кредити за инвестиции в инфраструктурата, образованието
и социалния сектор. Увеличаване на социалните плащания в
следкризисния период би могло да увеличи общото търсене и да
смекчи промяната в динамиката на потреблението.

Нещо повече, в споменатия по-горе доклад на ООН ясно се
посочва, че и частните инвестиции в развитите страни по света не
са нараствали с темповете, които можеха да се очакват на фона
на свръхниските лихви. В 17 от 20 водещи развити страни темпът
на растеж на инвестициите през периода след 2008 година е
останал по-нисък, отколкото през годините преди кризата, а в пет
страни капиталовложенията са се свили за периода 2010 – 2015
година.

В същото време по цял свят значително се е увеличил обемът
на дългови ценни книжа, пуснати от нефинансови корпорации,
които, както се предполага, трябва да се занимават с капиталови
инвестиции. Както можеше да се очаква много нефинансови
корпорации взеха кредити, възползвайки се от изгодните ниски
лихви. Само че вместо да инвестират получените пари, те ги
похарчиха за изкупуването на собствените си акции или за други
финансови активи. По този начин политиката на количествено
облекчаване допринесе за рязкото повишаване на равнището на
задлъжнялостта, а също и за увеличението на капитализацията на
пазара и доходоносността на финансовия сектор.

И отново нищо от всичко това не се оказа полезно за реалната
икономика. Ясно е, че задържането на лихвите до равнище, близко
до нулата, не означава задължително повече кредитиране или
инвестиции. Когато на банките се дава свободата да избират, те
избират печалбата без риск или дори финансовите спекулации, а не
кредитирането, което би могло да помогне на решението на
по-обхватната задача за постигане на икономически растеж.

И обратното, когато Световната банка или Международният
валутен фонд дават евтини пари на развиващите се страни, те
налагат условията какво може да се прави с тях. За да се
постигне желаният ефект, политиката на количественото
облекчаване би трябвало да се съпътства не само от официални
мерки за възстановяване на отслабналите канали на кредитиране
(особено на предназначените за малките и средни предприятия), но
и от определени конкретни целеви показатели за кредитирането на
банките. И така, вместо на практика да стимулира банките да
кредитират по-малко, УФР трябваше да ги наказва заради това, че
държат прекомерни резерви.

Свръхниските лихвени ставки донесоха ограничена полза на
развитите страни, но пък излязоха скъпо на развиващите страни.
Непреднамерена (макар и очаквана) последица от смекчаването на
паричната политика стана резкият растеж на трансграничното
движение на капитали. Общият приток на капитали в развиващите се
страни се увеличи от близо 20 милиарда долара през 2008 година
до над 600 милиарда долара през 2010 година.

През тези години много развиващи се страни трудно се
справяха с внезапния и мащабен приток на капитали. Само малка
част от тези средства отиваше в дългосрочни инвестиционни
проекти. Нещо повече, през следкризисния период нарастването на
инвестиции в развиващите се страни значително се забави. А през
тази година се очаква развиващите се страни, взети заедно, за
първи път от 2006-а да отчетат нетно изтичане на капитали на
стойност 615 милиарда долара.

Нито паричните власти, нито финансовият сектор правят това,
което се очаква от тях. Изглежда морето от ликвидности
диспропорционално е отишло за създаването на финансови богатства
и за раздуването на балони на пазара за активи, а не за
укрепване на реалната икономика. И макар че по целия свят
котировките на акциите рязко спаднаха, пазарната капитализация,
измерена като дял от световния брутен вътрешен продукт, остава
висока. Така че не може да се пренебрегва рискът от още една
финансова криза.

Има друга политика, която дава надежда за възстановяване на
трайния и всеобхватен растеж. Тя започва с пренаписването на
правилата на пазарната икономика с цел да се гарантира по-голямо
равенство, с по-дългосрочно мислене и обуздаване на финансовите
пазари с ефективно регулиране и подходящи структури за
стимулиране.

В същото време обаче ще бъде необходимо и да се увеличат
значително държавните инвестиции в инфраструктурата,
образованието и технологиите. Те би трябвало да се финансират,
поне частично, от нови екологични данъци, включително
въглеводородни налози и данъци за монополистите, както и от
други видове ренти, станали прекалено разпространени в пазарната
икономика и активно допринасящи за увеличението на
неравенството и забавянето на темпа на икономическия растеж.

БТА

*Джоузеф Стиглиц е известен американски икономист, носител на
Нобелова награда за икономика за 2001 година. Той е професор в
Колумбийския университет и главен икономист на Института
„Рузвелт“.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.