Моята борба – обезвреждане. Или презареждане?

Новото критическо издание на „Моята борба“

„Едно добро ново издание на една много лоша стара книга” – това казва в заглавие английският вестник „Гардиан” (12 януари 2016 г.) по повод излизането в Германия на Хитлеровото съчинение „Моята борба”, пуснато легално след 70-годишна забрана, наложена от Баварското правителство. Доста търсих из интернет и установих, че този кратък коментар е може би най-точният в чуждестранната преса. От другото, което прочетох, включително и в българските медии, преобладаваха цитатите от авторитетни представители на чужди институции и организации. Телевизиите у нас също цитатничеха, единствено БНТ се отсрами с две коментарни предавания, в които имах възможността да участвам. По-късно разбрах, че и програма „Христо Ботев“ на БНР се е включила.

1.

Медиите, включително и израелските, наблягат на следното: новото издание на „Моята борба” в Германия е научно, състои се от два тома, близо 2000 страници, и е снабдено с повече от 3500 бележки и коментари. Подготвено и публикувано е от Института за съвременна история в Мюнхен, като изпълнението на проекта е отнело около 6–7 години. Важно обстоятелство, улеснило пускането на книгата в пазарно обращение, е отпадането на авторските й права – според Закона, седемдесет години след смъртта на Хитлер текстът вече е свободно достъпен, сиреч наше си, обществено достояние.

А ето и сензационната пикантерия: след появата му четири хилядният тираж моментално е изкупен, буквално за ден-два, въпреки немалката цена от 59 евро за двутомника. И още – получени са над 15 000 нови заявки от желаещи да притежават книгата. И накрая, но не по важност: електронното издание Buchreport, което изготвя класациите за най-продаваните книги, помествани в сп. „Шпигел”, обяви, че „Моята борба” заема двайсето място в списъка на бестселърите в Германия.

„Шпигел” обаче уточнява (9 януари 2016 г.), че в сегашния си вид ключовото съчинение на нацизма е „разглобено според всички правила на историографията”. „Четеното понякога е досадно, но е ползотворно. Всеки, който прочете новото издание, вероятно ще бъде имунизиран завинаги срещу идеологическата отрова на книгата.” „Дойче веле” също коментира (Сузане Шрьодер, 8 януари 2016 г.): „Този научен подход снема опасния ореол на книгата, създаден от дългогодишната й забрана и табуизиране. Сега всеки има възможност сам да си състави представа за човеконенавистните тези на Хитлер, изречени по непоносимо празнословен и високопарен начин. Всъщност, „Моята борба” беше достъпна и досега благодарение на интернет. Толкова по-важно е коментираното издание да послужи като „противоотрова” на разпространяваните версии в мрежата. Хубаво е и това, че училищата също ще могат да работят с новото издание. По този начин учениците ще имат достъп до един важен източник за историята на националсоциализма.”

2.

Една книга става медийна новина, когато около нея има сензация, скандал. В дадения случай има достатъчно и от едното, и от другото. За сензацията – че „Моята борба” е бестселър – вече споменахме. Ала трябва да наблегнем, че тя е силно преувеличена: не може да се обяви за бестселър книга, от която са продадени, макар и за кратко време, някакви си 4000 бройки и заявени още 15000. При същинските бестселъри, знаем, за същия период се продават стотици хиляди бройки.

Скандала обаче го има. Той е проектиран в самата книга, по-точно в контекста на нейното четене и разпространяване във времето след Втората световна война. „Моята борба” е обраснала със значения; това е библията на националсоциализма и антисемитизма, а по-късно и на неофашизма, ксенофобията, расизма и пр. Тотално отречена е в изповядващия демократични ценности свят; беше забранена и в бившия соцлагер. Легализирането й тъкмо в днешния момент, пък било то и с научен коментар, няма как да не се тълкува поне двояко: от една страна, като „справяне с миналото” (нем. Vergangenheitsbeweltigung) у самите германци, като насока за бъдещото й четене от младите поколения, а от друга – разбира се, крайна – като едва ли не посмъртна реабилитация на Фюрера и оправдание за престъпленията на нацизма.

Има и трети, че и четвърти скандален контекст: „Моята борба” отлично обслужва в „тяхната борба“ ислямистите, които многократно я преиздават и препоръчват; публикуването на книгата в този кризисен за Германия (и не само!) момент, когато канцлерът Ангела Меркел отстоява либерална политика спрямо мигрантите от арабския свят, идва да напомни, че е нужна една „твърда ръка” и едно „окончателно решение” на този проблем. Още повече на фона на станалото навръх Нова година в Кьолн.

Не понасям конспиративните теории – най-малкото, защото по отношение на самите евреи (български евреин съм) те са твърде много. Достатъчно е да споменем „световния юдеомасонски заговор“, „Протоколите на старейшините от Цион“, отричането на газовите камери и въобще на Холокоста, както и да цитираме кратък пасаж от „Моята борба: „Евреите са били и остават типични паразити, те живеят на чужда сметка. Подобно на вредни бацили, те се разпространяват там, където за бацилите се създава подходяща хранителна среда.“

Хитлер, знае се, не е бил особено образован, камо ли ориентиран в науката. Сам признава в книгата си, че събира информация от множеството антисемитски брошури, продавани по будките, евтини малоценнни издания, разпространявани по цял свят, също и у нас. Долнопробна, улична литература. Бих я нарекъл pulp-non-fiction, по подобие на т.нар. pulp fiction (литературоподобни любовни историйки). Тия фалшификати, брутални лъжи и нелепости се множат толкова повече, колкото повече се разобличават – което не означава, че развенчаването е безсмислено, напротив (вижте „Пражкото гробище“ на Умберто Еко или „Лъжата, която не иска да умре“ на Адаса Бен-Ито). Що се отнася до съвпадението между пускането на критичното издание на „Моята борба” и развихрянето на страстите около мигрантската вълна в Европа, то, според мен, е чиста случайност. Фактите, които изложих, го доказват. А истерията по интернет форумите, атаките на троловете са нов, технологично обезпечен вариант на стария pulp-non-fiction.

3.

Звучи невероятно, но в Израел не приемат драматично публикуването на книгата в този й вид. Интернет изданието Times of Israel (12 януари 2016 г.) се позовава на Дан Мичман, ръководител на Международния институт за изследвания на Холокоста „Яд Вашем”. Той казва, че действително е малко изненадан от успеха на „Моята борба”, но предполага, че за това има две причини: „първо, заради медийния шум, доста голям брой хора решиха да видят за какво е всичко това, въпреки че повечето от тях няма наистина да я прочетат”; второ, „това ще бъде част от все още продължаващия процес на „справянето с миналото” в Германия”. Мичман продължава: „Повечето екземпляри от новото издание на „Моята борба” вероятно се купуват от историци и други учени. Предполагам, че това издание не е купено от отричащите Холокоста и от неонацисти.” Ученият пояснява, че книгата ще бъде необходима за изследователите, занимаващи се с историята на ХХ век, и по-специално с Втората световна война, нацизма и Холокоста. Нуждата от този пълен критичен прочит на „Моята борба”, според Мичман, „допълнително насърчава много университетски библиотеки по света да я купуват”.

Световният еврейски конгрес в Ню Йорк обаче е на друго мнение. Негови представители призоваха това „историческо наследство” да бъде оставено на „аптечния рафт, където се съхраняват отровите”. Председателят на Конгреса Роналд Лаудер бе категоричен: „За разлика от много други трудове, които наистина заслужават да бъдат преиздадени с анотации, „Моята борба” не заслужава.”

Еврейската общност в Мюнхен също не е ентусиазирана. Лидерът й Шарлоте Кноблох коментира, че не може да си представи гледката „Моята борба” на витрините на книжарниците. БТА цитира председателя на Централния съвет на евреите в Германия Йозеф Шустер. Познаването на „Моята борба”, казва той, е важно, за да се обяснят Холокостът и националсоциализмът, но се опасява от „по-широкото присъствие на това презряно произведение на пазара”.

Очевидно по този болезнен въпрос не може да се очаква единно мнение от цялата еврейска диаспора. „Моята борба” не е нито първият, нито последният антисемитски пасквил, но безспорно представлява идеологическият манифест и „практическото ръководство” на еврейското изтребление, наречено Холокост. „Невъзможно е никакво примирение с евреите – пише Хитлер. – С тях е възможен само езикът: или-или!”. И в добавка: „борейки се за унищожението на еврейството, аз се боря за божието дело”. Кой евреин по света би приел равнодушно тези думи, щом зад тях стоят шест милиона зверски погубени живота. Тук не важат нито рационалните, нито научните аргументи, емоционалните ги елиминират: аз добре ги разбирам, дори до голяма степен ги споделям.

Защо до голяма степен?! Защото не за евреите е направено това ново научно издание на „Моята борба”; то няма да промени нито възгледите, нито емоциите им (ни) спрямо Хитлер. Без тази книга светът щеше да бъде различен. В стихотворението „Еврейски смешки“ Валери Петров го е написал:

Германският ни домакин/ разказва анекдот на „идиш“,
а пък евреин ни един/ не можеш в този град да видиш.

Аврам, Ребека, Соломон,/ на толкоз вицове герои,
през камерите със циклон/ прекараха ви, мили мои.

4.

Естествено, различен щеше да бъде светът без „Моята борба“, но ако се правим, че тя въобще не е съществувала, ако я забраним завинаги, или обратното, ако тотално я освободим, какво ще постигнем?!

По-добре да зададем въпроса обратно: а какво сме постигнали? „Моята борба“ не е издавана в Германия през последните 70 години, но до 1945 г. е била публикувана в около 12-милионен тираж, давана е и като сватбен подарък на всяко новобрачно немско семейство, получавало я е и всяко новородено „арийско“ дете; с други думиq служела е и като култов атрибут – можеш и да не я четеш постоянно, дори изобщо да не я четеш, но я поставяш на почетно място в дома си, кланяш й се заради „магическата“ й сила. Или демонстрираш вярност към идеологията – без да я приемаш, а от страх. След Втората световна война, въпреки че провинция Бавария (на която съюзническите сили предоставят авторските права) не разрешава официално публикуването й никъде, „Моята борба“ се издава в много страни и на много езици, при това без какъвто и да било научен коментар. Старите немски издания пък се търгуват прескъпо на антикварния пазар, всеки уважаващ себе си неонацист и куклусклановец я притежава и я тачи като амулет. Естествено, има я свободно и в интернет на всякакви езици, тъй че феновете й могат да си я качат даже на телефона, да си я споделят и „лайкват“ във фейсбук…

„Книгата не е просто исторически извор, тя е символ”, споделя Кристиан Хартман от Института за съвременна история, един от редакторите на новото издание. „Затова искахме да развенчаем този мит веднъж завинаги.” Аз бих употребил още по-силни думи. Бих уподобил „Моята борба“ на раков тумор, който пуска своите метастази из цялото земно кълбо. Затова възприeмам коментарното й научно издание като ваксина, не като „презареждане“, а като обезвреждане. Тя едва ли би могла да ликвидира тумора, но ще блокира – поне отчасти – неговото разпространение. Как? Не си правя илюзии, че неонацистът и фашизоидът лумпен, който рецитира като мантра Хитлеровите словоблудства, ще се повлияе от научното им развенчаване. Подобни индивидууми, като чуят за наука, се хващат за кобура. Обезвреждането на тая безпросветна реторика ще се случи, когато нормалните хора (а те са повече!) получат възможността просветено да я разчетат.

5.

Малко за българската история на „Моята борба”. Тя никак не е дълга. Знаменателно е, че книгата не е била отпечатана у нас дори когато страната ни е била съюзник на нацистка Германия и когато родното печатно пространство е преизпълнено с „прозренията“ на Фюрера и обкръжението му. Разправиха ми за едно суперлуксозно, подвързано с кожа немско издание, подарено с автограф от Хитлер на цар Борис ІІІ и старателно пазено в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Не съм го виждал, не вярвам и да го изложат.

Но сега „Моята борба“ е достъпна на български език и печатно, и в интернет – още през 2000 и 2001 г. се появиха две нейни пиратски издания наведнъж. Поразшумя се най-вече около второто (превод от руски), защото то даде старт на цяла книжна нацистка поредица, която маскираше пропагандно-комерсиалния си характер зад паравана „публикация на исторически документ“. Рекламата й бе агресивно предизвикателна – внезапно София осъмна, облепена в цветни плакати, на които Фюрерът „грееше“ в пълното си величие. На гнусната провокация остро реагира дори американският „Ню Йорк Таймс“. Писах тогава, че не съм за забраната на книгата, а че е недопустимо този престъпен спрямо човечеството документ да бъде издаван и рекламиран като масово развлекателно четиво. Писах също (и не само аз!), че в този си вид книгата обслужва неонацистки и националистически образувания, формиращи се у нас. Още тогава се обявих за едно научно коментарно издание на „Моята борба“, което да демистифицира идеологията и политиката на Хитлер.

Но всичко приключи сравнително за кратко. Никой не санкционира така наречените издатели; те си прибраха парите и изчезнаха от бизнеса. После страстите отшумяха, като междувременно някои фашизоидни формирования се легитимираха във вид на партии – една даже парламентарно представена. Днес книгата, допечатвана периодично, може да се намери на пл. „Славейков” за 40–50 лева. Има я и по електронните книжарници, заедно, разбира се, с други нацистки, фашистки, антисемитски и негационистични съчинения. А дали се търси?

Медиите твърдяха, че интересът се бил засилил по време на антиправителствените протести в София през 2013–2014 г. Ако искате, вярвайте…
На български език „Моята борба“ е качена и в интернет – няколко публикации, все на свободен достъп. Едната от тях е на прословутия пиратски сайт „Читанка“. Но особено интересна е електронната версия на издателство „Нова Европа“ (клонинг на едноименната нацистка поредица, издавана от Любомир Владикин през 40-те години на ХХ век). Сайтът, който я разпространява – съдейки от името му – е дело на ислямисти, базирани в България.

С последното давам материал за размисъл на онези, които задават въпроса: че за какво им е на ислямистите „Моята борба“?

6.

Дума да няма, отпадането на авторските права върху такава „култова“ книга си е голямо предизвикателство към книгоиздаването, включително и българското. Институтът за съвременна история в Мюнхен вече обяви, че е получил редица оферти от чужбина за превод на критичното издание на „Моята борба“. Смятали да не бързат с отговорите, щели внимателно да проучват предложенията и сетне да решават.
Кой да ги чака?! Помислете само, два тома от близо 2000 страници с бележки и илюстрации ще струват безбожно скъпо, пък и каква е гаранцията, че тъкмо собствената ти фирма ще бъде предпочетена. Далеч по-бързо, по-лесно и по-евтино би излязло да се преиздаде – вече „легално“ – някой от съществуващите пиратски продукти.

Тук ще направя екскурс, за който поемам цялата отговорност. Когато през 2014 г. отпаднаха авторските права върху Екзюпери (между другото, той е бил военен пилот, участвал е в антифашистката съпротива), поне две дузини български издателства публикуваха „Малкият принц“. Направо да завидиш на изобретателността на някои от тях: „редактираха“ стария великолепен превод на Константин Константинов или имитираха, че правят нов, заменяха оригиналните илюстрации със „свои“, без да ги е грижа, че нарушават авторовата воля. Знам, че вече има такива мераци и за „Моята борба“, главно от страна на комерсиални родни книжни фабриканти. Не бих се учудил, ако се появят наведнъж няколко издания на конкуриращи се цени, отново в опаковка за масова консумация. Какво пък – парите не миришат, както гласи латинската сентенция.

Искам обаче тия печеловници да знаят, че в случая с „Моята борба“ парите миришат. Като млад, минавайки покрай Софийския екарисаж, усещах зловонието от изгаряните животински трупове и бързах да избягам. В Аушвиц няма как да съм бил, но знам, че пушекът от крематориума му, където са изгаряни човешките тела, мирише страшно. Ето края на „Еврейски смешки“:

Сега сте дим, сега сте прах,/ сега сте пръст в незнайна яма
и над кого е този смях,/ когато смешните ги няма?

Бел.ред. Току-що на пл. „Славейков” и в някои книжарски вериги се появи ново издание на „Моята борба” без указан преводач и бележки, публикувано от издателство „Веси” на цена за меки корици 25 лв. Това издание изглежда повтаря превода на „Жар птица” от 2001 г.

От в. Култура

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.