Национализмът и демократическото чувство срещу турската тирания и чорбаджиите

Симеон Радев. Снимка: архив

(Из въведение към т. 1 на „Строители на съвременна България“, което не е включено в някои издания)

…
Под името национализъм ний не разбираме народното съзнание и любовта към отечеството: тия качества са твърде общи, за да могат да послужат като характеристика на едно поколение и като релиеф на една епоха. Това, което ний наричаме национализъм на нашето Възраждане, това е самонадеяността на националния дух, това е устремът към големи исторически съдбини, това е вярата, че българският народ е призван да владее над Балканския полуостров. Всички силни политически умове на Възраждането: Раковски, д-р Чомаков, Любен Каравелов, бяха националисти в тая смисъл. На тия, които мечтаеха за една мънинка България между Дунава и Балкана, д-р Чомаков казваше в Цариград: „На българския народ са нужни три морета!” Любен проектираше една югославска конфедерация, в която на българите предстоеше господствующа роля, а Раковски подчиняваше на своята фантазия и историята, и филогията, за да окрили своето поколение с патриотическата амбиция, която поражда спомена на едно велико минало.

Покрай националистическия тласък на Възраждането съществуваше едно течение, което на първо време се наричаше чорбаджийско или старо. То се състоеше от боязън пред бъдащето, от недоверие към силата на народния дух и от упования за чужда помощ. В Букурещ това течение се олицетворяваше в паметната „Добродетелна дружба”, известна на новите поколения не толкова по своята дейност, колкото по жестокия хумор, с който я преследваха революционните писатели на емиграцията. В Цариград „старите” се групираха около Кръстевича, Бурмова, Григория Доростолочервенски; когато имаха повече шансове за победа, към тях се присъединяваше и Марко Балабанов.
Стълкновенията между тия две течения бе епизодично между емигрантите в Румъния; тук революционният националистически дух господствуваше почти всецяло. В Цариград чорбаджийският дух бе силен и заставаше упорито по пътя на националните задачи. Борбата между „националисти” и „стари” съставлява в морално отношение най-драматическият изглед на църковния въпрос.
…
Българските въстания нямаха непосредствен успех, но те са, които

дадоха повод за нашето освобождение

Изследванията на френския историк Ханото, бивш министър на външните работи и приятел на Русия, доказват, че Руско-турската война не е влизала в плановете на руската дипломация и че до самото навечерие на войната Александър ІІ не е знаел дали ще воюва с Турция или с Австрия. Значи, националистите на политическата борба, революционерите, със своята самонадеяност, с предприемчивия си дух и с любовта си към рисковете предизвикаха освобождението на България, както националистите на църковната борба запазиха духовната цялост на българското отечество.

Старо издание на „Строителите на съвременна България“.

Като споменем след национализма и демократическото чувство, няма да изчерпим цялата характеристика на Възраждането, но чини ми се, че ще сме изброили вече неговите победоносни сили.

Демократическото чувство някои историци забелязват у българите още в първите времена на тяхната политическа организация. То оцеля през всичките тъмни времена на нашето минало и в зората на Възраждането се явява свежо и могъщо. То се заключава в едно всеобщо стремление към свободата и главно към равенство. Българинът е враг на йерархията, била тя социална или политическа. Щом той се пробуди, виждаме го да се бори еднакво срещу чорбаджиите, както срещу фанариотите. Повикът срещу чорбаджиите не утихна вече никога в българския печат от неговото основание досега.

Още в 1857 г. „Българска денница” даваше потресающи сведения за тоя вид крепостничество, в което българското селско население около Елена бе поставено спрямо няколко семейства, облечени от турските султани с феодална власт. „По сичка България се оплакват от чорбаджиите и разказват ни, че тия чорбаджии са по-лошави и от турците и фанариотите. Ние вярваме, че всичко това е истина, защото хиляди доказателства стърчат пред очите ни”, пишеше в. „Свобода” в 1872 год.

А в. „България” издаван, както е известно от Д. Цанкова, в една остра статия под наслов

„Чорбаджии и чорбаджийски мекерета”

характеризираше още по-грозно чорбаджиите. „Свищовските чорбаджии (Д. Цанков, техен съгражданин, ги познаваше добре), освен че са лукави лицемери, светокрадци, безбожници, предатели, набедители, грабители, хаинджии, с една дума изедници, сиреч дето са ограбвали черкови, училища, сироти, сирачета и сиромаси, скритом и на много са изпили кръвта с помощта на фанариотските владици, освен казват дето вършат тези общочорбаджийски тайни, има и таквизи, които и явно в търговията са показали грабителство с помощта на лъжовното банкрутство, сиреч има мюхлюзи и вагабонти.”
Какъв лукс от позорящи епитети и какво буйно обществено чувство! Социалистите не можаха да изобретят по-късно по-жесток език спрямо буржоазията. Във всичките периодически издания от тая епоха се издигат негодующи гласове против гневът и експлоатацията на чорбаджиите. „Чорбаджията не убива, пишеше един по-умерен автор в „Български книжици”, но той граби безпрестанно и без милост. ” Същите тежки упреци хвърля и хрисимата инак „Българска пчела”, която отбелязва една печална прилика между „фанариотите и чорбаджиите”.

Без съмнение имаше между чорбаджиите хора патриоти и добродетелни. „Както между старите чорбаджии, пишеше „Македония”, имаше достойни и народни человеци, които правеха въобще почест на народа, тъй между днешните млади чорбаджии мнозина знаеме ний человеци, с чувства и колко годе просветени, да разберат и да се трудят за доброто на народа си, затова и отблъскваме укорът въобще върху чорбаджиите.”

Симеон Радев в Белия дом, преди среща с президента Хувър 1929 г. Снимка: Уикипедия

Но и тези чорбаджии народът ги търпеше по неволя като водители, но не ги обичаше. „Положението ни днес, пишеше „Турция”, не ни позволява да минем без чорбаджиите. Нека ги употребяваме в общите си работи прочее… Нека се възползваме от тяхната опитност и от техните съвети.” Съюзници по необходимост, чорбаджиите оставаха обаче пак антипатични като класа, олицетворяюща социалното неравенство и економическия гнет.
…

„Чорбаджийството, пишеше (в. „Македония”), се потруди да уплете в своите примки народното наше духовенство, да се съедини с него, за да последва и занапред своето владение върху народа, с тази разлика, че по-преди то правеше това чрез сътрудничеството на гръцкото духовенство, а сега го направи с помощта на самото наше българско духовенство.”
Следваха обвинения, че чорбаджиите заграбвали църковни имоти, присвоявали си училищните сгради, злоупотребявали с народните подаяния, с една реч упражнявали „едно решително владение и тиранизъм върху беднийт народ”. „Могат ли да се преброят, питаше „Македония”, техните неправедни отмъщения върху беззащитните хорица и техните гнусни клевети пред правителството, чрез които те са гонили и съсипвали по-независимите онези, които не са рачили или не рачат да се подлагат на тяхната непросветена, дива и едва ли не скотска воля?” Трябва възмущението против чорбаджиите да е било тогава твърде буйно, за да дръзне един вестник, издаван в Цариград под надзора на турската цензура, да им хвърли с такава ярост обвинението в предателство. (Бел. ред. – вестникът е спрян заради тези публкиации).

Това обвинение бе, както е известно, постоянният вик на

революционната българска преса

в Букурещ. В чорбаджийството революционерите виждаха някакво многоглаво чудовище, седнало на главата на българския народ и впило в него своите нокти. За тях думата чорбаджия значеше чисто и просто шпионин.

Старо издание на „Строителите на съвременна България“.

Под влиянието на тия страстни – и в много голяма степен несправедливи – проповеди демократическото чувство у българския народ клонеше да добие форма на някаква сектантска омраза. От друга страна, културата бе доста слаба, за да го възпита, а вестниците не можеха да му дадат още някаква идейна основа.
Печатът преди Освобождението твърде малко се занимаваше с теория. Самите водители на емиграцията имаха определено мировъзрение: радикализмът на Любена и сантименталният социализъм на Ботева се изразяваха в много смътни пориви. Още по-малко можем да търсим някаква доктрина у цариградските публицисти, които бяха въобще по-чужди на големите умствени течения на времето. В действителност със своята агитация и със своя печат „младите” развиваха в интелигенцията и в еснафа индивидуалистически дух, бунта против политическото неравенство и социалната йерархия, жаждата за свобода – с една реч една силно демократическо настроение, крепко свързано с българската действителност посредством омразата към турската тирания и към чорбаджийския гнет.
…
Да се извлече една философия от тази бурна епоха на новата ни история би било много смело, тъй като тя е много близко до нас и за едно обобщение липсува нужната перспектива. Би могло обаче да се твърди, че там, гдето българската политика е оставала вярна на здравите народни традиции, там, гдето се е вдъхновявала от духа на Възраждането, там, гдето е била едновременно националистическа и либерална, предприемчива и самоуверена, смела и упорита, там тя се е завършвала с пълно тържество. В тая смисъл историята на тая епоха е една епопея на българската енергия.

–- –– ––
* Със съкращения от въведението към том. I от „Строители на съвременна България“, което не е включено в някои нови издания. Заглавието е на e-vestnik. Оригиналното заглавие е „За национализма и демократическото чувство през Възраждането”.

Симеон Радев е български историк, писател, дипломат и революционер. Роден е в с. Ресен, Македония 1879 г. (още в рамките на Турската империя). Учи в Охрид и Цариград, после право в Женева и Париж. Член е на ВМОРО още от 16-годишен и става един от видните деятели за освобождението на Македония. По-късно става български дипломат, изпращан на мисии и преговори в много европейски страни и САЩ. Томовете му „Строителите на съвременна България“ са едно от най-важните български историографски изследвания.

Виж целия текст в блога „Истинска публицистика”