Чернобил – живот в затворената зона

Франс прес

Въпреки радиацията част от жителите са се върнали да живеят в района

Контролно-пропускателен пункт към зоната на Чернобил. Снимки: Марина Низамска

Средна възраст: 75 години. В Чернобилската забранена за достъп зона живеят още стотина души, повечето от които са се върнали малко след катастрофата, въпреки радиацията и несъгласието на украинските власти.

„Не мога да кажа защо хората искат да живеят в Чернобил. Каква им е целта? Сърцето ли ги води? Носталгия? Кой знае?“, казва Евгений Наркевич, 78-годишен здравеняк. Но „аз не искам да живея никъде другаде, освен в Чернобил“, казва той.

През 1945 г. Евгений бил едва на осем, когато семейството му се нанесло в тогавашния съветски град. „Това ни спаси от глада. Тук можехме да садим и да берем реколтата, за да се изхраним“, казва той, оправдавайки донякъде привързаността си към тази земя. „Никога не съм искал да си тръгвам от тук“, допълва Евгений.

При експлозията на четвърти реактор на съветската централа,
станал по време на тестове на сигурността на 26 април 1986 г.,
Евгений имал час с учениците си в гимназията.
„Беше събота, злополуката тъкмо се бе случила и за момента
не знаехме нищо. Подозирахме, че е станало нещо, тъй като
виждахме автобуси и военни коли, които отиваха към Припят“, град
с 48 000 жители, включително персоналът на централата , намиращ
се на три километра от Чернобил. „Никой не ни каза нищо. Пълно
мълчание“, разказва той.

В крайна сметка Евгений е евакуиран. Но изведнъж решава, че
ще се върне у дома. Започва да крои планове как да се върне в
зоната, която по това време е отцепена. Представя се за моряк
или за полицай, натоварен със задачата да следи доставките на
петролни продукти.

Най-накрая се среща с директора на службата за наблюдение на
радиацията от централата и го моли да го назначи на работа.
Евгений е назначен и от този момент никога не е напускал зоната
с радиоактивно замърсяване. Противно на всички очаквания, никога
не се е разболявал. Признава, че сади зеленчуци в градината си
и ги яде. „Има известна доза риск“, казва той.

Мария Урупа не е толкова усмихната. Първобитните условия на
живот в тази 30-километрова забранена зона около централата
започват да тежат на тази жена на над 80 години, особено след
катастрофа, след която й е трудно да ходи.

По информация на отговорник за централата общо 158
„самосели“, както ги наричат, живеят в тази зона в малки
къщурки, често направени от дърво.

Те живеят оскъдно, благодарение на реколтата в градината си
и провизии, които им донасят служителите на централата и
посетители. При необходимост ходят в съседния град Иванкив,
който е извън затворената зона, за да си напазаруват на местния
пазар.

Тези „самосели“ така и не приемат принудителното изселване.
Над хиляда от тях се настаняват обратно след катастрофата в тази
зона, въпреки че е силно замърсена и забранена за хора. В
крайна сметка властите приемат идеята.

В момента на катастрофата Мария предлага на мъжа си да се
скрият в мазето, за да не ги eевакуират. Напразно. „Беше тъжно.
Имаше плач, крясъци“, спомня си тя. След прекарани два месеца в
лагер за разселени, тя решава да се върне в зоната „с група от
шест души през гората като партизани“. Но признава, че вече е
трудно да живее сама. Мъжът й починал през 2011 г.

На 77-годишна възраст Валентина Кухаренко съжалява, че на
семейството й е необходимо разрешително, за да бъде допуснато да
я посети. И че роднините й не могат да останат повече от три
поредни дни. Но тази кръглолика украинка в никакъв случай не
съжалява, че се е върнала скоро след злополуката да живее край
Чернобил.

„Казват, че нивата на радиация са високи. Не зная. Може би
радиацията влияе някак на новодошлите, на тези, които никога не
са живели тук. Но от какво да ни е страх нас, старите?“, пита
тя.

„Щом изляза от Чернобил, дори в Иванкив, всичко е чуждо. Не
съм националистка, но обичам много своята малка родина“,
обобщава Кухаренко.
Надява се много, че „един ден Чернобил ще върне към живота,
че отново ще се чува детски смях, дори да трябва да чакаме с
години“.

През 1999 г. в забранената зона е родена малката Мария –
първото бебе, дошло на бял свят след 1986 г. в този „мъртъв“
град. Тъй като е с анемия, семейството й я отвежда от Чернобил
година по-късно. Днес тя трябва да е на 17 години.

БТА

ИStoRииСвят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.