Людмил Димитров и Людмила Малинова-Димитрова: Клишета за Багряна са вкоренени в националната ни памет

Изследователите разказват за една неосветена част от битието й

Портрет на Багряна от художника Иван Табаков.

Доколко митове и стереотипи пречат да вникнем в сложната личност на Елисавета Багряна? Асоциираме я само с част от творчеството й, с няколкото полунаизустени (окастрени от по-широк контекст) стихотворения в училище? Известни са стълбовете на тези клишета – отношенията й с Дора Габе, Боян Пенев, образите на „потомката“, „кукувицата“ и „амазонката“ от споменатите стихотворения, ролята й като свидетел по делото на Вапцаров.
Изследователите Людмил Димитров и Людмила Малинова-Димитрова разказват за една неосветена част от битието й.

Получила признание в годините между двете световни войни, Багряна преживява и надживява времето на социализма. Основните факти са известни. Книгата „Багряна и Словения“ (Факел) изследва словенския период на една от най-големите ни поетеси (30-те и 40-те години на XX в.) и приятелството й с хора от културния елит на Словения, сред които най-важно място в живота й заема интелектуалецът Изидор Цанкар. Трайната й връзка със Словения започва през 1932 г., когато тя и Дора Габе пристигат в Югославия. Там те са по покана на ПЕН-представителствата на Сърбия, Хърватия и Словения, преди провеждане на ПЕН конгрес в Будапеща. Визитата разбунва духовете у нас поради лошите следвоенни отношения между двете държави.

Людмила Малинова-Димитрова. Снимка: личен архив
Людмил Димитров. Снимка: личен архив

Боравейки с документи, разплитайки житейски и биографични възли, изследването разкрива вълнуващ образ на Багряна и задава ново измерение пред изследователите. Авторите отиват далеч – те показват как животът на Лиза, както са я наричали словенските й приятели, е препmyGallery Browserлетен с битието на редица други хора и на цяла една епоха. Различните страни от личността на Багряна, разказани в книгата, напомнят разноликостта на реални портрети, които тя пази приживе в дома си. Сред тях е портретът от Иван Табаков, както и преоткритата от изследователите картина от словенския художник Божидар Якац (избран за корица на книгата).
С двамата изследователи говорим за „истинската Багряна“; за събитията от „словенския период“; натрапваната вина по делото срещу Вапцаров; номинациите й за Нобелова награда и др.

– Багряна безспорно е част от литературния ни канон, но доколко я познаваме в дълбочина?

– Знаете ли, парадоксалното е, че Багряна остана да битува в културното ни пространство по начина, по който я представяше соцканонът. Неизвестно по какви критерии една нейна стихосбирка – първата, „Вечната и святата“, бе предпочетена пред останалите и отново не цялата, а само с около пет-шест стихотворения, които непрекъснато се артикулират в училищата и в университетите, но така поезията ѝ се представя едностранчиво и дори тенденциозно. Всъщност това е проблем при повечето христоматийни автори. Ние някак с лекота и без особена съпротива след 1989 г. продължихме да се доверяваме тъкмо на комунистическия канон, наивно мислейки, че с незначителни трансформации сме го осъвременили и освободили от идеологическите напластявания. В някакъв смисъл преходът ще продължи докато продължава и валидността на стария канон.

– Кои са най-големите клишета, които книгата за Багряна оборва?

Изидор Цанкар с дъщеря си Вероника като посланик в Аржентина. Снимка: от книгата „Багряна и Словения“

– Работейки върху книгата, целта ни не се е свеждала до това да ги оборваме или възприемаме като фактори. Но въпросът е симптоматичен и припомня поне две неща. Първото е, че клишетата за поетесата са толкова силни и вкоренени в националната ни памет, че рано или късно те спохождат. И второто е, че са изградили един траен щит пред истинската Багряна. За себе си например установихме, че подсъзнателно също донякъде сме подвластни на тези насадени внушения, колкото и да мислехме, че не ни засягат. Но за да се занимаваш с Багряна и да очакваш тя да те допусне до себе си, трябва да ѝ вярваш и да си ѝ предан. Признаваме, че докато постепенно откривахме новия ѝ образ, с облекчение преживявахме всеки факт, който рушеше стереотипите, и пред нас се изправяше една много различна, достойна и високо ценена българска поетеса.

– Попаднахте ли на друга „златна жилка“ по време на изследването за Багряна? Друг период от живота ѝ или на друга личностна вселена?

– Паралелно с изследването се замислихме върху късната Багряна – тази, която помним и която в не по-малка степен остава загадка, недостатъчно изследвана. Особено ни впечатли неизвестното стихотворение „Азалия“ от Бразилския цикъл. Писано началото на 60-те години, то говори за съдбата на поета/поетесата, чиято творческа и лична свобода е отнета.
В периода от 70-те години на ХІХ в. до края на Втората световна война, по-точно до създаването на Титова Югославия, културните ни отношения със словенците са най-близки в сравнение с всички останали южни славяни. И най-много следи за нас в чужда литература има в тяхната. Това е една потулена истина и до днес. Днес сме си симпатични, но дистанцирани. През тези интензивни културни връзки за себе си преоткрихме Владимир Василев, Сирак Скитник, Йордан Стубел, Ст. Л. Костов, по повод на чиято смърт през 1939 г. словенците публикуват некролог от 6 страници, и най-учудващото – Дора Габе, за която мислехме, че знаем повече.

– В книгата говорите за номинирането на Багряна за Нобелова награда и незаслуженото отнемане на този ѝ шанс поради противопоставяне на тогавашния председател на българския съюз на писателите на номинацията на Солженицин. Защо този факт е малко известен днес?

– Вътре се опитваме се да подскажем повече причини и възможни обяснения за провала ва Багрянината номинация за Нобел. Това, което се изтъква, е само един популярен факт, повтарящ се непрекъснато, но едва ли изобщо има връзка с истината. Обърнете внимание, че Багряна е предлагана за наградата не веднъж, а два пъти – през 40-те и в края на 60-те на ХХ век. Постоянното повтаряне на едно и също, всъщност формулирано доста общо от Блага Димитрова, може да се тълкува като отказ да разберем истината. Защото въпреки че тези години все още не са разсекретени от Нобеловата комисия, има и до днес свидетели и тук-там писани неща (не само на български език), по които може да се изгради по-цялостна картина за случилото се. За 40-те нещата са сякаш по-ясни, тогава кандидатурата на поетесата не е одобрена, тъй като идва от страна съюзник на Германия. Очакваме по този въпрос монографията на нашата сънародничка Даниела Асенова, която преподава в Швеция и работи по темата за българските номинации за Нобел. За 60-те години е показателно да се прочете предговорът на Артур Лундквист към шведската стихосбирка на Багряна, публикуван в книгата в превод на проф. Вера Ганчева. И ние бяхме изненадани, че добрият приятел на Багряна, големият поет Лундквист, е написал един неубедителен текст, противоречащ си на места, в който не пропуска да отбележи, че тя борави с езика по социалистически образец, което я прави много патриотична, предана на установената обществена система поетеса. В коментар в края на книгата редакторът, тогава млад, днес много известен шведски поет Ларш Гюстафсон, пише, че Багряна с ентусиазъм се присъединява към идеалите на комунистическата държава. Смятаме, че е достатъчно ясно какво означава тази характеристика за нейната номинация от края на 60-те.

– Казвате, че изследването ви има не по-малко отношение и към Изидор Цанкар. Самите словенци запазили ли са днес паметта за човека, когото Багряна среща при посещение в Словения през 30-те и с когото запазва приятелството си десетилетия, до края на живота му?

Радо и Ксения Хрибар, собственици на замъка Стърмол и домакини при някои от посещенията на Багряна в Словения. Снимка: от книгата „Багряна и Словения“

– Въпреки че е голяма културна фигура и словенците много му дължат, доскоро Цанкар не беше сред особено откроените личности. След като Тито снема доверието си от него през 1946 г. и принудително го връща от последната му дипломатическа мисия в Атина, той постепенно потъва в забрава. Чак през 1986 г., по повод 100-годишнината от рождението му, списание публикува доклади от научен форум, посветен на него. Все пак Цанкар основава специалността „История на изкуството“ и по неговите трудове се учи до днес. Това е първата плаха реабилитация на личността му. Две години преди появата на нашата книга, се появи монография, съдържаща подробна информация за живота и дейността му преди всичко като политик. Не без гордост можем да кажем, че тъкмо „Багряна и Словения“ разшири представата на словенците за културната дейност на Цанкар и го представи в чисто човешки облик. Оказа се, че ние сме първите, проучили подробно целия му архив и част от личната му кореспонденция е обнародвана също така за първи път в книгата ни. Това провокира по-нататъшни събития, като заснемане на филм за него, в който бяхме включени с разказ за Багряна.

– Какво мислите за незаслужено избледнели в паметта ни личности като писателя Матвей Вълев, когото споменавате в изследването?

– За съжаление, и ние открихме Матвей Вълев покрай Багряна. Формално знаехме за него, както знаем за десетки други български писатели извън канона. Но се сблъскахме с личността му едва сега. След завръщането си от Бразилия в края на 1934 г. той се озовава в центъра на литературния ни живот. Все едно дали ще го определим като първокласен писател, или не, Вълев е бил много известен, ценèн публицист и критик. Фактът, че за относително кратък период издава сборници с разкази, пише пиеси в съавторство, говори сам за себе си. Около съдбата му има неизвестни моменти – най-вече смъртта му на фронта, периодично се появяват хипотези за тях, което още веднъж доказва, че е необходимо да се изследва цялостно.
Твърдим, че връзката на Багряна и Матвей има много по-дълбоки измерения основно в творчески аспект, нещата не се свеждат до любовни авантюри, както убеждават вестникарски писания.

– Пишете за словенския замък Стърмол, стопаните на който са били домакини на Багряна при посещения в Словения. Неотдавна бяха открити останките на стопаните му, убити от партизани. Как дори и късното реконструиране на миналото ни помага?

За словенците, но и за българите този тип реконструиране е равнозначно на катарзис. На нас поне така ни подейства вестта за разкритието и последвалите събития. Описвайки този епизод, в книгата изразихме надежда, че племенникът им Петер Хрибар, който в разговор с нас ни увери, че е решен докрай да разкрие мистерията около гибелта на родствениците си, ще удържи на думата си. Когато ДНК експертизата потвърди, че останките са техни и родът организира погребение в тесен семеен кръг, бяхме поканени като единствените външни присъстващи на церемонията. След полагането на урната, Петер се приближи до нас и ни прошепна: „Удържах на думата си“.

– В книгата припомняте за един изгубен пръстен – подарък на Багряна от Цанкар. Възможно ли е да бъде открит някога и сигурно ли е, че е бил откраднат?

– Пръстенът с александрит има поетичен ореол, както пръстенът с опал, подарен на Мина от Яворов. Подарени и възпети. За съжаление, и двата са изчезнали – единият е откраднат от архива на Яворов, другият – от дома на Багряна. За последното знаем от внучката на поетесата Лиза Шапкарева. Пръстенът и днес би имал висока материална стойност заради редкостта на камъка, но емоционалната и легендарната му стойност е много по-висока. В този смисъл обирът в апартамента на поетесата може да е бил случаен, но може да е бил и неслучаен. Жалко ще е, ако културната ни памет е лишена от тези пръстени завинаги. Да се надяваме, че някой ден ще се появят отнякъде.

Следва – „Вината“ на Багряна в участта на Вапцаров

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.