Братислав Талев: Димитър Талев реагираше болезнено и гневно на македонския език
Превели баща ми на македонски и издали първо „Илинден“ - там я няма Султана да говори за българското начало, разказва синът на писателя
Братислав Талев е 74 – годишен, син на писателя Димитър Талев. По образование е геолог-палеонтолог. Специализирал е микробиология в Хумболтовия университет в Берлин. Издал е 15 научни книги, негови методи се ползват дори в Япония. Работил е в Геологическия институт в БАН, след което се насочва към журналистиката – в сп. „Наука и техника за младежта“. След промените възстановява в. „Знаме“ и е депутат във Великото народно събрание като представител на Демократическата партия. Бързо се отказва от българския политически живот и днес живее в старата семейна къща на Талеви в Бистрица край София.
– Г-н Талев, литературният критик Светлозар Игов веднъж каза, че романите на баща ви са критика към робската психика на българина и към робския му страх. Не е ли това малко преиначаване на идеите на Димитър Талев?
– Не, не мисля, че романите бяха критика към българина. В тях присъства много силно националната принадлежност, цялостта на един общ народ – в България и в Македония и борбеността на този народ, който защитава принадлежността си. Да, в романите има и предатели и подлеци, но те не са определящи. Тях навсякъде ги има. Да се обърнем към Шекспир – колко предателство и коварство има там. Вече според мен, не ангажирам Димитър Талев, докато англичаните воюват помежду си много кърваво, но воюват в името на Англия, ние българите все сме готови да угодничим на големите. Времето на социализма беше такова подлизурство, такова угодничество. При срещите на държавните ни глави със съветски дипломати от по-нисък ранг, те се стопяваха, разтичаха се. Има нещо в психологията ни, но Димитър Талев не се спира специално на него. Димитър Талев искаше да насърчи българина, да му вдъхне самоувереност и да подчертае историческата му принадлежност и цялост. Не случайно в творчеството си той се върна и към Самуил. Сега македонистите се мъчат да изкарат, че той е македонски цар, но пропускат много показателния факт, че не ние, а византийците наричат император Василий – Българоубиеца, а не Македоноубиеца. Има много други исторически факти, които са неопровержими.
– Тоест – целта на Талев е по-скоро да върне вярата на българина в него самия, отколкото допълнително да я разклати?
– Да, именно така е. Аз ценя Игов, но тук не е прав. Не виждам сюжети и мотиви, които да го подкрепят. Бегло е засегнато нещо подобно. Особеното е с аргументи да бъде разгърната тази дълбока увереност в българина. А аргументите са част от живота на хората, на народа, който е живял тогава.
– Талевият съвременник Христо Огнянов нарича неговите книги „освобождение на българския дух“, имайки предвид времето, в което излизат. Той сравнява дейността на баща ви по времето на комунизма с тази на Паисий по време на турското робство. Днес ние като че ли малко неглижираме този момент.
– Да, разбира се, точно така е. Нямате представа каква жестока драма беше. За толкова кратко време – от 1941 г., когато успяхме да си възвърнем Македония, до 1944 г. – краят на надеждите. Отделно бяха и ударите срещу баща ми – веднага след Девети септември – затвор, после два концетрационни лагера, от които се върна полужив. Едва го спасиха и ни изселиха в Луковит. През цялото това време той нямаше възможност да публикува каквото и да било. Тогава майка ми работеше като тъкачка, бобинарка в една фабрика за килими, по цял ден между дреповете. Тя ни прехранваше. Баща ми виждаше нейната мъка и жертвоготовност, а същевременно в него с голяма сила напираше тази творческа съдбовност – да разкаже това, което е дълбоко в душата му и негово дълбоко убеждение.
– Въпреки всички тези ужаси, някогашната критика твърди, че именно социализмът е направил Талев писател.
– Да, аз често повтарям истината по този въпрос, защото не се знае. Панталей Зарев често казваше, че Димитър Талев е прегърнал идеите на социализма и чак след това е достигнал до творческите си върхове. Първо той не е прегръщал тези идеи и второ, на ръкописа на „Железния светилник“ стои датата 1946 г. Подлистници от него, които представляваха повече от една трета от романа, излизаха преди 9 септември 1944 г. във вестник „Зора“. Романите на баща ми не са плод на социалистическия реализъм, а на узрялото творческо можене на писателя. Преди „Железният светилник“ е и трилогията „Усилни години“. Разбира се, писателското майсторство е много по-зряло в по-късните романи, но то идва с възрастта на писателя, а не със социалистическия реализъм. Но аз харесвам много и „Усилни години“, там ясно личи романтизмът на баща ми.
– Приема се, че трилогията „Усилни години“ е силно повлияна от Вазов.
– Да, но само в известна степен – тематично, като националисти и патриоти. Близостта и влиянието е може би в този романтизъм, който го има и в „Под игото“. Но то е по-наивно конструирано. Вазов заслужава да го тачим дълбоко, но като писателско майсторство „Под игото“ не е най-високият връх.
– Според критиците „Железният светилник“ е един от малкото български романи от европейска величина?
– Разбира се, но ако ние и държавните ни институции бяха с ясното съзнание, колко важно е самосъзнанието за това какво представляваш, то те щяха да направят опит да ги представят пред света. Книгите на Талев не са преведени на френски, да кажем. А точно от френски литератор Димитър Талев е представен като лауреат за Нобелова премия. Има хора, които го оценяват, но повечето не го познават, защото романите му не са стигнали до тях. Тук е нашата трагична съдба – повечето нобелови лауреати са от англосаксонските нации. Това е нормално, езикът е мостът, той представя дадено творчество.
– Не мислите ли, че Димитър Талев е твърде слабо представен не само в чужбина, но и у нас. От произведенията му в училище се изучава само „Железният светилник“, вместо цялата тетралогия, в които виждаме зрелия Лазар и събиращия в себе си всички борби на българите – Борис?
– Според мен целенасочено се избягват тези образи. Това е пак нашата липса на национална самоувереност. Ще дам най-елементарния пример – гларусите по морето и контактът им с чужденките. Мухльовци, които надуват перки, но щом срещнат някое по-интелигентно момиче веднага започва угодниченето, приплакването. Това се усеща и в хората, запретнали ръкави да управляват България.
Много тъжното и голямата творческа драма е, че татко си отиде много рано. Малко преди да почине, той каза, че в съзнанието му вече се е родил образът на следващия, последен роман от поредицата. Той щеше да засегне Балканската война – най-важния момент от съвременната българска история. Тогава се връзва този жесток възел, от който продължаваме да страдаме. Татко беше вече готов да седне и да го напише, щеше да е готов за шест месеца. Но те не му достигнаха. Там Борис щеше да е централната фигура. Димитър Талев няма прототипи, но казваше, че много нещо от него самия ще има в Борис. Щеше да е много интересно как писателят се приближава до съвременността, а оттам и до себе си. Може би, ако Димитър Талев беше доживял да напише романа си за Балканската война, щеше да обясни и защо ни се случва всичко това днес.
– Какви бяха мечтите на Димитър Талев за България?
– Вижте, той почина 1966 г. След смъртта на Сталин имаше известно омекотяване на болшевишкия режим, но перспективите не бяха много добри. Светът все още беше замръзнал. Промените бяха в дълбока перспектива, СССР имаше най-огромната армия, ядрени ракети. По мое усещане у татко преобладаваше болката за тази наша нещастна съдба, за всичко, което загубихме. Но имаше и надежда, че ще се случи доброто. Така и като беше болен – никога не споменахме болестта, с нас беше надеждата, че тя ще се преодолее, ще се отложи.
– А какво мислеше баща ви за насаждането на македонизма в Македония?
– Ядосваше се. Имам едно старо евангелие, където е записвано родословното ни дърво. Дядо ми е записан Талев, така е записал и децата си. А днес братовчедите ми се казват Талески. Питам защо? Това е резултат на дългата асимилационна политика на сърбите, още от времето на кралство Югославия. В романите на баща ми са описани действията на сръбски четници, които не се спират пред нищо, дерат хора живи, убиват деца. Това не е литературна измислица, а жива съдба. Баща ми реагираше много болезнено и много гневно на новия македонски език. За него това беше една опасна измишльотина. И днес виждаме резултатите. Татко ме заведе през 1943 г. в Прилеп при братовчедите ми. Спомням си как отворих вратата на големия им двор, поех по калдаръмената улица и стигнах до една рекичка. По едно дървено мостче стигнах до другата страна, още си спомням разлятия пясък по коритото на реката. Там имаше момчетии, които си играеха, ловяха риба. Аз веднага влязох в контакт с тях, разбирахме се прекрасно. Да, смешно ми беше, че стринка ми казва лажица на лъжицата, но това бяха разликите. А сега се разбираме трудно. Близостта между днешните ни езици е извратена, изкълчена. Много е трудно да се усетят нюансите. Мен дори не ми се ходи в Прилеп, в къщата на дядо ми. Просто ме е страх да не се разочаровам.
Срещал съм се с много хора невежи, включително моите братовчеди, които смятат, че са наследници на Александър Македонски. Нищо общо, това е непознаване на историята. Димитър Талев трябва постоянно да е в съзнанието ни, защото той е историческа принадлежност. В една своя статия той казва, че в миналото са корените на настоящето и често обръща поглед към историята.
Оставаме ли верни на възгледите на Димитър Талев или ще изказваме предположения какво би било, ако той беше жив? Може би, когато един ден и Македония влезе в Европейския съюз, ще има възможности за много пряк контакт. Но може да се случи и обратното. Може да се окаже, че признаването на Македония като независима държава е било грешна стъпка, че така сме се отказали от общата си принадлежност.
-Издава ли се Димитър Талев на македонски?
– Без да ме осведомят, дори са превели баща ми на македонски и го разпространяват дори в САЩ и Канада. Издали са първо „Илинден“ – там я няма Султана да повтаря постоянно за българското начало. Татко би ги сграбчил за гърлото. Той не възприемаше македонизма, не можеше да го понася и беше прав в това. Той беше много сдържан, но нещата се усещаха, също и в творчеството му. Може би това му съкрати и живота.
– По обясними причини доста слабо познат е творческият живот на баща ви преди 1944 г. Какво ви е разказвал той?
– След гимназията баща ми посещава лекции в чужбина по медицина и по философия. Разбира, че това не го вълнува и точно в деня, в който почива Вазов, баща ми се връща от Австрия и слиза на Видинското пристанище. Следва тук българска филология. Имал е много авторитетни преподаватели – академик Арнаудов и т.н. Те искат да го привлекат като научен работник, но той решава, че неговото поприще е писателството. Издава книгата „Сълзите на мама“ – много мили разказчета за деца. Аз ги харесвам много, в тях има нещо много меко и нравствено – за отношението към дома, към майка, към Бог. Баща ми не беше много религиозен, но споделяше напълно моралната страна на християнството. По това време е привлечен във вестник „Македония“ като коректор. Бързо става редактор, главен редактор и дори директор. Годините са много бурни и това е било много рисков пост, опасността е била страшна. Най-малкото предният директор тъкмо е бил убит. Но баща ми го е приел като дълг. По-късно са разпуснати всички партии, включително македонските дружества и вестник „Македония“ също спира. Впоследствие баща ми отива в „Зора“ и заедно с Йордан Бадев води литературния отдел. „Зора“ е най-авторитетният вестник тогава, вестникът на интелигенцията. „Утро“ има по-голям тираж, но е и по-масов.
– Идва 1944 г. и баща ви е вкаран в затвора. Има легенда, че е оцелял по случайност, а негов съименник е бил убит от новата власт?
– Баща ми започна да плаща за своето родолюбие. Един друг журналист по съвпадение се е казвал Димитър Талев. Той нарочно е носил очила с голям диоптър, за да прилича на баща ми. На много места, даже в албанското посолство, се е представял за него. Дори през Втората световна война е взел пари от италианците, за да направи репортажи за Албания. Помня, как един ден по тази причина дойдоха и арестуваха татко, но полицейският инспектор каза: „ама това не е този Димитър Талев“. Баща ми после излезе с официално опровержение в „Зора“. Но въпросният съименник не е убит от комунистите, успява да се измъкне. Тази история малко се драматизира. Започва обаче един много мъчителен период за нашето семейство. Оттогава баща ми получава и страхотна язва. Когато по-късно го оперираха, докторът каза, че и игла не е можело да се прокара през долния отвор на стомаха му. Но той никога не се оплака и не показа, че е болен.
– После баща ви е изпратен в лагер. Какво знаете за този период?
– Вече болен, баща ми е пратен в Куциян. Хранят се с варени кочани зеле без никаква мазнина. Майка ми го спаси. Тя беше много предана жена и съпруга. Спомням си как сваряваше захар, карамелизираше я и слагаше на бурканите етикети от близката аптека. Уж, че е лекарство, тя вкарваше тези буркани в лагера, за да го подсилва по някакъв начин. Иначе с тези кочани той щеше да умре, той просто не би могъл да се храни с тях. Майка ми постоянно беше по затворите, търсеше начини да му изпрати нещо и ние с брат ми практически гладувахме. Спомням си летата на улица „Добри Войников“, тя беше с калдъръм, и ние по цял ден боси, само с едни черни гащета и се храним с по една филия с олио и червен пипер. Това беше – сами. Аз се чувствах много свободен, грях ми на душата, но татко беше далече, а мама не можеше да ме следи постоянно. Постоянен беше страхът ми за него, но момчешки, аз бях на 11-12 години. Тогава светът се възприема различно. Мама беше изключително жертвоготовна. Успяваше да превъзмогне дори майчиния си инстинкт, за да се грижи за татко. Спомням си, в училище веднъж раздаваха по една кесийка с 40 бучки чехословашка захар. По пътя до вкъщи аз не издържах на изкушението и си взех една бучка. Аз нося вкъщи 39 бучки, но мама научила от една съученичка, че са дали по 40. А с тези бучки тя спасяваше татко. Всъщност мама е разбрала от Ани Любенова – дъщерята на Борю Зевзека, когото пък убиха след девети. Те живееха до нас. Борю го застрелват в Борисовата градина и го хвърлят в Перловската река. Такива неща се случваха тогава. Днес социалистите станаха бизнесмени, но миналото не се прощава току-така.
– След това пък ви изселват в Луковит?
– Това беше изключително мъчителен период за нас – цели четири години. Наскоро сложиха плоча на къщата, където живеехме там : „Тук живя и работи Димитър Талев“. Тук беше изселен! Съучениците ми страняха от мен, за четири години никога не съм отивал с някой от тях до училище, или пък съм се връщал. Избягваха ме, да не говорим за момичетата. Но това ми закали волята, всяко зло за добро. Бяха обаче много тежки години, особено за майка ми. Нощни смени, фабриката беше извън града, а тя беше 30 годишна жена. Едва сега си давам сметка за всичките страхове на една млада жена, която тогава приличаше на Джина Лолобриджида. Тогава не оценявах това, за мен тя беше мама, която дори понякога ме пляскаше с машата, защото бях много непослушен. Беше много предана, през целия си живот. Когато татко почина – нея едва я спасихме, тя се срина психически. Още откак завършва гимназия тя е с татко. В две жени виждам елементи от физиката и душевността на майка ми – в учителката Дона и в Ния. Мекотата, топлото излъчване. Баща ми категорично нямаше прототипи, както смяташе Коста Църнушанов, но в общия живот, в контактуването се запечатват близките елементи, те са в личния опит на писателя.
– Какво става след като ви връщат в София?
– Тогава направо ни свършиха. Четири години и половина живеехме в Бакърена фабрика. Някой път изпусках мотрисата и трябваше с трамвая да отида до перифериите на София и оттам през едни работнически жилища, през ниви и после пак по едно шосе да си стигна до вкъщи. Случваше се някога да си загубя обувките в калта, нищо че винаги ги връзвах много здраво. Беше тегава, жилава кал и като вакум ми ги засмукваше. Къщата ни не беше измазана, около прозорците нямаше достатъчно хоросан и имаше огромни дупки, виждаше се двора. Духаше страхотно. Мивката беше от бетон и вътре водата беше на буци лед. С тесла я чупехме.
-И въпреки всички тези несгоди, баща ви пише такъв епохален труд? Какво го движеше напред, какво му даваше сили?
– Тази безкрайна преданост и обвързаност с родния край. Не като място, където си роден, а с цялото родно духовно пространство като цялост. Извън творчеството, всичко, което представляваше той, беше тази неистова любов към родината, към родната общност.
– Вие наследихте баща си в журналистическата дейност, в началото на промените бяхте и политически активен. Какво ви отказа от политическия живот на прехода?
– Да, по стечение на обстоятелствата аз бях и народен представител. Много бързо усетих, че повечето хора са отишли по сметкаджийство. Видях към какво се стремят много хора и по пътя си се плюят и ритат. А бяха хора на СДС.
– Вие възстановихте и вестник „Знаме“?
– Той изигра много голяма роля Демократическата партия да се обособи като най-голямата партия тогава. СДС все пак беше съюз от партии. Оттам познавам много от така наречените дисиденти – Петър Берон, Жельо Желев. „Знаме“ беше едно много рисковано предприятие. Аз използвах познанството си с много хора в Полиграфическия комбинат, от работата ми в сп. „Наука и техника за младежта“, та те ми отпускаха хартия. Натрупах страхотни дългове, срещу които стоеше моето име. Бях си гарантирал затвор за десет мои живота. Партийните функционери нехаеха. Но да не ви разказвам. Така се натрупва от различни посоки… Най-силно ме докачи амбицията „кой-колко и докъде“, а никой за цялостта, за основните неща, с които започнахме разговора. Вдигнах си шапката и се пенсионирах. От депутатството дори не си прекарах телефон. Не исках да си използвам властта. За това някои днес ме смятат за глупак. Имам 15 научни книги издадени и над 1000 статии, но днес вземам много ниска пенсия. За жалост днес повечето ми пари отиват за лекарства. Това пак е национална социална политика. Цялата държавническа конструкция е погрешна.
– Днес има ли някаква промяна в политическия живот, или както казва в една своя статия баща ви, българските партии са едно „спекулантско, грабителско сдружение“?
– Положението е много тъжно и трябва да се вложат много усилия, за да се поправят тези неща. Корените не могат да се премахнат, няма да станем англичани и германци, но можем поне да сме достойни българи. А ние имаме много достойни личности в историята. Днес някои показват качества, но като цялостна личност…Аз поне не виждам!
Още откак бях депутат твърдя, че две са посоките, където трябва да вложим много сериозни усилия – образованието и здравеопазването. Говорим си за възпитанието и здравето на нацията. Не си ли възпитан и не си ли здрав – какво си? Болен мухльо. Много важни са възпитателите на един народ. Те дават идеите. Къде са нашите идеи? Ние само се присламчваме. Тоя мърльо Доган – защо го оставяме да се вихри в политиката? Като казвам мърльо, аз не го подценявам, той е много сръчен. Но и плъховете са много интелигентни животни. Ами Симеон? Той трябваше да дойде наистина като национален обединител, да бъде такъв, за какъвто се демонстрира. Но нещата се оказаха други. Затова аз не съм много голям оптимист за бъдещето на България в Европейския съюз. Имало е общоевропейска общност и при Карл Велики, но тя се е разпаднала при първото по-сериозно сътресение. Това става на няколко пъти в историята.
-И все пак, как виждате България след десет години?
– На голям кръстопът съм, между надеждата и отчаянието. Страхувам се от сцеплението между отделните държави, настроения и сили в ЕС. Страхувам се, че ще се обособят различни островчета на влияние.
Ние нямаме национална политика, национална концепция, национална кауза. Тя трябва да бъде формулирана и да се направи достояние на всеки гражданин. Нито една политическа сила досега не се е справила с това. А други имат, Турция има. Страх ме е, че един ден на французи, на германци ще им писне да носят България на гърба си и ние ще си останем да тлеем и гаснем. В момента нямаме с какво да задържим младите хора в България. А имаме и сериозни етнически проблеми, нима циганите са интегрирани в нашето общество? Това не е расизъм, а демографска политика, за която трябва да се държи сметка. Но има и надежди – контактът с Македония например, се увеличава.