Създаде се патриотичен фронт срещу закона „Кунева“, сакън да няма анонимни сигнали
Корупционери от всички страни, съединявайте се
Опитите на Народното събрание за приемане на антикорупционния закон са съпроводени с неистова кампания срещу възможността за подаване на анонимни сигнали. Всякакви корупционери започнаха да облъчват нещастната аудитория с чудовищността на явлението. Пешо щял да подаде сигнал срещу Нешо с подобно съдържание „Гледам Нешо кара нова луксозна кола. Чудя се как ли я е придобил? Моля, проверете!“ и Бюрото щяло да се втурне да проверява всякакви сигнали. Възможността за подаване на анонимни сигнали създавала 2 изключително вредни предпоставки:
1) Антикорупционното бюро щяло да бъде затрупано с глупави сигнали от типа „една жена в трамвая каза…“ и нямало да има време да се занимава с истинска антикорупционна работа
2) Щяла да се отвори вратата пред всякакви хора, които да си отмъщават на съседи, (не)приятели, (не)познати, колеги, началници.
Тази димна завеса се стеле над драгия зрител и той се чуди кой ли иска да акушира мъртвородено Бюро? Появата на всеки протагонист*, пък бил той в битието на депутат, експерт или лекар на обществото на „малкия екран“ сгъстява завесата, драмата преминава в зловещ трилър, антагонистът* (сигналчикът) е придобил размерите на Годзила и безчинства над бащиното ни огнище. Докато се появява вълшебното средство, „добрите“ премахват от закона анонимните сигнали, което довежда до неминуемата смърт на лошите и царството заживява щастливо и богато 100 години.
Протагонистът
Тази роля си присвояват най-вече депутати, бивш президент, агент на Държавна сигурност и неговата кохорта от разюздани политици, които са оставили трайна диря в политиката най-паче с безчинствата си, разни политолози, прибиращи тлъсти хонорари, за да защитят партийните тези, но иначе подвизаващи по медиите с ореола на експерти. Те смятат за чутовен професионализъм да могат да защитават две противоположни тези, като пред народа изскачат с онази версия, за която са получили хонорар. Това, разбира се, не е никакъв професионализъм, а обикновен кретенизъм, но кой се занимава с такива работи, когато са намесени пари.
А къде е корупцията? Ами при тези силно загрижени за работата на Бюрото „добри“ люде, които денонощно работят на ползу роду и затова няма да допуснат „недомислици“ в антикорупционния закон. Медиите усърдно слугинстват и канят в студията си само от тази порода – истински оваляните в корупция. Очевидно, че трябва да се направи обратното на това, което твърди класата на корупционерите. Не за друго, а защото ноторно е известно, че те няма как да тръгнат срещу класовите си интереси, напротив – ще ги защитават със зъби и нокти, ще докарат вода от 100 кладенеца, само и само да забранят анонимните сигнали.
Антагонистът
Ролята на чудовището е отредена на подаващия анонимен сигнал гражданин. Олигархията неистово се опитва да го представи за Годзила. Нелепостта на подобна теза е много очевидна, когато използваме филмови герои и терминология. Няма как тези крехки хора да станат врагове на държавността, защото корупцията процъфтява в полето на олигархията, а не при обикновените хора. Затова всяка информация, идваща откъм средите на корумпираните трябва да бъде поставена на много сериозен анализ. В техните аргументи прави впечатление упоритото избягване на думата „донос“ или „доносник“, за каквито биха могли да бъдат представени анонимните сигнали (респ. подаващите ги), което предвид негативния заряд на понятието, ги лишава от сериозно преимущество. Доброволното им лишаване от аванса има своята причина и тя се корени в сценаристите, които са истински доносници на Държавна сигурност. За тях доносът не просто е добро, а начин на живот. По тези причини те се самолишават от много силен аргумент, но затова пък плащат на много медиатори, да защитават безумната им теза. А знайно, че като кажем олигархия разбираме ДС, а като кажем ДС разбираме олигархия.
Клетият народ ще повярва на тази яростна пропаганда срещу анонимните сигнали, още повече, тя, така или иначе, няма много горещи привърженици. Въпреки алогичността на ситуацията — най-големите защитници на антикорупционния закон са самите корупционери, но облечени в игриви костюми, дегизирани в чужди дрехи, наплескани с грим като с мистрия и нежно чуруликащи от екрана. Те упорито твърдят: антагонистът е вредител, който иска да омаскари някои добър човек. Той тъпче сгради и хора по пътя си, с едничката цел да снесе отровните си яйца в гнездото на милите български ведомства, които не помирисват корупция.
Олигархията демонизира анонимните сигнали, защото това е най-прекият път към лишаването й от приходи.
Господарите на информацията
Отговорът на въпроса „кой разполага с информация за корупция?“ е повече от ясен. На първо място това са самите корупционери: възложителят (някакви държавни служители или политически фигури) и изпълнителят (най-често частна фирма). Да очакваме те да подадат сигнал на вездесъщото Бюро е равносилно на очакването милиционер да вземе Нобел по физика. Следователно трябва да се обърнем към други, разполагащи с информация за корупционни сделки, а това са служителите на възложителя и изпълнителя. Как да си представим служителка от правен отдел на някое министерство да наклепа пред Бюрото министъра си, че е разпоредил изготвянето на тръжната документация да се „хармонизира“ с идеите на фирма Х? Нали веднага ще бъде уволнена и ще се появи на пазара на труда. При честния частник нещата изглеждат още по-сурови. Там, освен уволнение, може да бъде и изнасилена.
Говорещите глави обясняват как Бюрото ще засекрети информацията за подаващия сигнал, ама на такава свещена глупост няма кой да се върже. Ако има нещо, което има съвсем устойчив тренд през целия преход, без никакви колебания, това е недоверието към българските институции. Впрочем подобно отношение е повече от справедливо. Всички помнят как Христо Бисеров „се спаси“ от всички държавни постове, преди да му бъде повдигнато обвинение. Това стана с услужливото участие на прокуратурата, които първом осведомиха Пеефски и Доган, а после изпълниха задълженията си, като дадоха „гратисен период“ на обвиняемия и неговите покровители. Прочутото тефтерче на председателя на Комисията за конфликт на интереси, ясно показваше механизма на работа на държавните институции и впрягането им в изпълнението на политически задачи от частен характер.
Няма наивник, който да вярва, че ако си даде името на Бюрото, няма да му звънне Пеефски или др. одиозна фигура, за да го помоли учтиво да изтегли молбата си, защото иначе ще бъде изправен пред тежката задача да урежда Земните си дела.
Вълшебното средство
Решение на всички казуси са анонимните сигнали, подплатени с доказателства. Такива се намират в служителите на получаващите и даващите подкупи. Кой има достъп до договорите, приемно-предавателните протоколи, техническите спецификации и всякаква друга документация или кореспонденция между възложител и изпълнител? Именно тези кротки служители на корупционерите, при които може внезапно да се появят наченки на съвест, са вълшебното средство, което може да сезира Бюрото със съответните доказателства. За целта, обаче, трябва да останат анонимни, иначе ги очакват тежки бъднини.
Искането за установяване личността на сигналчика е най-сигурният защитен механизъм на олигархията, защото чак толкова смелост може да бъде събрана само от един на един милион. Предвиждането на защитен механизъм за Бюрото, което не бива да бъде затрупано от глупави доноси е много елементарен — просто сигналите, съдържащи само общи приказки, без идея за доказателства, трябва да отиват в коша.
Дори зад анонимните сигнали да стоят „гениални изроди“, които желаят да дискредитират, сплашват или отмъщават на някого, те трябва да бъдат разглеждани стига да съдържат конкретни факти и доказателства. Целта на сигналчика е без значение, стига корупционерите да влизат в затвора. Let it be.
–- –- –- –- –
* Протагонист и антагонист – главен герой и неговият противник в драма, литературно произведение – бел. ред.