Не отново „Света София“
През последните десет години съм писала на тази тема: „Света София“. Но не за архитектурната й ценност и зашеметяваща красота, а повече за бурната й история, в която са замесени Гърция и Турция, макар теоретично „Света София“ официално да е обявена и да се използва като музей от 30-те години на миналия век.
Бедата на „Света София“ е в това, че по време на съществуването си се е смятала за най-големия трофей, който един мощен владетел може да спечели.
Създателят й – император Юстиниан, решава да затвърди властта си, предприемайки мащабна обществена програма, след като преживява разрушителния бунт „Ника“. А в негов приоритет се превръща възстановяването на старата „Света София“, която била разрушена от въстаналите тълпи в града. За него завършването на такъв мащабен и забележителен строеж в средата на шести век означавало, че е „победил цар Соломон“ и се е превърнал в най-мощният християнски лидер в света.
Почти 1000 години по-късно друг влиятелен лидер – Мехмед
Втори, отишъл право в Църквата на Пресветата мъдрост, след като
превзел Константинопол, „коленичил пред вратата на църквата, за
да вземе шепа пръст, която изсипал върху чалмата си като акт на
смирение пред Господ“. За него, както и за Юстиниан, тази
магнетична сграда станала политически и религиозен център на
властта му, най-големият му трофей във войната на исляма срещу
християнството.
Оттук нататък „Света София“ с четирите си добавени минарета
станала величествената джамия на ислямския владетел, султана,
надживявайки него, както и други няколко султана, които поемали
властта за почти пет века до залязването на Османската империя.
Разбира се, за големите религиозни сгради това да се
сдобиват с двойна или тройна идентичност заради дългото си
съществуване и културно значение, не е необичайно.
Джамията-катедрала в Кордоба е един от най-забележителните
примери за ислямско/християнско място за поклонение.
И макар „Света София“ да е основният пример за превръщането
на център на християнството в център на ислямската османска
вяра, малко е известно за съдбата на един по-стар център на
политическа и религиозна власт – Партенона.
Властовият символ на Атинската империя и нейният най-могъщ
лидер Перикъл, също бе превърнат в християнска църква горе долу
по същото време, когато е основана и „Света София“. След това
той е превърнат в джамия около шест години след „Света София“,
докато не бе бомбардиран от венецианците през 17 век, ограбен от
британците през 19 век по време на управлението на османците и
най-накрая оставен на мира като защитен паметник на световното
наследство в рамките на границите на модерната гръцка държава.
Никой никога не е помислял да издигне идеята, че Партенонът
трябва да се върне в предишното си състояние като джамия или
църква.
Много пъти съм писала, че по време на дългата си и бурна
история турците и гърците са имали разногласия по много въпроси.
Но когато става въпрос за култура твърде голямата
самонадеяност на гърците като директни наследници на древна
цивилизация, която умря с последния дъх на Византия, често влиза
в конфликт с възприятията на турците като наследници на голяма
средоновековна империя – Османската, която им завеща земя –
някогашен дом на основните световни цивилизации.
Но докато до неотдавна дебатът около „Света София“ бе
предимно по въпроса за собствеността върху паметника, дискусиите
и реакциите от двете страни в последно време се насочиха към
използването на храма като място за богослужение.
Мюсюлманската молитвена служба в „Света София“ през май 2014
г. предизвика определени реакции извън Турция, предимно в
Гърция, сред онези, които се противопоставиха на модерното
използване на обявен паметник на световното наследство. Но
решението тази година на турското правителство и религиозните
власти да представят ежедневно излъчвано по телевизията четене
на Корана в „Света София“ по време на свещения месец за
мюсюлманите Рамазан, предизвика яростна реакция в Гърция. В
декларация на гръцкото външно министерство ежедневната церемония
в „Света София“ бе наречена „връщане назад“, което противоречи
на ценностите на модерните демократични и светски общества. Това
получи дори по-силна турска реакция, обвиняваща Гърция
между другото за „бъркане на антиислямизма с модерността“.
Мисля, че ние всички разбираме как тези двустранни въпроси
могат да излязат от контрол, особено когато те се прикрепят към
вътрешния политически дневен ред. Да се надяваме, че краят на
този Рамазан ще намали двустранното напрежение. И нека ние се
грижим повече за защитата, реставрацията и спокойствието на този
световен паметник вместо да му натрапваме модерна употреба.
БТА