Георги Константинов: Не се родиха нови Радичков, Стратиев, Валери. Сега всичко е свободно, но…
Продължение, виж „Понякога говорехме с езоповски език; Сега партокрацията е умножена многократно“
– Тъжно ли ви е, че днес българинът не прави деца?
– Мисля, че това не е само тежък проблем, то е път към катастрофа.
– Как си го обяснявате? Само материалната беднота ли е причина?
– Може би защото живеем бедно…Но заедно с това, освен материален стимул трябва и морален. Не може човек просто така сам да живее на този свят…Макар че и материалният стимул за това е важен… Прочетох че в Швейцария, независимо дали човек има първо, второ, трето дете, отпуска се голяма помощ. Същото е в Германия, т.е. в цивилизованите страни този въпрос го решават с материални лостове. А в духовен план – например стана дума, че непрекъснато закриват детски издания. Ами за да се вдъхва ново дихание на любов към децата, трябва да има такава атмосфера. Да има издания за деца. Нека има филми, няколко театри за деца, песни, предавания по радиото и телевизията. Не бива това да е оставено просто така, само на бизнеса. Ако нещо се разбере, че се продава в чужбина, и тук се продава. Само с Хари Потър не става работата…
– Хари Потър срещу Туфо Рижият пират…
– Аз дори бих подарил много лични екземпляри, ако отново специално го преиздадат. Според мен трябва да се подарява комплект от поне десетина хубави книги на децата – при самото влизане в училище. Да има непременно едно томче български народни приказки, преразказани от Ангел Каралийчев, Елин Пелин, детската поезия на Асен Разцветников, която е почти непозната, детските стихове на Дора Габе, Ран Босилек. Просто има какво да се даде, има!
Има начини да се поощри четенето. Но сега мразят думата „задължително“, струва им се недемократична. Но има един момент, в който трябва да се каже: „Прочети това“.
– А ако се спрем на темата за новите писатели?
– Сега можеш да пишеш и да говориш каквото си искаш, ако се добереш до медиите. И там вече никой не може да ти поправи думите, да ти ги изкриви, ти можеш да говориш. Въпросът е обаче, че не се родиха Радичков, Стратиев, Веселин Ханчев, Валери Петров, Христо Фотев. Не се появиха романи като творбите на Емилиян Станев, Димитър Димов, Димитър Талев. Не че няма таланти, има, аз обичам младата проза и чета, но просто сега, когато би трябвало да се появят нови върхове, когато всичко е свободно, просто не се появиха тези нови големи имена. Сега въртят двама-трима – не че са автори, които не заслужават внимание, напротив. Но просто не са те, които могат да се сравнят с най-големите. Ето, и в театъра – пълно, но няма Станислав Стратиев, няма ги пиесите на Радичков. Ние имахме един чудесен драматург – Никола Русев. Първо, забравиха го, второ – друг такъв не се появи… Вярно е, че евентуалната публика на тези нови имена трябваше да бъдат младите, но те са отишли в чужбина, тези един милион и нещо хора, напуснали страната. Не съм чувал думата „литература“ и в парламентарните разисквания.
– А когато участвахте във Великото народно събрание след 1989 г., тогава повече ли се говореше?
– Повече, разбира се, тогава там бяха множество писатели. Бяха и от двете страни. Ние затова се съгласихме – да защитим духовността, културата. Валери Петров, Георги Мишев, Анжел Вагенщайн, Кольо Георгиев, Леда Милева,Елка Константинова, Герчо Атанасов, Руденко Йорданов, Михаил Неделчев… Имаше актьори – Васил Михайлов, Тодор Колев, Слабаков… Йосиф Петров беше заместник-председател на Народното събрание. По-късно в следващото събрание влязоха Стойчо Стойчев, Червенко Крумов. Радичков беше в началото, после напусна. Така писателите бяха на много места в парламента. А в днешно време няма нито един писател, просто няма…
– Вие описвате в книгата и това събитие с изтеглянето на Радичков…
– Той твърде рано усети тази сложност – и на която страна да застанеш, виждаш, че почти е невъзможно да служиш добре на народа си. Предстояха тежки неща за народа, а това не се казваше на хората. Че предстои приватизация, че половината ще останат без работа, че ще се закрият хиляда предприятия, че селското стопанство така ще се разпарчетоса. После – ние подписваме конституция, в която имаше чудесни неща, но повечето не се изпълниха. Там пишеше безплатно образование, здравеопазване, право на труд. Пишехме, че не трябва да има партии на етническа основа. И много други неща, които просто не се осъществиха. Говореше се, че Черноморието, планините, са чисто държавна, национална собственост, че българската природа ще бъде неприкосновена. Говорехме, че българската земя не може да се продава на чужденци… Допускали ли сме, че например черноморският бряг ще се превърне в бетонна верига от лични притежания?. И така…Ето тези неща, които ги казвам мимоходом, а те са може би много повече. А после казват, конституцията е виновна. Ние тогава казвахме: „Да, подписваме една конституция, която е по-добра от предишната и по-лоша от следващата“. Това беше формулировката, тоест предполагаше се, че ще има някакво положително развитие. Докъдето можех, участвах. Подписах конституцията. Аз съм един от подписалите, някои не я подписаха – Михаил Неделчев, Елка Константинова.
Ние с Валери Петров направихме стилова редакция на конституцията.
– Впечатляващо е това човек да редактира конституцията…
– Имам снимка. Спомням си в най-голямата жега как седим и вместо причастие слагаме „който” или „като“. Вместо, да кажем, този член, отнасящ се до член еди-кой си, ние трябва да напишем „този член, който се отнася“, или обратното. Внасяхме чисто стилистични уточнения. Иначе смисълът на точката, алинеята, вече е гласуван, но трябва да се формулира най-точно. Известен е този случай: „Не да се обеси, а да се помилва“, може и да е „Не, да се обеси“.
– Спомняте ли си кой ви окуражи да пишете?
– Ние сами си давахме кураж, в нашата плевенска гимназия. С Калин Донков се познавахме още тогава, издавахме вестниче „Средношколски зов“, заедно с художника Иван Бабуков. Баща ми Константин Георгиев също обичаше литературата, той беше много музикален човек, пишеше и стихове, така че и от него е дошло много. Той общо взето ми казваше: „По-нататък ще пишеш стихове, сега си учи уроците, да нямаш ниски бележки“. Колкото до гимназията впрочем, тогава много момчета се интересуваха от литература, четяха книги… А не като днес: чалгакултура, пазарно мислене. Сега мечтите на младия човек са други – как да се издигне и да забогатее. А на нас, ако ни е минавала мисълта за издигане, то е било за духовно издигане – да прочетеш повече, да кажеш нещо важно. В ученическото списание „Родна реч“ огромна част от публикуващите автори бяха момчета. А сега, знам това, нали работя в списание за млади автори, поетесите са тройно повече, те крепят поезията в момента.
– Спрямо тях обаче се усеща едно снизхождение, цинизъм, как си обяснявате това?
– Това е част от националния ни характер. Нали завистта, съчетана с пренебрежение, е една от характерните ни черти. Чувал съм неща в духа на това: “Тя ли бе?! Тя… Нали живеем на една улица…“. Да не разказвам подобни анекдоти.
– Срещали ли сте много подобни думи?
– Аз от години се срещам повече с млади хора, идващи в списание „Пламък“. Подобно пренебрежение няма при нас, може да се срещне другаде. Но има впрочем една девалвация на професията редактор, преводач, писател…Много хора считат, че това е лесно занимание, по тази причина съществуват четири творчески съюзи в България. Много са излизащите като ”самиздат”стихосбирки. Спомням си, че преди 3-4 години според една статистика предната година са били издадени над 1000 стихосбирки. Всичко това, без наличието на високи критерии и истинска литературна критика, се обезценява…И какво значи четири писателски съюза? Казвал съм вече, че ако се направи съюз на читателите, той ще е по-малък на брой. Помним времена, когато поставяха портретите на писателите в училища, читалища и т.н. – дори и в това имаше някаква оценъчна дейност. Сега няма такова открояване. И при положение, че няма къде да се публикува, дори талантливи хора остават в сянка.
– Защо се закриха много и същевременно не се издават нови периодични издания за литература?
– Това е свързано с пренебрежението към духовността. Духовността (и най-вече литературата) не е покровителствана от държавата. В българина има една особена черта – ако държавата не държи на нещо, и той не държи на него. Не му прави впечатление, че се закриват литературни издания, издателства, рядко се издават книги от български автори за деца и юноша. Закриха едно след друго „Картинна галерия“, „Родна реч“, „Славейче“, „Пламъче“. И това – редом със закриването на изданията за по-възрастни „Летописи”, „Панорама”, „Факел” и др. Изведнъж се оказва, че е по-престижно да се купи на детето някоя преводна книга, Да не говорим, че с масовото ползване на интернет се предпочита повече информацията, отколкото духовното съпреживяване. А би трябвало да има държавна политика, поощряваща българските поети и белетристи, особено по отношение на издания за деца и юноши. И те да са хубави, добре илюстрирани, цветни, да не са скъпи… Има един такъв момент, че бедният читател жадува за книгата, но не може да си я вземе, заможният има пари, но не иска да си я купи. Съществуват изключения от това правило, но горе-долу е така.
– Знае се за вас, че сте честен човек – писател и човек. Има ли стаено огорчение във вас заради миналото или успяхте да се отърсите, и заради позицията ви?
– Огорченията са част от живота. Има и хубави моменти – поради усещането, че някъде си успял. Някой път съществува усещането за провал. Американците имат една хубава пословица – не е страшно да паднеш, страшното е да не се изправиш.