Лятото с тъжните курви

Снимка: Иван Бакалов

Това лято всички курви се влюбиха и платената любов бе по-тъжна от всякога.
Туристите, подпухнали от маранята бавно напредват от душните квартири на разочарованието към постланите с пустота и пот плажове. И после – обратно.
Имаме и герой. Самотен и богат. Роден богат, което е същото, като да си бил неподкупен, защото никога не си имал друг избор. Всъщност той е постоянно заобиколен от маркови ленени ризи и оскъдни бикини, наричащи се негови приятели. Те са шумни и безпродължителни. Единственият смисъл на веселите им викове е да подчертаят самотата му. Замлъкват само за миг, докато плаща сметката. След това се развеселяват още повече, а една от оскъдните, директно го хваща за члена. През панталона, който също е бял. И ленен.
Героят има слаба ерекция и голяма къща на най-високото. От терасата и се вижда целия залив. Има и басейн-хоризонт. Отсича точно мястото, където хлорираната вода прерязва опиканото небе. Този басейн е любимо място на оскъдните. Те скачат в него по всяко време. С дрехи и без дрехи. Създава им усещане, че скачат в небето, а то е мокро, топло и гостоприемно, каквото никой не им е обещавал.
– Как си, Герой?! – пита го жена с дъх на мида. Героят помни отлично вкуса й. Мида.
– Не напипваш ли как ?– лениво отговаря Героят.
– Затова и питам… Не си много как – кокетничи Мидата.
– Искаш ли да ти татуираме раковина на вътрешната страна на бедрото? – пита вежливо героят – Така, ако човек опре ухо в нея, ще може да усети как морето…мирише?
– Оооо, толкова е мило? Ще ми платиш ли такава татуировка?!!!
Недочакала отговора, Мидата припва радостно, за да разкаже на приятелките си идеята. Тя се храни основно със завистливите погледи на приятелките си, а това си е чудесен повод. Яко угощение – „Героят ще ми татуира раковина на бедротооо! Овътрееее!!!”
Героят въздъхва и оглежда приятелите си. Те се забавляват. Истински. Той ги обича.Не точно тях, а усещането, предвуксването, как – ако сега стане и просто си тръгне – те ще изпаднат в объркване. Ще се скупчат треперещи, ще се заоглеждат за друг герой. По-смелите ще се постараят да го върнат, а най-смелите – да му кажат какви боклуци са останалите и да се опитат да го отведат на самотно място, където да са само дватама. Толкова често се е случвало. И с мъже, и с жени. Героят обича тяхното разочарование. Понякога даже повече от своето.
– Защо си тъжен, Герой? Дай кака да ти врътне една свирчица!
Мартина е от най-старите му приятелки. Присяда на пясъка до него и му бута от чашата си. Водка с нещо. Героят отпива и избърсва устни в рамото й. Заприличва на целувка. Той винаги се бърше, целувайки.
– Марти… това е най-тъжното лято в моя живот!
– Що, бе?!! Я, къв си готин!!!
– Щото всичкки курви са влюбени, само аз не.
Марта поема въздух и го изпуска внимателно. Гласът и се променя.
– Искаш да си влюбен ли герой? Героят иска да изстрада онова небе, което води в ада?!
Мартина е актриса. Играла е Шекспир, но за разлика от повечето актриси е запомнила репликите. Горе-долу.
– Искам да съм влюбен, да.
– А не е ли по-добре да си вземем бело? След няколко часа ще те пусне и нема да си недоволен. А след любовта ще те боли.
Героят поглежда внимателно Марта. Тя наистина е по-възрастна от другите. Направо стара. Гласът и е преспинал от купони и някогашна красота. Гърдите и също са пресипнали, кожата на ръцете, бедрата- пресипнали и леко портокалови. Луничките по раменете отдавна са се превърнали в кафяви петънца. Като гъшо яйце. Милата Марта…
– Марта, знаеш ли, че следлюбов е една дума?
– Не, разкажи ми… – пробва гласът и да звучи изкусително и предразполагащо, но си е същият пресипнал стар пясък.
– Това е всичко. Следлююбов е една дума. Няма друго и други думи.
– Аха… Не, че съм разбрала какво казваш. Щото съм тъпа, нали. Ма разбирам настроението… Това е като да ти бръкнат с пръст в пъпа… Знаеш, че лятото ще свърши. Такива работи. Нали?
– Много точно го каза…
Героят се опъва на пясъка назад и коленета на Мрата вече го отделят от небето и дугите. Скриват ги като скали, зад които всеки момент ще надникне нещо. Не непременно приятно, но няма да е страшно. Със сигурност. Марта усеща, че гледа краката й и придърпва ленената бяла пола, за да ги открие още. Красиви са така, в тъмното.
– Нали знаеш, че кака ти винаги ще те прегърне. И можеш да свършиш в мен?!
– Ооо в теб е едно най-чудесните места, където мога да свърша – казва Героят и в момента наистина го мисли. Да потъне в Марта и да свърши. Няма значение обича ли го, или не. Тя е актриса и ще го изиграе достоверно. Ще го обгърне, както неведнъж го е правила, ще го притисне върте в себе си и ще се наслаждава на всяка капка от него. Ще е мила и добра. И най—важното – знае кога да замълчи. „Място, където да свършиш” – мисли си Героят.
– Марта, обичам те. Ти никога не бъркаш тишината с мълчанието – казва той и сам се умилява на това, колко умно е прозвучало.
Марта мълчи. И леко го погалва по косата. Точно както майка му никога не го е галила.
– Знаеш ли – казва внезапно Героят – аз нищо не знам за теб. От толкова години сме заедно! Ти имаш ли си …някого? В смисъл мъж…омъжена ли си?
– Бях, пиленце – казва Марта – толкова неща съм била. Омъжена също.
– И какво стана…
– Ами…не знаеш ли?! Мислех, че всички знаят. Той катастрофира. Умря.
– Ооо, съжалявам… Не знаех! Отдавна ли?
– Преди десет години… Преди да дойдем на морето му беше панахидата. Много беше хубаво. Много хора дойдоха. После имаше купон вкъщи…
– Аз къде бях? Не бях ли и аз там?!
– Не беше – Марта замълчава, но не звучи тъжно.
– Обичаше ли го? – след малко пита Героят.
– Бях свикнала – казва Марта – а сега го мразя. Но панахидите трябва да се правят. Християни сме.
– Мразиш го? Защото те остави сама ли?
– Не. Защото ми взе детето. То беше с него в колата. Габриела… Сега щеше да е на 17…
Героят изведнъж чува тишината. Ленените ризи и оскъднити бански са се запиляли някъде… Съвсем в далекото се чуват подвикванията им. Отдалечават се още.
– Не ми казвай, че не знаеш и това?!
– Не знам какво да кажа – Героят наистина е смутен. Толкова рядко му се случва, че усеща как започва да се наслаждава на чувството.
– Искаш ли да ти разкажа за Габриела?!
Марта се изляга до него, притиска се до рамото му. Колената и вече не скриват тъмното море и пясъка. Дъхът й е сладък и стар. Винаги е бил такъв. Смокиня и канела. И тютюн.
– Имаше същите коси като твоите. Вероятно щеше да стане и толкова висока. Много бързо растеше…А раменете й бяха като моите. Аз имам красиви рамене, нали Герой?!
Героят мълчи. Защото сега Марта трябва да говори. Няма как да бъде казано нещо пичовско и цинично.
– Беше си само моя. Баща й не се интересуваше. Даваше пари, но си имаше неговото си дете. Момчето му тъкмо завършваше колеж някъде в чужбина. Аз бях сигурна, че като порасне Габи, той ще я обикне. Такава красавица. И така приличаше на него. И си живеехме чудесно. В къщата с градинката, с кучетата. С приятелите, които идваха с техните деца. Имаше хамак… Тя се люлееше в него, а кучетата подскачаха и захапваха въжетата на хамака. Издържаха много , цели минути да се люлеят заедно с нея, държейки се само със зъбите си.А Габи така се смееше, че дърветета ронеха листа наоколо.
Героят я прегръща. Марта се намества на рамоото му и продължава със същия тон, като преди малко. Никаква разлика, никаква тъга. Сякаш разказва филм.
– Даваше ни къщата на морето за юни, юли и септември. Само август идваше с неговите си курви и със сина му за няколко дни и тогава ние се местехме на хотел… Още на втората седмица Габи ставаше негърче. Имаше кожата на баща си – кафе с малко мялко. Нито петънце. Много бях щастлива, че не е наследила тоя сутляш, с който аз съм покрита… И тя беше много щастлива. Само за кучетата тъжеше. Баща й не даваше да се водят в морската къща. Преди десет години, изведнъж кандиса. Качиха се на колата и отпрашиха за София, за да ги вземат. Аз останах да ги чакам…
Героят леко помръдва. Няма сили да се изправи, а има нужда. Марта го усеща.
– Не ти е удобно така… Изобщо, айде да вървим при другите. Тук няма да стане по-весело…
Изправя се делово и изтупва пясъка от роклята. После се завърта, още пясъке се разхвърчава на малки, режещи стъкълца, а роклята и се завърта около нея и открива стройните, зрели крака. Героят ги гледа и усеща любов. Най-после. Не му се иска да свърши този миг, но свършва.Роклята се спуска като завеса и скрива представлението, а Марта му подава ръка – за аплодисменти и изправяне. Героят се надиг бавно и усеща алкохола в себе си. И морето. И пясъка. И звездите. И годините.
Марта тръгва напред. Към крайбрежната улица, светлините и шума. Героят се повлича зад него…
– Трябваше все пак да дойдеш на панахидата – казва Марта без да се обръща – какъвто и да е, баща ти е.

От фейсбук-страницата СМУТ – Само малки умни текстове

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.