След Брекзит – германска Европа?

Брекзитът до голяма степен се дължи на вътрешнополитически причини. Вината обаче носи и икономическото управление на еврозоната

Излизането на Великобритания от Европейския съюз до голяма степен се дължи на вътрешнополитически причини: увеличаващата се пропаст в доходите между Лондон и останалата част от страната; привързаността на британците към правата на техния парламент; условията за преизбиране на (вече бившия премиер) Дейвид Камерън. Как обаче да не хвърлим вината и върху икономическото управление на еврозоната през последните години?

Една истинска драма се разигра пред очите ни. В продължение на 10 години еврото породи фалшиво чувство за финансова солидарност. Германските банки участваха в развитието на
страните от Южна Европа, като ги финансираха на добра воля. В същото време Германия действаше самостоятелно, прокарвайки стратегия за вътрешно обезценяване под прикритието на общата валута.

Финансовата криза взриви тази конструкция

В момента, в който англичаните и американците осигуриха ликвидност на своите банки, Германия наложи в еврозоната политика на намаляване на търсенето, като задължи страните да окажат помощ на банките на цената на сериозно повишаване на държавните дългове. При липсата на финансова солидарност връщането на балансите на плащанията към равновесие бе привилегированият път за излизане от кризата. Тъй като валутният курс вече не можеше да играе ролята на регулаторен параметър, този метод на действие се отрази на вътрешните цени. По този начин страните от юга се озоваха, спрямо Германия, в ситуация, аналогична на положението на нововъзникващите пазарни икономики, като изкупителната жертва бе Гърция.

Колко неизменен е историческият детерминизъм! Така както
държавите напразно се придържаха към златния еталон през 1929
година, Германия пожертва равновесието на континента заради
общата валута, в полза на своята голяма промишленост и износ.
Шест години след кризата, Европа е по-слаба. При условие че
валутният курс и лихвените проценти биват държани изкуствено
ниски, заетостта се превърна в основната променлива, която може
да се коригира. Хората и капиталите се стичат към Берлин.
Другаде, конюнктурата остава мрачна, а икономическият растеж –
нисък.

Да, Европейската централна банка (ЕЦБ) се опитва да вкара
германските спестявания в реалната икономика посредством
купуването на държавни облигации. Резултатът от тези мерки обаче
остава несигурен: таксуването на спестяванията отлага фалита,
но без да създава ресурси в дългосрочен план. Освен това
затягането на регулаторната рамка на финансовите дейности
засилва натиска върху кредитирането.

Далеч от имиджа на „ултралиберална“ Европа, в момента се налага
форма на един дисциплиниран капитализъм. Поради слабостта си
Франция вече не може да бъде противовес на най-големите
отклонения. Последният нагледен пример за това е миграционната
криза, на която германският канцлер Ангела Меркел реагира както
й е удобно и моралният нарцисизъм върви ръка за ръка с добре
разбрания демографски интерес. По този начин управлението на
Европа посява семената на една нова криза.

Италианската банкова система може да бъде катализаторът на тази нова криза

Италия натрупа дългове, за да не изостане от германската
марка; нейната промишленост бе поставена в неизгодно положение
от силното евро и ограничаването на кредитирането, кризата наду
портфейлите на банките с „лоши кредити“ и по техния размер
страната е на първо място в еврозоната. Впрочем Италия може да
се похвали с първичен излишък, нейните дългове са предимно в
ръцете на собствените й граждани. Тя има средствата да
маневрира, като активизира своята дейност; трета икономика в
еврозоната, страна основателка на Европейския съюз, Италия не
може да бъде третирана със същата безочливост както Гърция.

Странният председател на Еврогрупата обаче възнамерява да
прилага строго правилата, когато става дума за италианските
банки. Фалитът на италианската банкова система може да се окаже
точката на пречупване на еврозоната. . .

Любопитно е да наблюдаваме обрат, при който страната, отговорна
за разрушаването на Европа и нейната политическа
маргинализация, оказва своето потискащо влияние без обаче да
поеме имперската си роля. Сякаш Германия си бе останала тази
провинциална държава, обърната към своите малки градове и
корпорации, неспособна да упражнява властта, която идва с мощта.
Без посока и без равновесие Европа изглежда попада все
по-плътно под попечителството на своя презокеански покровител.

През това време Великобритания продължава по своя път. Преди
Брекзита тя живееше в най-хубавия от всички светове, с всички
предимства на паричната гъвкавост. Тя ще съумее да открие пътя
за своето развитие; Шотландия няма да се присъедини към един
лошо функциониращ валутен съюз; нито Франкфурт, нито Париж могат
да си съперничи с лондонското Сити, неговите предимства, бизнес
практики и култ към пазара, който вдъхнови цялата европейска
регулаторна система. Брекзитът може да не е никакво събитие за
англичаните, но той ни задължава да измислим общ проект.

Способни ли сме да бъдем на висотата на това предизвикателство?
Трябва да се надяваме, тъй като склонността на Европейския съюз
да дисциплинира, в съчетание с неговото управленско безсилие,
дава най-лошите възможни резултати. С риск да ме възприемат за
лош пророк ще цитирам тук Албер Сорел, историк на Френската
революция: „Симптомите се проявяват един след друг, чуват се
тези глухи шумове, по стените биват откривани тези мистериозни
пукнатини, които предизвестяват земетресенията. Тогава се вижда
онова, което изглежда най-нетърпимо за народите,
непоследователността в деспотизма, нерешителността във
всемогъществото, анархията в централизацията.“

БТА

*б. р.: Еманюел Сал е генерален директор на френската компания
за управление на активи Financieres de la Cite.