Божидар Искренов – Гибона: Половината ми живот мина навън – 10 г. в САЩ, 3 г. – в Швейцария, 4 г. – в Италия
Гиби разказва за живота си в САЩ и кметските си амбиции
Известният в миналото нападател на „Левски“ Божидар Искренов – Гибона е роден на 1 август 1962 г. в София. От „Левски“ минава през „Реал Сарагоса“ (Испания) през 1989/1990, „Лозанаспорт“ (Швейцария) през 1990/1991, „Ботев“ (Пловдив) 1991/1992, ЦСКА на два пъти през 1993/1994, „Шумен“ през 1994, „Септември“ 1994/1995 и „Вашингтон Уортхогс“ (САЩ) през 1995/1998 г. Феновете го описват като един от най-големите таланти в българския футбол за всички времена, заради което му дават и прякора „Радостта на народа“. Наричат го галено Гиби и Урко (по името на главния герой в сериал за човекоподобни мамуни).
Искренов живее близо 10 години в САЩ. Решението си да се установи там обяснява с обида, заради невъзможността му да завърши спортната си кариера в любимия „Левски“. В САЩ Гиби създава школа за млади играчи. След като се развежда със съпругата си, Гиби среща отново ученическата си любов Камелия, с която живее 4 години в Италия. Сега футболната звезда записва в биографията си и кандидатура в изборите за районен кмет на Подуяне от листата на ДПС.
„Да се кандидатираш за кмет на един район, това не те прави политик. В района в който се кандидатирам, аз очаквам да има екип и всички да работят като колектив. Същото е и в спорта. Основният фактор в спорта и в кметството е респектът, отговорността, както и голямата амбиция. Без това нищо не може да се постигне“. Така Божидар Искренов – Гибона обяснява за първите си стъпки към политиката. На въпрос защо с ДПС, той отговаря със „Защо пък не?“ Според него в 21 век не може да се говори за етнически партии. „Още повече, че съм живял 10 години в Америка, а там има толкова много етноси, но всички са под една шапка – те са американски граждани и гледат да се развиват за добро. В България това са основни разделящи фактори, наслагвани в съзнанието на населението. Аз смятам, че тук няма етноси, а има граждани на тази държава. Ще дам един пример с чалгата. Как може да се говори за разделение на етнически партии, като всички слушат чалга – музика, в която няма нищо българско. Нещата си противоречат. На предизборни кампании – СДС, БСП – всички си канят чалгаджийки. За какво говорим тогава – ние сме българи, но не слушаме истинската българска музика. Аз не съм съгласен с това“, категоричен е Гиби.
„В Америка има една много тежка дума – да дискриминираш някого. Ако направиш това спрямо някого на улицата или на работното място, можеш да имаш сериозни проблеми, да те осъдят и да те вкарат в затвора. Така че у нас е крайно време да се разграничим от този начин на мислене – този бил такъв, онзи пък друг – не, ние сме общо, ние сме едно. И ако се делим, до никъде няма да стигнем.
Ако се сбият двама българи, никой няма да забележи, но ако стане ситуация, подобна с прословутите сбивания в „Красна поляна“, веднага се пише „Цигани срещу българи“. Това се наслагва в съзнанието на хората“, смята той.
Футболистът е живял дълги години извън България, но е категоричен, че през цялото време е бил информиран за случващото се тук. Той обяснява решението си да заживее във Вашингтон, САЩ, с обидата, която е почувствал, защото не му е било позволено да завърши футболната си кариера в любимия му отбор „Левски“. „След като в България не бях желан от отбора, в който съм израснал – „Левски“, аз започнах да търся друго решение. Емоционално приех предизвикателството да играя „индор сокър“ (футбол на малки вратички), който тогава – през 1995-а беше много популярен. Казах си: „Защо да не опитам?“. Посрещането във Вашингтон беше много емоционално. За мен беше доста по-различно от големия терен. С бившата ми жена и децата ми решихме да останем там. Аз видях, че в България на онзи етап нямам възможност да се развивам професионално. Тогава исках да приключа моята кариера там, където съм я започнал. Затова се кандидатирах сега за района, където са започнали моите успехи, моят живот, които бяха създадени на Герена. Не се получи и заминах. Не съжалявам, там се научих много неща“.
„Америка беше нещо ново, друг свят, разказва Гиби. Преди това бях ходил като турист, но като заживееш, виждаш, че се нагласяш на техния начин на живот. Ти не може да си различен от тях, не може да си хвърлиш боклука от къщата на двора, защото те гледат. Ти трябва да се съобразяваш с техните норми на живот, защото иначе няма да те приемат. Постепенно ти влизаш в този ритъм и се променяш. Някои казват: „Ти отиде там и стана по-голям американец от американците“, не е така. Човек трябва да поживее в други държави, за да усети разликата и да разбере манталитета, културата, начина на живот.
Търсех прилики с България, когато се устроих (замисля се). Трудно ми е да кажа какво е общото. Първото, което ми идва в съзнанието е, че и там има също толкова заведения, колкото и тук. Разликата обаче е, че хората ходят в тях на обяд или на вечеря със семействата или приятелите си, когато свършат работа. И това става в края на седмицата. Голямата разлика е това – там те предимно работят, а тук предимно се стои по кафенетата.
Там хората се стремят да постигнат нещо, за разлика от голяма част от българите, които чакат нещо отнякъде да падне и да стане някаква далавера, нещо по лесния начин. Виждате в момента какво чудо е тук ( бел. авт. с Гиби разговаряме в кафе „Лаваца“ на „Витошка“, което в 11.30 в четвъртък е препълнено). И всички казват, че няма работа. Задръстванията тук почват в 10-11 часа. В Америка задръстванията почват между 5.30-6 часа, до 8 всичко вече се е махнало от улиците. Хората тръгват 2 часа по-рано на работа, защото знаят, че трябва точно да са там. Но това е друг вид дисциплина, друг манталитет, друг вид култура и нагласа.
Страшно трудно ми беше да свикна с всичко това в Америка. Първите години даже все се канех да се прибера в България. Всички казват, че първите 3 години са трудни, за мен първите 5 бяха много трудни. Обаче след това може би придобих навик. И носталгията започна да преминава на втори план. Ритъмът те грабва – ставаш, отиваш на работа, децата на училище, денят ти става твърде къс, за да свършиш всичко. Но това е стимул да растеш, да се развиваш, да печелиш повече.
Не съм имал „американска мечта“, казва Гиби. Аз осъществих нещо повече от „американската мечта“ – придобих опит. Живял съм не само в Америка 10 години, бил съм в Швейцария за 3 години, в Италия 4, в Испания около 8 месеца. Което означава, че почти половината ми живот е минал извън пределите на България. Така че това е база, опит, допълнително училище на живот. Трудностите в чужда страна са огромни и почваш от първото стъпало. Особено в Америка – отидох и не знаех как да си прокарам телефон, как да си купя кола, още повече, че при мен я имаше и езиковата бариера. Но всичко това ме амбицира, защото се справях сам.
Най-трудно ми беше да проговоря на английски, колкото и смешно да звучи. Разбирах всичко, но едва след година и половина се отпуснах. Може би се притеснявах. Като се отпуснеш, пак е трудно, но си по-спокоен и изреченията ти идват от само себе си.
Първоначално играх на малки вратички в зала. По-късно обаче дойде проблемът, че нямах зелена карта. Затова се преместих в Лос Анджелис, там наех адвокати и ми дадоха „Екстраординери лайбилити“ – това е документ, зелена карта за известни личности – за кадри, които са необходими в Америка. Получих тази карта за 10 дни по законен път, разбира се. Интересното е, че известният актьор Джим Кери, който е канадец, стана американски гражданин преди няколко месеца също по този начин.
Като си получиш документите започваш да мислиш по друг начин. На първо място се успокояваш. Оттам нататък е много по-лесно, на базата на уменията ти, да си намериш работа. Но пак започваш от първото стъпало. Аз започнах да се занимавам с деца. Като си взех документите, се върнах във Вирджиния и с мои приятели създадохме академия за деца, в която имахме 13 отбора, като в тях имаше деца на различни възрасти.
Американците не разбират от „сокър“, но те са такива хора, че ако нещо е ново и модерно – всички се запалват много. Там има много спортове, обществени терени, затова всички спортуват – било то американски футбол, плуване, синът ми е хокеист, а дъщеря ми се занимаваше с фигурно пързаляне. Предоставят се много възможности за спорт.
За връщане в България не бях мислил, но ми се случиха житейски промени – разведох се. Срещнах и ученическата си любов – Камелия. Преместих се при нея в Италия, където живях 4 години. Сега действаме заедно, гоним задачи. Тя винаги е до мен,т я ми е „пиарът“ (смее се). Тази дума ми е много интересна, тя е много модерна в България. Все ме питат: „Имаш ли пиар?“ Аз съм такъв какъвто съм, мразя някой да ми казва какво да правя. Аз съм против някой да мисли вместо мен и да говоря със заучени фрази. Аз не съм перфектен, но това е моето мислене, за някои може да е грешно, но никой не може да ми каже как да говоря. Това са много модерни думи – пиар, какъв пиар, какви са тези глупости???
През тези години съм се връщал в България. През първите 5 години, за които казах, че ми е било много трудно, най-много ми липсваха приятелите. Впоследствие се оказа, че всъщност те не са ми приятели, след тези години. Особено в тази кампания видях, че хора, на които си мислил, че можеш да разчиташ за съвет, за подкрепа – тези хора ги няма. Даже доста мои приятели, в кавички, застават зад хора, които до вчера са плюли, само и само за да ми навредят. За „Левски“ ми е ясно, но какво пречи на някои хора, че аз съм се кандидатирал за кмет?
Липсвали са ми приятелите, интересувал съм се от футбола, от живота в България, но постепенно разбираш, че хората са много далеч от теб. Приятелите се оказаха само на думи. Интересното сега е, че до мен застават хора, които никога не съм приемал за близки. Сега виждам, че има хора много, но човеци – малко. Оказа се, че хора, с които съм се виждал веднъж-два пъти в живота, но ме уважават, застават зад мен. Непочтеността, с която се сблъсквам тук, ме дразни най-много.
В България съм от близо 4 години, но пътуваме до Рим постоянно, защото вършим и други неща. Комуникираме с големи корпорации и компании в Италия и искаме да прехвърлим тяхната дейност и в България.
Тук проблемите наистина са много. Наскоро си говорих с министър Чакъров, каза ми: „ Преди години всички казваха: „Тук няма пари, затова сме на това дередже“. Сега има страшно много пари, просто трябва да бъдат използвани. Когото и да попитате на улицата, хората не са наясно с думата структура. Всички говорят за фондове, всъщност при нас става въпрос за структурни фондове, които са за различни отрасли на нашата държава. Тези пари могат да бъдат усвоени само с български фирми, министерства или общини чрез проекти. Те трябва да са добре подготвени и защитени, според изискванията на ЕС, след което се кандидатства. Много хора ще кажат: „Като вземеш парите и ще ги прибереш.“ Няма как да стане това. Тези прословути фондове идват на траншове за извършената работа, в даден период. При първия етап идва комисия. Българинът ще каже: „Да, но ти можеш да подкупиш комисията“. Само че хората са малко по-напред от нас в това нещо, затова идват седем представители от различни страни, които проверяват всичко. Ако не е направено по нормите, значи повече не получаваш пари. Хората трябва да разберат, че тези пари се отпускат и е възможно да си помогнеш сам. Хората наистина са лъгани много през тези години, след голямата еуфория около СДС, хората живеят по същия начин“, казва Гиби.
Редом със случващото се в България, той е бил информиран и за случващото се в българския футбол. За неуспехите на националния ни отбор Гиби не обвинява футболистите. „На първо място, за да се получи един добър колектив, футболистите трябва да са приятели или най-малкото да живеят заедно. Проблемът, след като аз приключих кариерата си на футболист, е че в силните отбори като „Левски“ и ЦСКА има разделение. Те са на отделни групички.
Аз не защитавам футболистите, но бих обвинил ръководството, че се дават страшно много пари. В Америка да речем се дават пари за извършена работа. Тук се дават по договор, независимо дали играе или не. На един човек, независимо къде по света, като му бръкнеш в джоба, той започва да си дава сметка какво прави: защо сбърках, къде трябва да се поправя. Трябва да има наказания, защото иначе грешките се повтарят. Разбира се не трябва да бъдем крайни в наказанията с изключвания, просто най-елементарното – бръкни му в джоба. Един-два месеца като не вземе пари, футболистът ще се замисли.
Другият проблем е липсата на публика. По мое време се събираха по 60-70 хиляди души. Сега ходят по 6-7 хиляди. Уредените мачове, купуването и продаването, цялата система е опорочена. Всички обвиняват съдиите, футболистите, истината е, че цялата система е увредена. Включително и публиката, която чупи по стадионите. Има решение за всичко това. В Англия как е възможно? Там феновете са едни от най-лудите, сега на стадионите няма и ограда. Елементарно е – сложени са камери, на които се записва всичко, виждат се лицата на всички. След като го хванат, той повече не стъпва на стадиона. Има начини, но трябва всички да ги поискат“, категоричен е той.
За прякорите си Божидар Искренов говори с усмивка. „Харесвам си прякорите. Гибона дойде от 44 ОУ още в първия учебен ден. Когато дойдох, бях много дребен и пъргав и още тогава ми казаха – тоя е като гибон. Даже имаше години, като почнах да играя, много хора от квартала, когато ги питаха: „ Къде живее Божидар Искренов“, никой не можеше да ти каже, но Гибона къде живее – това е друго (смее се). „Радостта на народа“ пък се появи впоследствие. Хората са преценили, че съм им доставил удоволствие. Това го измисли журналистът Пламен Николов, работеше в „Демокрация“ тогава. За щастие този прякор остана и след края на футболната ми кариера“, казва той.
В края на разговора Божидар Искренов добавя, че основното, което иска да каже на хората сега е, че трябва да гласуват, дори да не дадат вота си за него. „Всички хора да излязат да гласуват, защото бездушието не води до никъде, защото ако седят в къщи нищо няма да стане. Трябва да излязат хората от този омагьосан кръг. Трябва да престанат да си казват, че от техния глас не зависи нищо“, обобщава той.