Русия и САЩ воюват в Сирия за контрол върху Близкия изток
Ройтерс
След две години война срещу „Ислямска държава“ накрая Вашингтон изглежда побеждава. Същевременно обаче влиянието му върху събитията в целия Близък изток като цяло e сякаш в тотален упадък. Случващото се през следващите месеци и години в Сирия ще бъде ключът към бъдещия облик на региона. Никоя друга страна не е била по-голямо предизвикателство за отговорните фактори в САЩ и администрацията на Обама бе подложена на остри критики.
Но този месец стана нещо, което изглежда като първа добра новина за САЩ от Сирия от началото на въстанието там. През първите дни на август подкрепяните от САЩ сирийски сили си върнаха град Манбидж. Кадри с тържествуващи местни жители, които прегръщат своите освободители, обиколиха света и осигуриха на Вашингтон пропагандната победа, от която се нуждаеше. Манбидж може да отвори вратата за офанзива към основните територии на ислямистите. „Ислямска държава“ (ИД) губи почва, пари и подкрепа. И може скоро да бъде лишена от други свои бастиони – в сирийския град Ракка и иракския Мосул.
Но битката за бъдещето на Сирия – и всъщност за Близкия
изток – е много по-комплексна от борбата срещу ИД. Има могъщи
сили – в частност Русия на Владимир Путин, Иран и остатъците от
властта на Башар ал Асад – които също искат да контролират
нещата. САЩ и Европа отдавна се мъчат да намерят подход към
Сирия, като не могат да решат колко силно да притиснат Асад и
доколко да подкрепят и да вярват на опозицията. За разлика от
тях Москва винаги знае на чия страна е.
Тази седмица Русия стресна американските анализатори, като
премести в Иран стратегически бомбардировачи и летеше през
иракското въздушно пространство, за да поразява цели в Сирия.
Това бе пръв случай, най-малкото от революцията от 1979 г.
насам, в който управниците на Иран разрешаваха техни военни бази
да се използват от чужда сила и бе драматичен признак за
разрастващата се руско-иранска ос.
Ударите дойдоха на фона на значително по-голяма ескалация от
страна на сирийското правителство и неговите съюзници, в която
според някои съобщения има няколко химически удара. ООН казва,
че ожесточаването през последните седмици на сраженията в Алепо
е дало хиляди убити и значително е влошило и без това
катастрофалната хуманитарна ситуация.
В много отношения сравнително малкият град Манбидж е
второстепенно събитие в сравнение с някои от по-големите битки и
обсади в момента. Но за САЩ той е голямо постижение. Победител,
поне на хартия, е „умерената сирийска опозиция“ – общност, за
която САЩ силно се надява, че ще просъществува години наред. И
като имаме предвид безуспешните и безполезни първи опити за
изграждането на тази опозиция, победата никак не е малка.
Действителността винаги е някак по-сложна. Според някои
изчисления до 60 на сто от състава на Сирийските демократични
сили са кюрди. Въпреки че групата включва сунитски и асирийски
бойци, тя не е онази общосирийска сила, която Западът би желал
да види. Според критици тя е доминирана от сирийски кюрди, което
означава, че нейните успехи се гледат с подозрения от съседна
Турция (която не е фен на кюрдския сепаратизъм) и от Ирак.
Остава неясно дали САЩ ще съумеят да отгледат достатъчно
умерени местни сили, които значително да променят хода на
големия конфликт. Евентуалният мир вероятно ще се сведе до
преговори и споразумение, което трябва да включва местните
сирийски играчи и техните международни помагачи.
В широк геополитически план сега нещата изглеждат ясни.
Москва застана твърдо на страната на ръководената от шиити ос
Техеран-Дамаск. Същевременно САЩ се отдръпват все повече от
своите сунитски партньори в региона, в частност от Саудитска
Арабия и Турция.
Това не е непременно критика към президента Барак Обама,
когото историята постави в кошмарна ситуация. Подходът на
администрацията на Джордж У. Буш за по-твърда интервенция не бе
по-ефективен и в много отношения струваше доста по-скъпо. Обама
има дял от успеха, особено защото избегна война с Иран.
По-същественото е това, че видът военна операция, която сега САЩ
извършват в региона, е доста по-устойчив.
Да разшири военния и дипломатическия фокус на САЩ отвъд
Близкия изток бе все пак една от ранните амбиции на Барак Обама.
САЩ са по-малко зависими от близкоизточните енергийни
източници. А те имат повече отговорности и грижи другаде –
най-малкото да се противопоставят на възхода на Китай и на
възраждащата се Русия.
Но заради засилващата се конфронтация с Москва нещата се
усложниха за САЩ. В лицето на Русия САЩ сега срещат съперническа
велика сила, която желае да предприеме решителни действия за
промяна в курса на събитията в Близкия изток, които преди това
бяха запазен периметър за западните държави.
Ясно е, че нито Москва, нито Вашингтон проявяват и капка
ентусиазъм към тежки сухопътни мисии, каквито Западът опита в
Ирак и Афганистан. Това са много различни конфликти. Сраженията
се водят от местни сили с подкрепата и съветите на могъщи външни
спонсори.
Независимо от това какво се иска на някои в САЩ, Вашингтон
не гори от желание да разшири обхвата на ударите си с цел
отслабване на силите на Асад. Подобни действия при всички случаи
просто биха удължили кошмара в Сирия. Нападение срещу нещо,
което принадлежи на ядрена Русия, разбира се изобщо не подлежи
на дискусия. То би било прекалено рисковано.
Налице е значителна нравствена пропаст между невъздържаната
жестокост на Путин и Асад и по-ограничения подход на Вашингтон,
ръководен от желанието да се намалят ненужните жертви и
съпътстващите щети. Но Западът няма чак такова морално
превъзходство, каквото си мисли, че има. Вашингтон все още
затваря очи пред действията на своите съюзници – например за все
по-кръвопролитната интервенция на Саудитска Арабия в Йемен.
Който и да спечели президентските избори в САЩ през ноември,
ще поиска да остави своята следа върху ролята на Америка в
Близкия изток. А състоянието на нещата в Сирия, когато
следващият президент поеме поста, ще окаже огромно влияние върху
възможностите му за избор. Това е от голямо значение за всички
воюващи страни през предстоящите седмици и месеци. И не
очаквайте нещата да се опростят по някакъв начин в близко
бъдеще.
БТА
* Авторът е анализатор на Ройтерс по международни въпроси.
Той е основател и изпълнителен директор на „Проекта за
изследване на 21-ия век“ (Project for Study of the 21st Century)
– наднационален, надпартиен и неидеологически мозъчен тръст.
Преди това той е бил 12 години репортер на Ройтерс, а от 2016 г.
е член на резерва на Британската армия и на Лейбъристката
партия.