Защо не трябва да се преследват буркините
Съчетават ислямските ценности със западния начин на живот
Вместо да ухажват десните избиратели, френските политици трябва да признаят, че мюсюлманките, които обичат да ходят на плаж, са съюзници в борбата срещу извратената идеология на „Ислямска държава“.
Мъже, които принуждават жени да си събличат дрехите – това никога няма да изглежда като свобода, равенство и насърчаване на „добрия морал“, независимо от използваните оправдания. Сега вече 15 френски града са взели на мушка обичащите да ходят на плаж мюсюлманки след терористичните убийства през юли в Ница и Нормандия. Когато снимките на френски полицаи, които налагат забраната на буркините, се появиха тази седмица, видяхме не ефикасна мярка за борба с тероризма, а тромав опит за реакция срещу видимите признаци на исляма във Франция.
Бившият държавен глава Никола Саркози, в своя стремеж да привлече противниците на имиграцията от десницата за кандидатурата си за нов президентски мандат, се включи в дебата в сряда вечерта, като заяви, че буркините са шивашки затвор за тялото и провокация, която подкрепя радикалния ислям.
Тази тема се повтаря из цяла Европа, където осезаемият страх
от исляма слива своята най-крайна, насилствена и – както казва
Чарлз Кърцман в книгата си „Липсващите мъченици“ – рядка форма с
мирната вяра на обикновените мюсюлмани. От изследванията на
живота на мюсюлманите в западни страни обаче знаем, че повечето
от тях не искат да се крият в изолирани гета или да се откажат
от културното си наследство и да се асимилират до степен да
станат невидими. Те искат да намерят удовлетворяващо равновесие
между двете – да се приспособят и интегрират в западните
общества и да бъдат признати като даващи своя принос пълноценни
граждани в държавите, които наричат свой дом.
В този среден път между изолацията и асимилирането се появи
буркинито в Австралия преди едно десетилетие. То бе творение на
Ахеда Занети, която искала да създаде бански костюми за
мюсюлманки, желаещи да се плацикат във водата заедно с всички
други, но същевременно да спазват традиционното ислямско
благоприличие.
По същата причина в социалните медии се появиха множество
мюсюлмански модни консултанти, най-известната от които е млада
британка, известна като Дина Токио. С баща египтянин, майка
англичанка и лондонски акцент, тя има над половин милион абонати
в ЮТюб, които гледат ревютата й на лак за нокти халал
(обикновеният не върши работа, тъй като водата не може да
проникне при миенето за ежедневните молитви) и съветите й към
модни мюсюлмански момичета как да се гримират и да навиват
чалма. Токио е символ на сливането на ислямската религиозна
идентичност и многомилиардната козметична индустрия, която едва
е докоснала повърхността на пазара на мюсюлманките.
Религиозните нагаждат не само дрехи и козметика, за да
задоволят нуждите си на западни мюсюлманки. Можете да гледате
комици, които не използват ругатни, да се шегуват за „летящия
бял мюсюлманин“, докато ядете пица с пуешки бекон и пиете
безалкохолна бира. Съвременната ислямска финансова система се е
развила в населените предимно с мюсюлмани страни в отговор на
западните пазари и глобалното банкиране от 20-и век и има за цел
да избягва заемите с лихва и не-халал инвестиции в свинско,
алкохол и хазарт и да насърчава споделянето на риска – това са
все стълбове на основаващата се на шериата търговия.
Това, заедно с буркините, са примери как мюсюлманите
еволюират и се приспособяват към живота на Запад. Покриването на
ръцете, краката и главата с плат не е провокационен символ на
чуждо покоряване. Няма място за обичащата да ходи на плаж по
буркини жена в извратеното виждане на „Ислямска държава“ за
женската сегрегация, в която жените са напълно скрити и хванати
в капан. Подозирам обаче, че това го знаят дори френските
политици.
Възходът на десни антиимигрантски движения като ПЕГИДА в
Германия, които намират най-голяма подкрепа сред бедната
работническа класа и безработните, е тревожен, както и
граничещата с фобия реакция на политическите елити на всякаква
форма на публична религиозност. Това е контекстът, в който
маргинализираните мюсюлмани са уязвими за терористични
вербовчици.
Добрата новина е, че огромното мнозинство от мюсюлманите не
са податливи на екстремистката пропаганда. Религиозните сред тях
– каквито са не всички мюсюлмани, трябва да се признае –
успешно намират начини да приспособят разумните изисквания на
вярата си към ежедневието в западните страни. Дали западните
политически лидери могат да си позволят да признаят това и да
подкопаят десния национализъм е отделен въпрос.
БТА