Победа на лицемерието и непорядъчността
В знаменитата книга на Джордж Оруел „1984“ има едно понятие – двумисъл (doublethink), което той определя така: „Двумисъл означава способността да се придържаш едновременно към две противоположни убеждения и да ги приемаш и двете.“ Като допълва, че едновременното приемане и на двете трябва да бъде искрено. Само тогава двумислието е налично. Припомних си това от романа на Оруел по повод ставащото около кандидатурата на България за генерален секретар на ООН.
Отдавна, много отдавна, чак около миналия петък („Мечо Пух“) премиерът Борисов беше заявил на зададени въпроси: „Ирина Бокова е българският кандидат за генерален секретар на ООН. Друго име не е обсъждано.“ И обяснява: “Всички ние сме работили абсолютно честно, почтено за избора на госпожа Бокова”. Датата е 13 септември 2016 г. Малко преди това, на 5 август 2016 г. външният министър Даниел Митов заявява: „От времето на правителството на г-н Орешарски, когато е взето това решение, г-жа Бокова е официалната кандидатура на България за генерален секретар на ООН. Като аргумент в посока на тази кандидатура са посочени професионалните качества на г-жа Бокова и възможността тя да получи необходимата подкрепа сред държавите-членки на ООН. За целта, МВнР изпълнява залегналите приоритети по предварително изготвения план за кампанията на г-жа Бокова.“
В речта си пред ОС на ООН президентът Росен Плевнелиев заяви: „След осем мъже генерални секретари е дошло времето способна и уважавана дама от Източна Европа да оглави Организацията на обединените нации. България има много силен кандидат, истински лидер, с богат опит в международните отношения и с отлични умения за управление. Кандидат, който заслужава доверие и подкрепа.“ Вярно, не споменава име, но пък на приема, който той дава в подкрепа на кандидатурата на Ирина Бокова той вече недвусмислено заявява: „Ирина е символ на българските жени. Тя е пример за всички нас. Тя е много известна не само у нас, но и в цял свят. Ние всички много се гордеем, че тя се включи в най-тежката битка за най-високия пост в света – генерален секретар на ООН“.
И ето че на правителственото заседание на 28 септември, два дни след последното предварително гласуване в Съвета за сигурност, на което Ирина Бокова се оказа 6-та, Бойко Борисов решава замяната й с кандидатурата на Кристалина Георгиева. Ето какво казва той по този повод: „Положихме огромни усилия, не само ние, и президентската институция, Външно министерство. Знаете, това е една изключително сложна процедура. Действително, повтарям, и г-жа Бокова положи много усилия. Аз дадох пример, когато г-жа Румяна Желева кандидатства за еврокомисар… Дадохме миналия път последен шанс да видим още веднъж какви ще са резултатите от последното гласуване на 26-и. Резултатът е с 1 място надолу и ни изпреварват вече доста страни, включително и жени. Разбира се, пожелавам успех и на г-жа Бокова, и на г-жа Георгиева.“
Президентът, от своя страна, заяви веднага, че подкрепя новата кандидатура и допълни: „След решението на Министерския съвет всички български институции са длъжни в рамките на своята компетентност да работят за успеха на българския кандидат.“ А външният министър Даниел Митов додаде, че „не коментирам номинация, която вече не е българска“ по повод на информацията, че Ирина Бокова не възнамерява да се откаже от надпреварата.
Вероятно и тримата цитирани политици убедено вярват, че както преди, така и сега мислят онова, което казват. Че е вярно и казаното преди, и казаното сега. Така можем да заключим, че са усвоили напълно двумислието – вярно е онова, което вярно сега, но е вярно също и противоположното, само че казано преди. Но за двумислието е нужно действително да повярваш и в двете. В случая дълбоко се съмнявам, че е така. По-скоро става дума за най-обикновено лицемерие, което се прикрива зад можещата да бъде пробутана „загриженост за националната кауза“. В поредица интервюта председателят на НФСБ и депутат Валери Симеонов го обясни „простичко“ – в интерес на България е българин да оглави ООН. Пък аз си мислех, че в интерес на България е да има мир по света и ООН да бъде негов действителен гарант, докато това, дали начело ще е българин ще е само едно по-добро стечение на обстоятелствата.
Лицемерието е толкова по-очевидно, колкото е по-малко времето между взаимно изключващите се изявления на политическите лидери. За голямо съжаление Кристалина Георгиева прие да се включи в тази игра. През февруари медиите съобщиха, че тя „ще продължи да изпълнява функциите си в Европейската комисия“ по повод на съобщенията, че й предлагат да се включи в надпреварата за генерален секретар на ООН. Но малко по-късно, в интервю за ББС от 16 юни 2016 г. тя казва: „Наблюдавам отблизо надпреварата. Много хора ме карат да се кандидатирам. Нека да видим какво ще стане“. Какво ли се е случило между февруари и юни. Според някои решаващо е било участието на Кристалина Георгиева в годишното заседание на Билдербергската група на 9 юни 2016 г. (трябва да се отбележи, че тя е единствената участничка от България на този обвит в тайнственост международен форум. Според Википедия това е група от влиятелни личности (сред които бивши президенти, министри, банкери, предприемачи), които се събират ежегодно с лични покани и заседанията им са засекретени. Това засега ще оставим настрана, защото не вярвам в конспиративни теории, но пък смятам, че такова участие никога не е безобидно.
Лицемерието обаче не е единствено в тази нова ситуация, то върви заедно с липсата на най-елементарна порядъчност (а дори по-скоро обикновен цинизъм). Да започнем със самата официална номинация на Ирина Бокова от българското правителство, чийто външен министър днес заявява, че това „не е българска кандидатура“. Номинирането й за поста е направено още по времето на правителството на Пламен Орешарски, но е официално депозирано в ООН от правителството на Бойко Борисов. Наистина всички отбелязаха тогава, че номинацията е направена сякаш с половин уста, не много ентусиазирано, с позоваването, че това е наследено решение на предишното правителство. Ако приемем, че номинацията на Ирина Бокова е била нежелана тогава, но въпреки това е била направена, то това очевидно е нередно, дори съвършено непорядъчно.
Веднъж направена, обаче, номинацията става официална, но тук започва лицемерието – официалната подкрепа е заявена, но по същество нищо не е и направено (или може би министърът на външните работи си е направил труда междувременно да се срещне с представители на страните членки на Съвета за сигурност, само 15 на брой, или поне с 5-те постоянни членки – ако е така, връщам си думите назад – но засега не успях да намеря такава информация). Също така е малко вероятно новата кандидатура на българското правителство Кристалина Георгиева да е подготвила проекта си за ООН, с който ще бъде изслушана на 3 октомври 2016 г. след официалната й номинация на 28 септември. Ако е така, толкова бързо подготвена концепция вероятно ще е повърхностна и неубедителна. Ако не е така, значи българската еврокомисарка се е готвила за кандидатурата много по-отрано, а уклончивите й заявления по този повод са били лицемерие. Това не е порядъчно.
Не може да бъде порядъчно оттеглянето на кандидатура със сериозни шансове за успех, с мотива, че „не се е представила добре“ (както се оправда Бойко Борисов). И да я сравниш със съвършено неубедителното представяне на Румяна Желева в Европейския парламент, когато беше номинирана за еврокомисар. След представянето си през ОС на ООН Ирина Бокова се класира трета сред 11 кандидати – значи представянето й е било повече от успешно. Но премиерът често се позовава на спорта – ако един състезател не се представя добре, го заменят (някои във форумите го репликираха с практиката на квалификациите, например на високия скок, ама очевидно премиерът не е чак толкова запознат със спорта, колкото претендира). В ООН няма спортно състезание, а упорита дипломация, която включва срещи и разговори, разговори и срещи. България не го направи, няма и да го направи – замяната не цели успех на българска кандидатура, а очевидно нещо друго.
Е, политици и общественици в България ентусиазирано подкрепиха новото решение на правителството, някои от тях участваха активно в кампанията срещу кандидатурата на Ирина Бокова. Млад депутат на ГЕРБ с комсомолски плам обясни по националната телевизия, че „ООН се нуждае от дясно мислещ човек“ (o, sancta simplicitas). Изглежда победиха, но цената на този успех е, че сред порядъчните хора в България и извън нея поведението на правителството изглежда лицемерно и дори подло. Колкото до международните партньори на страната, те ще знаят, че „думата на българската държава“ не тежи много, че поетите от българското правителство ангажименти понякога могат и да бъдат изпълнявани, но това няма да е никога сигурно. Изобщо, жалка работа.