„Любовници и убийци“ на Владимир Парал – човечеството, впримчено в омагьосан кръг

Владимир Парал

Книга от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“ на издателство „Парадокс“, спечелил подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия

„Любовници и убийци“ разказва за вечната битка между тези, които имат, и онези, които искат да имат. Нямащите се считат за жертви и се опитват да се домогнат до това, което по право им принадлежи. Когато обаче се превърнат в имащи, те продължават да се възприемат като жертви, бранят своето и нямат нито енергията, нито сигурността да се насладят на придобитото.

Действието се развива в жилищен блок и младите хора, които делят стаи в сградата, кроят пъклени планове, за да постигнат целите си и да получат собствена стая, а впоследствие и апартамент: встъпват в краткотрайни съюзи, ходатайстват, сплашват, женят се, забременяват и въобще правят каквото е нужно, стига да им върши работа. „Любовници и убийци“ изразява представата на Парал за човечеството, впримчено в омагьосан кръг, където идеологията отстъпва пред дребнавост, жестокост и самооправдание, така характерно за човешката природа.

Владимир Парал (1932 г.) е един от най-успешните съвременни чешки писатели. Автор е на повече от двадесет книги, като получава признание и отвъд границите на страната си. Методът му на създаване на композиция до голяма степен се осланя на хипотези, дедукции и синтезиране, а самото му творчество е на границата между криминалетата и интелектуалната проза. Следва откъс в превод на Анжелина Пенчева.

В онези далечни времена още преди Световната война братята Серафимови бяха украшението на момчешкия хор на отец Гот от църквата „Пресвета Троица“.
Когато третокласникът Алекс опозна тайнствата на своето тяло, той се хвърли в новите удоволствия, примирайки от сладък ужас. Директорът на класическата гимназия забеляза в часовете по гръцки, че момчето си мирише ноктите. После в директорския кабинет Алекс, разплакан, му призна порока си, обеща да престане незабавно и получи пияна вишна. Никой от класа не беше получавал бонбон от самия директор. Оттам нататък той отново се поддаваше на порока, после пак си признаваше и обещаваше. Така с времето се събра прилична бонбониера. А директорът произнасяше някои пасажи от своите обяснения над главите на останалите безинтересни ученици сякаш само и единствено за Алекс.
Така, още невръстен, Алекс направи откритието, че грехът издига човек по-високо от стадната добродетел.
От клироса Алекс Серафим караше да трепти с нежно приглушения си глас златната барокова великолепна украса на храма, обръщайки се повече към нея и към хората долу в църквата, отколкото към самия хормайстор. А пък самият хормайстор обръщаше повече внимание на заблудения си хорист, отколкото на целия хор. С горделивостта на триумфиращ победител Алекс отказваше да е министрант, ще рече – помощник на свещеника, когато идваше неговият ред, а в клироса понякога се осмеляваше да прави дребни импровизации. И вярващите се отвръщаха от олтара, за да проследят гласа му. Алекс стана звездата на гимназията и на хора. Но когато веднъж по време на литургия изтананика отгоре (в чест на съпругата на учителя по френски) няколко такта от тореадорска песен, хормайсторът на мига го прогони от своя хор с гневно протегната ръка, сочеща към тъмната яма на стълбището на кулата. Ne quid nimis.
И сега с какво да запълни започналата неделя? Nulla dies sine linea. Навън слънцето блестеше ярко и низвергнатият Серафим отиде на къпалнята. Съпругата на учителя по френски имаше вила на високия бряг отгоре. Трогната от смелостта на момчето, тя му достави необикновено удоволствие и преди слънцето да залезе, три пъти го направи мъж.
„Не върши глупости, момче, така само ще си навлечеш нещастие – молеше учителят по история Алекс при прозореца на коридора на гимназията, опитвайки се да издърпа от ръцете му прашката, с която момчето искаше да стреля по една преминаваща долу кола (на 15 март 1939 г. в Бърно нахлу немската армия. В открития черен мерцедес седеше генерал с алени копринени ревери на шинела, пътуваше под стотици покриви и под хиляди прозорци, през шпалири от десетки хиляди хора, които до един страстно искаха да го видят мъртъв, а мнозина навярно биха се погрижили за това още там, на място – ала генералът, сякаш пазен от чудодейна сила, зад смъкнатите стъкла на автомобила в безопасност, сякаш бе в танк, преминаваше с равнодушието на владетел), да, нещастие, и не само на себе си, а и на всички нас.“
„Добре тогава, нека бъдем щастливи, господин учителю“, отвърна Алекс и пъхна прашката в джоба си. Faber est suae quisque fortunae.
Докато бруталните типове на Химлер се забавляваха щуро, завоювайки Европа, отпивайки коняк в град Коняк, самоско вино на остров Самос и молдавско – в Молдавия, либийски фурми в Либия и хайвер в Одеса (могат да си го похапват и до днес, както и да стрелят за удоволствие с ракетите на сънародника си фон Браун, оттогава насам забележително усъвършенствани, в Аризона или в Тексас), учениците от осми клас на бърненската класическа гимназия, с дневната си дажба от 0,125 л синкаво обезмаслено мляко, хорово крякаше: „Aurea prima sata est aetas“, събираше метални отпадъци за бруталните типове на непобедимата нация, а след матурата постъпиха на работа като общи работници в електрозаводите Siemens & Halske. Всяко зло за добро – на Алекс тъкмо му беше втръснал воднисто поетичният ученически живот. Ne quid nimis.
С мисъл, избавена от римуваните остроумия на Публий Овидий Големоносия, както и от всичките тия печално (за кой ли път вече?) класическо-хуманистични провалени вехтории, Алекс започна да открива управляващата всичко в света закономерност – полярността потокът преминава/потокът не преминава, божествена или дяволски проста механика как да приведеш нещата в движение и как, когато ти скимне, да ги спреш. Стана перфектен електротехник, изкара курс и получи правото да пише пред името си „инж.“ с малко „и“ и да бие бившите си съученици. Правеше го само когато му се приискаше, и така получи тяхната преданост и уважение. Quidquid agis prudenter agas et respice finem.
През юни 1943 година след голямата литургия в „Свети Томаш“ се сгоди за анемичната дъщеря на собственика на заводите „Електростар“, който своевременно беше избягал в Щатите. След обяда Ярмила Голдова отказа („След сватбата, миличък…“) да му се отдаде върху кожената софа на баща си и Алекс – с какво да запълни започнатата неделя? – отиде да се къпе на немската частна къпалня на река Свратка. През рехавите дъски между кабините за преобличане жадно (има си хас, плуването и тенисът бяха развили и укрепили младежкия чар на тялото на бившия гимназист) го зяпаше мрачен четиресетгодишен чичка с очила със златни рамки. Алекс му показа няколко от номерата си, усвоени в училище, и до следващата неделя беше назначен за електроинженер в инспектората на специалната инженерна служба като пряк подчинен на шефа на службата, главния съветник по строителството, майор доц. арх. д-р инж. Ото Баух (хомосексуален мазохист).
Ото инспектираше съоръжения от определен вид от Солун до Копенхаген и Алекс разточително пътуваше редом с него през победената Европа с каишка от малък черен жокейски бич, обвита около китката му. Победителят на Европа Ото преди сън четеше откъси от Екерман, а когато после, нашибан с бича, заспиваше щастлив, Алекс излизаше на балконите и терасите на Грандхотели, Астории и Империали на също тъй нашибания европейски елит и вслушвайки се сред нощния въздух в непрекъснатото боботене на грамадните заводи, работещи с все по-усъвършенствана технология и с ускорено темпо за общото дело на самоунищожението, завърши годините на чиракуването си.
Изтормозени от петгодишното воюване, победените жадуваха все по-масово своето избиване вместо все пак далеч по-забавните битки, у победителите пък радостта от властването се топеше и се превръщаше в бъхтене за едното голо самосъхранение, двете категории започваха да се размесват, войнолюбивият дух – да се изпарява и през февруари 1945 г. цялата работа вече си беше жива скука и досада. Ne quid nimis. На Алекс му беше дошъл до гуша военният начин на живот.
В края на март 1945 г. Ото Баух умря при неизяснени обстоятелства и в началото на април Алекс се върна в Бърно с двайсет и пет хиляди марки, тоест четвърт милион протекторатни крони, в джоба, тъкмо навреме, за да успее да ги вложи в мъждукащия „Електростар“, да се ожени за Ярмила Голдова, да посрещне Червената армия още извън града и да влезе победоносно с нея в площада, някога наричан „Свобода“, после „Хитлер“, а сега пак „Свобода“. Respice finem.
Вярно, татенцето Голд се върна от САЩ беден като църковна мишка, но пък с глава, пълна с планове, и оправният зет му дойде много „in handy“. Обновиха върнатата им къща с четиринайсет стаи в квартал Писарки, развъртяха „Електростар“, наплодиха потомство и първи в Бърно караха водни ски на бента в Книнице край града. Възцари се дух на „rapidly expanding enterprising“.
С мисъл, освободена от развлечените умозрения на дъртия фон Гьоте, описани скучно от сухаря Екерман, освободена и от всичкото това (за кой ли път вече?) фалирало дрънкане за нов ред, придружено с пъчене и показване на мускули, Алекс откриваше за себе си енергетиката на кредита и вноската, онази твърде сложна механика, чрез която човек може да приведе нещата в движение и да увеличи ротацията им. Един път задвижен, този процес вече не може да бъде спрян – о, чисто царство на електрическите закони. Опитът с малкия бич се оказа изключително полезен.
Само дето Алекс вече не се забавляваше като преди. Във фирмата на Голд се работеше здраво по десет часа на ден, след вечеря – също, парите само се преливаха от сметка в сметка и никой не ги виждаше реално, татенцето Голд се оказа скръндза, а, между нас казано, Ярмила след второто дете… Затова Алекс с облекчение замина да вдига на крака филиала в Дечин.
Лятото на 1947 година беше за чудо и приказ (вярно, силното слънце поизпържи народното селско стопанство) и над непрестанно трупащите се камари поръчки Алекс хвърляше завистливи погледи към дечинското пристанище, където на шлепове (пресъхналата река Лабе бе престанала да пропуска кораби) сластно се излежаваха полуголи бронзови лодкари с разкошни, едва петнайсетгодишни циганки с розови горнища на бански. Вечер до канцеларията долиташе дрънкане на китари и момичешко кикотене, а от Бърно до късно през нощта – върволица от една от друга по-спешни и експресни телеграми от татенцето Голд. Amici, diem perdidi. „Rapidly expanding enterprising“ се оказа изтощителна досада. Ne quid nimis. Алекс вече беше сит до гуша от предприемаческия стил на живот.
През февруари 1948 година татенцето Голд избяга с всички налични авоари към Америка, но за щастие, го застреляха в едно заснежено лозе в южноморавската погранична зона до село Шатово, а Ярмила с двете копеленца и с увисналия корем не можа да преживее, че я изгониха от голямата къща в Писарки и слава богу, се отрови барабар с копеленцата. Suae quisque fortunae faber. Алекс, без нищо да трепне у него, постъпи като бригадир по поддръжката на електроинсталациите във водното стопанство на Сталиновите заводи в Залужи у Мосту.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.