Япония – как работят толкова много? (+фотогалерия)
Цената на успеха или мантра за смирение
Вероятно някои мислят, че са пътували много, посетили са голяма част от европейските столици – Париж, Рим, Лондон, Берлин и т.н. Да предположим, че са се докоснали и до живота в САЩ.
Границите на България се отвориха последните години и хората имат възможност да пътуват. Да кажем, че сте видели голяма част от Западния свят. Свят, който за нас българите винаги е бил така мечтан, идеален и напреднал. Към който винаги сме се стремили да принадлежим. До такава степен идеализиран, че сякаш на моменти забравяме, че земното кълбо има и Източна половина, която не значи само – Източна Европа.
В България винаги се е говорело за Запада, за ценностите на Запада, за поведението на хората там, за това колко са възпитани, и сдържани, макар и студени, но пък точни и работливи. И колко е важно, ние да се учим от тях, да бъдем като тях и т.н. Израснал в България след ’90-та година, всеки е закърмен с ценностите на Запада, индивидуализма, себеутвърждаването, личния успех, който е резултат от много усилия.
И точно човек е започнал да възприема някои от тези културни особености и попада в Япония, където пък индивидуализма се смята за най-голям “враг” и преди личността, стои групата. Не само това, а страната е по-напреднала и прогресираща от повечето западни държави (залагащи на индивидуализма).
Япония също така показва, че скромността и смирението все още са ценност и се уважават. А в България, точно се научихме, че подобни качества пречат на индивида да се доказва и успява. Не че на това ни научи Запада, а така ние разбрахме ценностите на западната демокрация – да успяваш чрез невежество, арогантност, неуважение, блъскане с лакти и катерене със зъби и нокти към върха. Българин с подобен манталитет едва ли би могъл да оцелее в Япония, където уважението и възпитанието са водещи черти в общуването. Какво все пак представлява по-точно Страната на изгряващото слънце? Чак, когато отидете там разбирате защо така я наричат. Япония представлява бъдещето на света.
Работeн ден между 12 и 14 часа
Това не е още една държава на планетата, а съвсем друга планета. Ако мислите, че германците са най-работливата и дисциплинирана нация в Европа, то японците са два пъти по-работливи, три пъти по-дисциплинирани и уважаващи се един друг. Ако пък случайно решите, че американците са най-работливата нация извън Европа, не прибързвайте преди да сте видели как работят японците. Официалният работен ден в Япония, според закона, е както навсякъде – 8 часа. Но се смята за изключително невъзпитано да си тръгнеш преди шефа ти или точно на 8-мия час. Съвсем нормално е да останеш на работа 3-4 часа след “официалното” работно време, без това да ти носи допълнителен доход (както в Америка се плаща по-високо допълнителната работа). Т.е. 10-12 часа работа на ден за човек, който не е мениджър е норма в Япония. Ако пък си мениджър или шеф, работното ти време става близо 16 часа (без преувеличение, потвърдено е от местен японец – мениджър в голяма компания). Ако в България и Европа час пик вечер, когато хората се прибрат от работа е около 18-19 ч., то в Япония най-натоварените часове, когато хората си тръгват от работа и метрото е претъпкано около 22 ч. На следващия ден, разбира се, работното време е както навсякъде – начало 8.00 ч.
Излизаш сутрин в 8 ч. и виждаш по улиците на Токио (град с 13 млн. жители) как тълпи от хора маршируват под негласен строй към работните си места. Всички облечени в костюми, сякаш като с униформи – черен панталон с ръб, лъснати черни обувки, бяла риза и куфарче или черна чанта през рамо. Движението там е като в Англия – от лявата страна. Затова като европеец или още повече като българин, почти винаги без да искаш се оказваш обратно на движението. Учениците са облечени с униформи и се сливат със сутрешната тълпа.
Въпреки че толкова много хора бързат към работа, никой не тича, никой не се бута в другия, не се нагрубяват, не викат. На метрото прилежно се нареждат на опашка, определена за качване. Мястото за чакане е очертано с бели линии, точно там, където ще се отворят вратите на метрото. Всички спазват тези очертания, до такава точност, че дори не настъпват линиите с обувките си. И никой, ама наистина никой не прережда другия или не решава да избута всички и да мине най-отпред. Хората не мислят само за себе си, когато са на обществено място. При качването и слизането от метростанциите, на стълбищата е означено със стрелки, че лявото стълбище е за качване, а дясното за слизане. И всички спазват това и дори не помислят да се качат например по дясното стълбище, защото е по-празно от другото. Има правила, които се спазват безусловно. Да, това е така и в Америка, и в Германия, и в Англия и т.н., но в Япония това е доведено до максимална крайност, чак роботизирано спазване на правилата.
Спазваме законите, защото така е по-лесно за всички
Когато споделих именно това мое впечатление с Коши (японец, който живее в Йокохама, но работи в Токио, като мениджър на голяма технологична компания), той каза: “Защо те е впечатлило това, че всички спазват правилата и законите?” Толкова просто и логично звучеше въпроса му, че не намерих думи и начин да му обясня защо на един човек от България именно това му прави такова силно впечатление. Той продължи: “Ние, не, че сме толкова стриктни, а просто знаем, че така е по-лесно за всички”. Това пък няма как да го обясня на много от българските си сънародници.
Работата е моят личен живот
Следващият въпрос, който зададох на Коши беше свързан с моето неразбиране как успяват да работят толкова много – 12 – 14 часа на ден? Как издържат? Не се ли изморяват? Той отговори:“Не се изморяваме. Ние така сме свикнали.” А кога ви остава време за личен живот? Коши: “Не ти разбирам въпроса? За мен работата е моят личен живот”.
Той ми разказва как минава работния му ден – сутрин става в 6.00 ч., тича 5 километра в парка, след това пътува с влак от Йокохама до Токио, за да отиде на работа. (Една бележка ще вмъкна тук – в Япония транспортната мрежа е толкова добре организирана, че с влакове и метро можеш да стигнеш навсякъде много бързо). В 8.30 ч. започва работния ден на Коши. Тъй като е мениджър в компанията, почти през целия ден има срещи, в които обсъждат с колегите си предстоящата работа, самият той дава задачи на подчинените си.
Питам – среща ли трудности като шеф със своя екип, например някои да го обвиняват, че на тях даваш повече работа, отколкото на други? Коши отново ме гледа с неразбиране, както при повечето ми зададени въпроси до сега, но отговаря любезно и с усмивка: „Интересен въпрос. Странното е, че никога не съм имал такъв проблем. Всеки си изпълнява дадените задачи”. Отбелязвам поредното рязко различие с това, с което съм свикнала в България и продължавам с работния ден на Коши, който звучи безкраен. От 8.30 ч. до 17.00 ч. той е постоянно в срещи и дискусии с различни екипи. Както той казва, “до 17 ч. аз не съм започнал да върша реално моите задачи, които имам”. За това, когато официално завършва работния ден, Коши сяда в офиса си и тепърва започва да работи. Това продължава до към 23 ч. вечерта. В 12 ч. вечерта се прибира, съпругата му и детето му вече спят, а той си взима душ, довършва понякога нещо дребно, което е останало от работата и към 2-3 ч. през нощта си ляга. Казва, че се е научил да се наспива за 6 часа. Е понякога се налагало и за 4…
„А съпругата ти как гледа
на твоята работа и това, че не можете да се видите?”, питам аз, отново с културната обремененост на мястото, където съм израснала и живея.
„Тя е свикнала, пък и няма много избор. Всички японци работят до късно, така че който и да си избере за мъж, няма да го вижда в дни различни от уикенда”, отвръща Коши. Той казва, че съпругата му наскоро е родила и за това й се е наложило да напусне работа. В Япония е невъзможно за жените да работят и да си гледат, и децата. Майчинството е много кратко и децата най-често няколко месеца след раждането се дават на ясли, ако жената иска да се върне на работа.
Иначе съпругата му, освен че гледа децата и поддържа дома, и готви. Но, за да е сигурен, че ще му приготви вечеря, Коши трябва преди 15 ч. следобед да й е казал дали тази вечер ще се прибере навреме за вечеря. В противен случай, тя не приготвя нищо. Тъй като той почти всеки ден се прибира в 11-12 ч. Вечерта, е честа практика за Коши, както и за много японци, след работа да си купят сандвич или суши от гарата и бира, и да вечерят във влака на път за вкъщи.
Казвам на Коши, че го съжалявам колко много работи и че в Европа това би се смятало за нещо, което е срещу човешките права. А той се усмихва все така добродушно и благо, и казва: “Но на мен ми харесва да живея така. Аз имам избор, мога да не работя толкова много, но така съм свикнал, а и всички тук работят така”.
(Следва)