В търсене на Американската мечта
От Сан Франциско и Лос Анджелис до Ню Йорк, Вашингтон и горите на Вирджиния, от Боб Дилън, Пол Макартни и „Ролинг Стоунс“ на живо в Калифорния, до храма на Томас Джеферсън в Монтичело: с ухо до сърцето на една вибрираща страна, изживяваща метаморфоза пред очите на целия свят, който се пита какво точно става...
1. Снимка на Америка през есента
Отдавна му се канех на това пътуване. Само търсех повод. След 8-години хуманитарно дипломатстване в Ню Йорк (1999-2007) като постоянен представител на Международния Червен Кръст в ООН; след многобройни пътувания било като кореспондент на стария вестник „ПОГЛЕД“ през 80-те години на миналия век; било като гостуващ лектор в различни университети, военни академии и колежи в САЩ по хуманитарни дилеми и предизвикателства; и най-сетне като турист, обиколил повечето от 50-те щати, аз все още не мога да откъсна Америка от момчешките си мечти. За мен тя все още е интересна, неочаквана, вълнуваща, разочароваща, арогантна, дива, красива – и въпреки това необяснимо магнетична. Било заради музиката й, заради литературата й, и най-вече заради моите американски приятели, аз периодично се завръщам в нея като блуден син и търся какво е останало от някогашната Американска мечта на моето поколение.
Още в началото правя уговорката, че следващите редове са мои лични впечатления и преживявания, без претенции за „надеждно социологическо проучване преди президентските избори“ – у нас или в Америка. И че с тази дума имам предвид Съединените щати, а не целия континент, както би било „политически коректно“….
Ето че намерих повода: мега-концертът на 6 от най-големите световни легенди в съвременната рок-и-поп музика, на 7-8-9 Октомври в долината Кочела (Coachella) в Южна Калифорния, някъде между Лос Анджелис и Финикс, Аризона, в сърцето на тучно-зелено голф игрище до градчето Индио, и в сърцето на една пустинна местност наподобяваща повече пейзажа около Кандахар в Афганистан, отколкото цъфтящата в представите ни Калифорния. През тези три горещи октомврийски нощи героите на моето поколение Боб Дилън, Ролинг Стоунс, Сър Пол Макартни от Бийтълс, Нийл Иънг, „The Who“ и Роджър Уотърс от Пинк Флойд, щяха да пеят и свирят пред 75 000 души всяка вечер. Този повод пък поведе друг след себе си, който ме завъртя между Сан Франциско, Лос Анджелис, Палм Спрингс, Ню Йорк, Вашингтон и дълбоко в горите на Вирджиния, където исках да видя старите си мечти, старите си приятели и новите си надежди. Но за този исторически концерт – малко по-късно, като му дойде времето, както казваше един наш цар.
Президентските избори в Америка, които изкачиха Доналд Тръмп на политическия Олимп, както и контрастът между старата Американска мечта и днешните реалности в света накараха много хора да се запитат дали е дошло време да се разделим с много от старите си блянове, превърнали се неусетно в илюзии. Поне това се питаха със сигурност много от хората около мен, докато слушаха песните на Боб Дилън, Пол Макартни и Роджър Уотърс през тези шеметни 3 нощи. Имах чувството, че не само аз, но и хиляди американци край мен казваха сбогом на младежките си съновидения и мечти; че се сбогуваха с най-хубавите си години; че песента на Дилън „Blowin’ in the wind“ от 1962 е все тъй актуална, както и преди половин век… А междувременно басистът на „Стоунс“ Бил Уаймън току-що беше навършил 80 …и не дойде да свири на концерта в Калифорния. Вероятно „he can get no satisfaction“ – вече не получава онова удоволствие от свиренето, както в онези години… Когато и рокендролът, и ние бяхме млади.
Тази картина още повече изостри любопитството ми да видя с очите си, да чуя и да усетя какво мислят моите стари американски приятели, които толкова сърдечно и безкористно са ми помагали в трудни моменти, когато живеехме в Ню Йорк. Исках също да „претегля“ Америка през кантара на нашата младост; да я снимам с думи и айфон, докато пътувах 13 000 км и 24 дни от единия до другия бряг на океаните й; да я видя и с очите на американци и българи, заселили се там в преследване на тяхната си американска мечта; да чуя песните й и да напълня очите си с почервеняващите октомврийски листа на горите в долината на Хъдсън, по високите хълмове на Вирджиния, край дома на Томас Джеферсън в Монтичело и край плавните завои на Потомак. Снимките са моментални и без претенции за историчност; те само отразяват мигновенията на една велика страна, пълна с възходи и падения, подобно на останалите страни в света. Единствената що-годе пълна картина на Америка е написана повече преди повече от 150 години от един французин – Алексис дьо Токвил – но и тя е вече история.
2. Сияйният град на върха на хълма: слънце и облаци
Покойният американски президент Роналд Рейгън обичаше да казва (особено в предизборните си речи), че Америка е все още Сияйният град на върха на хълма, който привлича като магнит хора от целия свят, за които страната е блян и мечтание, гаранция за един по-справедлив, по-честен и с неограничени възможности живот. Допреди 25-30 години, когато вероятността мнозинството източноевропейци да посетят Америка бяха повече теоретическа възможност отколкото осъществима реалност, американската мечта беше нещо магнетично и вечно живо. Поне за хората около мен беше така. Тя беше като дълго мечтаната любима, недостижима и недостъпна като Мерилин в бялата си рокля. Бленувана десетилетия от няколко поколения, с годините и с новите възможности за пътувания любимата като че ли постепенно се превърна в любовница, а после и в съпруга, с всичките произтичащи от това последствия.
Днес Америка е достъпна за стотици хиляди българи, но за мнозина тя вече не е „Американската мечта“, в стария и вариант. Мечтата да са там се е сбъднала, но реалността се е оказала малко по-различна от бляна.
Както казват китайците, „…пази се да не ти се сбъдне мечтата!“. Така за много бивши емигранти от цял свят – превърнали Америка от мечта в нов дом – след Виетнам, Ирак, Либия, Сирия, Косово и изоставената Палестина – над сияйния град на върха на хълма често има облаци. Оказало се е, че и там в политическия живот честността не винаги доминира; че медиите също така манипулират или лъжат както и у нас; че 40 милиона американци разчитат на купони за храна. Разбира се, само лудите могат да твърдят, че да си беден в Бостън е същото като да си беден и в Буркина Фасо. Но Сияйният град не е еднакво слънчев за всички и бездната между имащите и нищонямащите се увеличава дори на върха на хълма. И като казва един наш добър лекар-психолог-коментатор, една от драматичните промени днес е, че Голямата мечта, символизираща честност, справедливост, надежда и упование, вече не е същата… Мечтата бавно се е превърнала в илюзия.
Така постепенно образът на любимата за мнозина влюбени избледня. Тя остана велика сила, която диктува на света какво да прави и накъде да върви. Но Мерилин сякаш остаря и ефирната й бяла рокля, откриваща прелестните й крака (не само за братята Кенеди), изгуби предишното си излъчване. Мечтата се сбъдна, но светът се промени. Ние също. Не можем да кажем, че китайците не ни предупреждаваха…
3. Идиличният чар на Арлингтън и дискретните вълнения на Уинчестър
Имам двама добри приятели във Вирджиния. И двамата са вече пенсионери; и двамата имат хубав, осигурен и много приятен живот. Имената им не споменавам, защото не са ме упълномощили за това. Но те са показател за вътрешните вибрации в съвременното американско общество. И двамата имат деца и внуци. Единият е бивш телевизионен-и-кино критик и журналист; другият е бивш вицепрезидент на най-голямата хуманитарна организация в САЩ. Първият живее в хубава, удобна къща с приятна градина в Арлингтън, „на една река разстояние“ (Потомак) от „Кенеди Сентър“ във Вашингтон; другият обитава с жена си просторна и удобна къща в горите на Вирджиния, на два час път с кола от Вашингтон. Когато не работи като доброволец за различни културни институции, първият пътува по света с жена си (бил е 3-4 пъти и в България); а вторият – когато не работи като доброволец за различни хуманитарни организации – работи във фермата си (производство на дървесина). Неговата гора е 70 акра (около 280 декара); на сина му – 50 акра (200 декара). Грижи се за подмяна на изсечените за продан дървета; за прочистването на тилилейските си гори, както и за двете къщи – неговата и на сина му, който живее и работи на 120 мили от „лесничействата…“ Има 5 трактора, 2 камиона, няколко влекача за дървесни трупи, маса други машинарии, огромна дърводелска работилница и един бял джип („Форд“, разбира се) – дълъг сигурно 10 метра. Или поне така ми се стори. Когато разрешат лова на елени през късната есен, този 77-годишен човек – изглеждащ на 67 – тръгва на лов из горите наоколо и се връща с един тон бифтеци…
В Арлингтън е уютно, спокойно и идилично. Градчето е приятно за живеене, с човешки размери, добре подстригани градини и усмихнати хора. Поне така ги видях аз. В „махалата“ Гор, пак във Вирджиния, но дълбоко в горите, хората са също усмихнати, но животът им е както по-напрегнат (много работа по фермите), така и по-близо до природата с всички произтичащи от това последствия: сурови зимни условия, койоти, лисици и ракуни (миещи мечки), които им нападат фермите и се облизват след като са удушили десетина агнета или двайсетина пилета; физическата работа е много, наблизо няма други населени места (от Гор до най-близкия град Уинчестър е един час път с кола) и понякога чувството за вселенска самота е осезаемо. Единствената културна забележителност в Гор е родният дом на Патси Клайн, самотен и изоставен в гората наоколо. Патси е най-нашумялата американска кънтри певица през 60-те години на миналия век; умира много млада в самолетна катастрофа (бел. ред. – някои нейни песни се превръщат в хитове навремето, виж тук).
Слава Богу, интернет прави самотата по-поносима. Но всеки икономически или финансов трус се усеща и тук – било в изкупната цена на дървесината, било в цената на нафтата за тракторите и камионите… Както буковете наоколо, така и сърцата на хората край тях вибрират с честотата на екологическите или финансовите кризи. Моят приятел непрекъснато се питаше какво ще промени новият президент в тяхното всекидневие. Каква съдба очаква децата и внуците му. Ще се запазят ли условията в районната болница в Уинчестър, където те ходеха на редовни прегледи? Ще се разберат ли с Путин? Ще спре ли касапницатра в Сирия?
Тези двама мои приятели – с условните имена Кинокритикът и Фермерът – са показателни за това, което се случи през последните седмици с изборите в Америка. По някакъв начин и те двамата вероятно са допринесли за унизителното положение, в което попаднаха много американски (и не само) социолози, политолози, гадатели, коментатори, шарлатани и шамани, предсказващи победата на Хилъри Клинтън. Не че са го направили нарочно: и двамата са изключително съвестни и честни мъже. Кинокритикът е демократ, а Фермерът – републиканец. Това не им пречи да са много близки приятели. Подобно разделение цари и в семействата им. Снахата на Фермера е отявлен демократ и те често спорят до зори: той на чаша бърбън, тя на чаша вино, въпреки, че по произход е от Афганистан… Но отвъд политическите препирни, остават приятели.
Доколкото почувствах обаче, след дълги нощни разговори, Кинокритикът-демократ се срамуваше от мадам Клинтън, а Фермерът-републиканец не беше никак горд с Доналд Тръмп. Един бог знае кой за кого е гласувал. Ето това обърка много прогнозите на американските шамани. Така на 9 ноември 2016, два дни след деня на Великата октомврийска социалистическа революция (както казваха навремето), и един ден преди деня на нашата Честна и справедлива капиталистическа революция, американците се събудиха изненадани от новината, че милиардерът Тръмп ще бъде новият вожд на американския пролетариат.
Тогава мнозина си спомниха за Бърни Сандърс. Но вече беше късно. Той им се присмиваше скрит зад предизборните плакати.
Подобно предизборно раздвоение на личността, което някои може да определят като вид политическа шизофрения, усетих и на други места по пътя си. В Сан Франциско хазайката ми не искаше и дума да чуе за Тръмп и го квалифицираше като мошеник. Две млади български дами, които живееха отдавна в този красив град, бяха като Монтеки и Капулети на Шекспир, когато ставаше дума за кого да се гласува…. В Лос Анджелис гидът от автобуса, с който обикалях холивудските забележителности, сто пъти ни каза колко е отвратен от г-н Тръмп, който не си плащал данъците. Но в Palm Springs собственикът на ресторанта, в който обядвах, ме убеждаваше, че няма по-големи лъжци и двуличници от семейство Клинтън, които „перат милиони от Саудитска Арабия и Катар“ през фондацията на Бил Клинтън….
Последната вечер от концерта на мега-звездите в долината Кочела в Калифорния Роджър Уотърс от легендарната група Пинк Флойд пусна едно гигантско надуваемо прасе, пълно с хелий, да лети над главите на 75 000-та публика, докато той пееше „Още една тухла в стената…“, прасето – вероятно 20 на 30 метра, летеше бавно и самоуверено над главите ни, и носеше на хълбока си надпис, който не беше никак ласкав за г-н Тръмп. Американците край мен веднага се разделиха на два лагера: едните мислеха, че това е непочтително, другите – че един европеец им казва истината в очите.
Във Вирджиния пък познатите ми клоняха към републиканците, а в Ню Йорк беше обратното. С две думи всичко се свеждаше до това, че демократите са предали отдавна интересите на американската работническа класа, в чиято защита уж са били създадени, докато републиканците са капиталисти-фундаменталисти с каменни сърца. Стана ясно, че в епохата на глобализацията, и Америка, и Великобритания, и България са еднакво дълбоко разделени от алчността на политическите им елити.
Само Марк Твен на едно място пише, че думите елит и политици са оксиморон. Извинете за чуждицата. Той казва още: „Ако гласуването променяше нещо, нямаше да ни позволяват да го правим.“ И още:“Ние имаме най-доброто правителство, което може да се купи с пари…“
Цитирам тези мъдрости на великия присмехулник не за да подкрепя тезата си, както г-жа Цецка Цачева се подкрепи с Конфуций, а просто да подскажа деликатно, че повечето политици по света (и особено нашите) са еднакво недолюбвани и осмивани от техния електорат, за чието благоденствие те работят неуморно и „сън не ги хваща“, както казваше баща ми.
Но ако някой го е казал най-ясно и разбираемо, това е Джон Стайнбек, в есето си „Правителство на народа“ (1966 г): „Почти без изключение американците се боят и мразят увековечаването на нечия власт, била тя политическа, религиозна или бюрократична… Очевидното съсредоточаване на власт или наличието на държавник с потенциал за власт кара американците да се чувстват отпървом неспокойни, после да изпитват подозрение, а накрая, ако държавникът се застои по-дълго – и чиста враждебност.“ Мисля, че го казва по-ясно от Конфуций. И по-разбираемо за всички географски ширини. Това, че американските, английските и нашенските социолози, политолози и т.н. гадатели бяха забравили тези простички думи на великия душевед от Салинас, Калифорния, обяснява защо те бяха толкова изненадани от изборите и от Брекзит….
Често съм си мислил, че един от ключовете към душата на един народ са музеите, който е построил. В това отношение Америка е вероятно неповторима. Достатъчно е да имате време и да потънете в музеите на Ню Йорк, Вашингтон или който и да е друг голям град. В много случаи те са безплатни. Деца и студенти прекарват дълги часове в тихите им и уютни зали. Попиват богатството на дедите си, гледайки сътвореното от тях. Има и „музеи под небето“ – като Мемориалът на Франклин Делано Рузвелт край „The Mall“ във Вашингтон – дългата алея край езерото, което свързва мемориала на Ейбрахам Линкълн с този на Томас Джеферсън и където всяка пролет цъфналите череши засипват с белия си сняг всичко наоколо. Съвсем наблизо е стройната бяла колона на „Джордж Вашингтон Мемориал“, откъдето първият американски президент наблюдава какво става в държавата му… Недалеч от него са мемориалът на падналите във Виетнам американски войници, както и на загубените в мъглата на войната в Корея техни братя. Едни от най-тъжните паметници, които съм виждал.
Но мемориалът на Франклин Д. Рузвелт е нещо друго. Той показва величието и скромността на един американски аристократ, който никога не забрави бедните и отчаяни свои сънародници, които гладуваха по време на Великата депресия през 1929-1941 г. Този рядък политически екземпляр, този патриций с очи и уши за стенанията на съседите си, е показан в цялото великолепие на мрамора, изписан с незабравимите му слова. И сякаш за да напомни за вечния проблем на Америка – как да приласкае чернокожите си деца – до мемориала на Рузвелт е този на Мартин Лутър King. От бял мрамор, да напомня за драмата на негрите, както казват Марк Твен и Джон Стайнбек. Те не казват „афро-американци“.
На една от мраморните стени думите на президента Рузвелт за Белия дом гледат посетителите право в очите: „Аз никога не забравям, че живея в дом, който е собственост на целия американски народ, и че аз съм удостоен с тяхното доверие.“
Точно в този ден Хилъри Клинтън и Доналд Тръмп люто спореха кой повече е лъгал същия този народ, собственик на Белия дом. На десетина хиляди километра от тях, в една малка балканска държавица, г-жа Цецка Цачева и още двайсетина борци за чест и слава да бъдат президенти на същата държава, спореха по същата тема. Глобализация.
Но както казва по-горе Стайнбек, няма нищо по-дразнещо от един „застоял се“ политик. След четири успешни мандата (1933-1945) – последният незавършен заради тежката му болест – 32-ият президент на Америка Франклин Д. Рузвелт си отива както с благодарността, така и с въздишка на облекчение от „суверена“, че на сцената ще излезе ново лице. Това на Хари Труман. Когато и неговата ера свършва, той пише в мемоарите си: „Ако искате да имате приятел във Вашингтон, купете си куче.“
(Следва – „В търсене на Американската мечта – „Нюзеум“, между Пулицър и Марк Твен„)