Темпо, темпо…

Централните френски новини.

Репортаж от пункт, един от стотиците хиляди пунктове във Франция за раздаване на храна на най-бедните…

Един от тях, един от най-бедните французи, взима безплатните пакети и говори пред камерата: „Пенсията ми е 792 евро, за къде по-напред…“

792 евро! Значи 1600 лева. При храна, която в суперите във Франция е по-евтина и къде-къде по-качествена от тази в българските магазини.

1600 лева пенсия, най-ниската, за хора, които не са работили и ден във Франция.

И се разлюлявам – по официални данни на Националния статистически институт в България милион и половина българи живеят с доходи на месец под 75 евро, тоест под 150 лева.

Загасям телевизора и сядам пред компютъра, най-пряката ми връзка с България.

Зачитам поредното съобщение от читател, представящ се за инженер еди кой си: „Райков, безроднико, стига си циврил за старците, те трябва да изчезнат колкото се може по-бързо. Темпо,темпо…“

Ставам. Поглеждам небето, небето на света.

И сърцето ми, българското ми сърце, „безродното“ ми сърце, изтръпва.

И проплаква: „Защо, Господи, защо така ни наказваш?“