В търсене на Американската мечта – „Нюзеум”, между Пулицър и Марк Твен
От Вашингтон и уроците на журналистиката до Ню Йорк след 9/11
(Продължение, виж В търсене на американската мечта)
Свободата на словото не е лиценз да бъдеш глупак
„Инструментите може да останат вътре в пациента по време на операцията“ (заглавие от в. „Дейли Ориндж”, Сиракюз, 21. 01. 2003)
„Жената на редактора – под наем на двама заподозрени, твърди ФБР“ (заглавие от в „Чикаго Трибюн“, 15.10.2001)
„Обезглавяването може да предизвика стрес у децата“ (заглавие от „The Lompoc Record“, Калифорния, 26.07.1995)
„Мъж застрелян в гръб, главата my намерена на улицата“ (в.“Деили Глоуб“, Уъртингтън, Минесота, 8.12.1984)
„Слънчевата система се очаква отново да бъде включена“ (в.“Хералд“, Либъртивил, Илиноис, 15.03.1978)
Тези заглавия, драги читатели, могат да се видят по стените на мъжките тоалетни в музея на американската журналистика, известен като „Нюзеум“, във Вашингтон, на „Пенсилвания Авеню“ 555. Вероятно подобни мъдрости има и по стените на дамските тоалетни. Не съм проверявал, но съм сигурем, че и жените имат право да четат глупости. Правата ни са равни – поне в това отношение.
Така започвам кратката разходка из този уникален музей. Може би единствен по рода си в света, направен по този начин – супермодерен, на 7 етажа, на площ от 23,000 кв. м, с 15 видеотеатъра и 15 галерии, построен за 450 милиона долара, открит на 11 април 2008, посещаван годишно от 815 000 души, намиращ се в сърцето на столицата, „заклещен“ между сградата на ФБР и на Канадското посолство. Нещо символично? Не знам… Фасадата му показва с огромни позлатени букви текста на Първата поправка към Конституцията (американската), но с част от лицето си музеят гледа към Капитолия, където са двете камари на Конгреса: от тях именно се очаква да подкрепят свободата на словото в тази учудващо интересна, динамична, противоречива и трудна за дефиниране страна. Особено сега, след изборите.
Спестявам умишлено повечето интересни професионални детайли от журналистиката, защото който иска да се зарови в тях, всичко е в сайта на музея (виж тук). По-скоро вземам повод от експонатите му, за да ги „вържа“ към днешната действителност на „най-хубавата професия в света, особено ако се откажеш навреме от нея“, както казва академик Марк Твен, бащата на съвременната американската журналистика, литература и език. Така поне го определя Кърт Вонегът, неговият най-ревностен почитател. За „майката на US журналистиката“ Вонегът не обели и дума преди да си отиде от този свят. Така оставаме само с майката на нашата нация в контекста на неотдавнашните ни президентски избори.
„Нюзеумът“ ни предлага вероятно най-богатото всекидневно разнообразие от новинарския труд в печата: там всяка сутрин се получават първите страници на 2000 вестника от цял свят. На 18 октомври тази година – денят, в който г-ца Кейси Хърли ми показваше чудесата на музея – демократичната и независима българска преса беше идентифицирана с първата страница на в.”Дума“.
На „Стената на плача“ – показващ ужасите в Ню Йорк и Вашингтон след самолетните удари на 9.11. 2001 (9/11, както го наричат американците), са подредени стотици първи страници на вестници от цял свят, илюстриращи шока и ужаса от експлозиите в сърцето на Америка. На тази стена са и два български вестника – „Труд“ и „Република“ (бел. ред. – вторият вече не съществува).
От руските вестници е само „Известия“. Тук сме с едни гърди пред руснаците, би коментирал някой заклет наш патриот… Водещото заглавие в „Република“ е „ТЕРОР“, а в „Известия: „АРМАГЕДОН“. Читателите да преценят кое е по-експресивно и по-творческо.
Моят приятел Ал, дългогодишен журналист и познавач на занаята, а също и спонсор на „Нюзеума”, ми уреди личен гид – симпатичната Мис Хърли. Тя ми показваше с професионална гордост някои от най-забележителните експонати: 8-те огромни парчета от Берлинската стена, заедно с част от наблюдателната кула, откъдето източногерманските войници са стреляли по поданиците на Ерих Хонекер, опитващи се да прескочат символа на студената война и да отидат в рая на консумативното общество, както ни учеха да пишем едно време. Парчетата от стената, казваше мис Хърли, са най-големите, показвани в света, и са взети само на 300 метра от „Чекпойнт Чарли“, другият символ на Стената. Близо до бетонните чудовища, цялата в рани от горящите отломки, стои изкривената до неузнаваемост антена на една от телефонните компании, монтирана на върха на една от кулите-близнаци на Световния Търговски Център в Южен Манхатън, взривени на 9/11. Този трагичен символ на съвременния свят, заедно с надупчената от куршуми репортерска кола край Сараево някак си ми въздействаха по-силно отколкото бетонните парчета на Стената…. Може би защото спомените ми бяха и лични, и по-пресни. Работих 7 години в Бивша Югославия (1992-1999) по време на войната, а в Деня на ужаса (9/11), живеех в Ню Йорк и нямах вести от децата си повече от 10 часа след експлозиите. Училището и университетът в който учеха, не бяха много далеч от мястото, където за минути загинаха над 2700 души. Беше „много шибан ден“, както би го описал Вонегът, авторът на „Кланица 5″. Той ги разбира тези работи, защото описва как пред очите му неговите хора от американската авиация са бомбардирали абсолютно ненужно Дрезден в края на Втората Световна война… Както и да е. Който е бил в Ню Йорк на 9/11, знае за какво говоря.
И сякаш за да бъдем по-близо до реалността, има един сектор в „Нюзеума“, който показва деликатните отношения между журналистиката и ФБР, особено след 9/11. Нюансите и подробностите винаги могат да бъдат деликатни. Особено в исторически контекст: макартизмът по време на Студената война, преследването на леви журналисти, писатели и непослушни интелектуалци въобще по онова време. Много преди Андрей Сахаров и Лех Валенса американците също са имали своите дисиденти: и Хемнигуей е бил в черния, списък, и Дашиъл Хамет, и Лилиън Хелмън. Книгите на Вонегът са били изгаряни публично на клада в някои щати, и Калифорния дълго се сърди на своя син Джон Стайнбек заради много от статиите, репортажите и романите му, в това число „Гроздовете на гнева“ и „Тортила Флет“…
Да не говорим за главоболията на Джон Ленън в по-ново време, че и на други непослушни интелектуалци. В този смисъл хората от Шесто управление не са кой-знае какви новатори: имало е от кого да се учат, и то не само от Москва. Извинявайте за отклонението.
Но тук трябва да сложа няколко реда и в защита на американската журналистика: особено за куража на издателката на „Вашингтон пост“ Катрин Греъм да се опълчи на същото ФБР по времето на аферата „Уотъргейт“ и да защити легендарните си репортери Карл Бърнстейн и Боб Уудуърд. До нея, и зад Бърнстейн/Уудуърд застана и не-по малко ле- гендарният титан в нашия занаят Бен Брадли, на когото не му пукаше нито от Никсън, нито от ФБР, нито от КГБ, нито от Шесто, Седмо и Осемнайсето, нито от „Началника там горе“, както казваше нашият любим министър-председател в оставка.
Както не му пукаше и на Тед Търнър, основателят и собственик на CNN, застанал зад – и защитил репортерите си Питър Арнет, Бърни Шоу и Джон Холимън – които предаваха на живо репортажите си от горящия Багдад през 1991. И от покрива на хотел „Ал Рашид“ в Багдад те предаваха истории и събития, които никак не отговаряха на теориите на Пентагона, на Държавния департамент и на Белия дом. Да не говорим за героите от Виетнамската война, които победиха както Белия дом на Никсън и Джонсън, така и Пентагона на Робърт Макнамара и генерал Уестморлънд: Дейвид Халбърстам от „Ню Йорк Таймс“, същият Питър Арнет, тогава кореспондент на „Юнайтед Прес Интърнешънъл“ в Сайгон, на телевизионните гиганти Том Брокау, Питър Дженингс и особено Уолтър Кронкайт. Те измиха лицето на професията. За броя на спечелените от тях награди „Пулицър“ и „Еми“ да не говорим.
Почти няма вече такива редактори и репортери. Изчезнаха като динозаврите. Тъжна работа. Има „embedded correspondents!“. Репортерите са в едно легло с военните, пришити към армейските политкомисари. Няма ги вече Бен Франклин и Томас Джеферсън, Том Пейн и Ърскин Колдуел, Труман Капоти и много други смелчаци на съвестта и перото. Човек остава с усещането, че „жълтеещата журналистика“ на Джоузеф Пулицър е взела връх над тази на Марк Твен, Бен Брадли и Катрин Греъм. Мечтата на някои от нас по истински високите стандарти на американската журналистика като че ли е засрамена и се е притаила някъде да си ближе раните.
Междувременно си спомних, че голям брой от най-добрите американски писатели са дали половината си живот и на журналистиката: Бен Франклин и Марк Твен, Стайнбек и Хемингуей, Колдуел и Джек Лондон, да не ги изреждам всичките. Тодор Колев го няма даже – та той да ни каже кога ще ги стигнем… По бунт на съвестта.
Но дори и гиганти като фамилиите Греъм („Вашингтон Пост“) или Сулцбъргър („Ню Йорк Таимс“) едва издържат финансово. В епохата на интернет и на глобалната икономика тиражите падат, приходите от рекламите – също. И заплатите на журналистите падат, а понякога и глави падат…. Не агнешки, както на Балканите, а редакторски и репортерски. „Вашингтон Пост“ бе купен от Джеф Безос, милиардерът от „Amazon.com“, „Ню Йорк Таймс“ се гърчи във фискални конвулсии и се чуди как да изплаща новата си сграда на Осмо Авеню в Манхатън, някога ненадминатият по професионализма си „Сан Франциско Кроникъл“ е бледо копие на себе си и от старата му слава е останала само великолепната сграда на ъгъла между улиците „Маркет “ и „Мишън“ в центъра на Сан Франциско. „Нюзуик“ е тъжна гледка…
(Следва – В търсене на Американската мечта – журналистика в криза и архитектурното отмъщение на нюйоркчани)