В търсене на Американската мечта – журналистика в криза и архитектурното отмъщение на нюйоркчани

Продължение – виж „В търсене на Американската мечта – „Нюзеум”, между Пулицър и Марк Твен

Вашингтон скуер: оптимизъм и музика. Снимка: Енчо Господинов

Тежки времена настъпиха за журналистиката като професия, включително и за американската. От 20-30 години насам, откакто я следя сравнително редовно, не съм виждал толкова грешки, плагиатствания, вътрешни скандали и извинения от издатели и редактори.
Дори сериозни издания като „Ню Йорк Таймс“ и сп. „Ролинг Стоун“не бяха отминати от професионални сътресения. На 13 ноември, след победата на Тръмп, се наложи издателят на Ню Йорк Таймс Артър Сулцбъргър Младши да се обърне с писмо към читателите, в което ги уверява, че ще следват най-високите стандарти на професията. Конфузията дойде от това, че „Таймс“ подкрепи официално Хилъри Клинтън, а спечели Тръмп… Много от читателите на вестника обаче не харесваха Хилъри, както и линията на вестника. Мнозина критици се запитаха що за практика е това големи вестници и списания, претендиращи за независимост, надпартийност и т. н., да подкрепят официално един или друг кандидат в предизборна кампания. От обществено куче-пазач, медиите изглежда бавно се трансформират в домашни пудели…

Много вестници си назначиха вътрешни омбудсмани – обикновено опитни журналисти с безупречна репутация – които да следят за стандартите в редакциите. Но и това не реши всички проблеми на професионалната етика. Имам чувството, че вместо ние да вземаме най-доброто от тях, те вземат най-лошото от нас. Щастливецът Алеко май не е имал само българската медийна практика предвид… Редакторът Бай Г, заедно с Данко Хаирсъзина и другите двама зам.-главни редактори Гочоолу и Дочоолу завземат смело нови територии. А все се надявахме, че те ще изчезнат даже и от  Балканите.

Докато си мисля за тези работи, госпожица Кейси Хърли продължава да ми открива тайните на „Нюзеума”, събрал в себе си над 200-годишната история на американската журналистика. Тук е ерата на Радиото, когато Франклин Д. Рузвелт разбира магнетичната му сила да прониква във всекидневната на семейството  от Източния до Западния бряг – и започва седмичните си радио-общувания с нацията.

„Черните“ въртопи на изчезващата надолу вода в сърцето на Новия Търговски център, на мястото на разрушения при атентата Световен търговски център. Снимка: Енчо Господинов

Тук е изгряващата звезда на Телевизията, когато обаятелният кандидат за президент Джон Кенеди буквално прегазва скучния и „дървен“ Ричард Никсън в първите в историята телевизионни дебати през далечната 1960 г. От терасата на 6-ия етаж има прекрасна гледка към новия хотел на Доналд Тръмп – обсебил сградата на очарователната Old Post Office, старата градска поща, една от най-хубавите сгради на „Пенсилвания авеню“.
И докато аз се взирам в един надпис на стената, който гласи, че ако в една страна вестниците са пълни само с добри новини, това значи, че всички съвестни хора са в затвора, Мис Хърли ми казва, че едно придвижване на асансьора от първия до шестия етаж струва 25 долара…. Новините пътуват евтино в епохата на интернет, но вътрешномузейният транспорт е скъп… Което частично обяснява миналогодишния дефицит на музея от 4 млн. долара. Не е само нашият нов „Лувър“, който се оплаква на Вежди.

Идва ред на галерията с наградите „Пулицър“. Карол Гъци от „Вашингтон Пост“ – 4 Пулицъра за фотожурналистика. Ненадминат рекорд за човек от нашата професия.
Том Фридман от „Ню Йорк Таймс“ – 3 Пулицъра.
Снимките в галерията обаче са покъртителни. Бих искал всички депутати и политици в света да ги видят преди да стъпят в длъжност. Има какво да научат за човешкото страдание.

Накрая – черешката на тортата: първата поправка на Конституцията изписана на фасадата на Нюзеума: свещените 5 свободи (на религията, на словото/речта, на печата, на събранията и на петициите) са недосегаеми за политиците от над 200 години насам. И никой не смее да я пипне! Направо е за чудене, при положение, че има над 700 опита избирателната система на страната с неразбираемата за света „електорална колегия“ да се ревизира.

Но „That’s the way it is“,  така стоят нещата, както би казал знаменитият Уолтър Кронкайт.  С репортажите си от окопите на Виетнам преди половин век той победи лъжите на Пентагона и армията на генерал Уестморлънд. Имаше и такива журналисти.

Ал прави последните снимки, докато ние се сбогуваме с моя гид Кейси. Тя свенливо ми признава, че през март 2017 ще идва на екскурзия в София. Питам я изненадано какво я води към нашия край: Долината на розите? Тракийските гробници? Панагюрското злато? Червеното вино или созополските вампири на проф. Божидар Димитров? Тя смирено казва: „Цената. Само 247 долара за билет до България и обратно.“

„That’s the way it is“… Така стоят нещата, прошепва от небето Уолтър Кронкайт.

Архитектурното отмъщение на нюйоркчани

От 15 години насам повечето американци носят в душите си по една травма:  9/11. Денят 11 Септември 2001. Три пътнически самолета се забиват в сърцето на Америка. Два в Ню Йорк и един в Пентагона. Четвъртият падна в една гора. Срутиха се не само двете кули в Манхатън, срути се надеждата, че живеем в спокоен и предсказуем свят. Раната в долната, южна част на града години наред остана отворена. Дълго се спореше какво да бъде построено на „Кота 0“, където зейнаха гигантски ями. Дълго след железата и бетона горяха и страстите, особено сред близките на загиналите. Накрая изглежда, че сме пред новото лице на града. Почти завършено.  И то е красиво. Поне на мен ми харесва.

Кулата на мястото на Световния тръговски център, разрушен при атентата 9/11. Снимка: Енчо Господинов

Приятелят ми Ралф Райт, роден нюйоркчанин и мой бивш редактор когато работех в Женева, ми показва всичко ново: небостъргачи, транспортни терминали, ресторанти, градини, архитектурни мемориали-шедьоври в памет на стопените от горящата  лава жертви на терора. Ужасът е отстъпил място на смирението и тихата скръб по онези, чийто души отлетяха за секунди нагоре в небето. Хиляди хора от цяла Америка и от цял свят се редят на опашки да видят как изглежда мястото, което преди 15 години беше на първите страници на всички вестници по света. Тишина и цветя заобикалят двата басейна от черен мрамор, където водата образува мрачен въртоп и изчезва надолу – незнайно къде – като последните надежди на онези, които или безпомощно очакваха края си, или скачаха безумно от 90-ия етаж, преди да се превърнат в молекули…

В „сърцето“ на „Кота Нула“ днес. Имената с позлатени букви са на загиналите спасители – пожарникари, полицаи, доброволци. Снимка: Енчо Господинов

Стотици, хиляди имена в мрамора, на загинали полицаи, пожарникари, спасители и незнайни герои, притекли се на помощ с голите си ръце. Беше страшно. Казвам го от личен опит. Но на другия ден, когато осъзнахме размера на случилото се, ни стана още по-страшно. Не искам даже да си спомням. Като в Хирошима.

Но нюйоркчани си отмъстиха. С една смес от уважение към паметта на осъдените да не живеят след този кошмарен ден; с една архитектурна елегантност, съчетала в себе си величие, красота и прагматизъм; ведрина и спокойствие, цветя и дървета, ресторанти и пейки за размисъл. За онова, което се случи, и за това, което ни предстои, Какво е то, никой не знае.

Мемориалът в памет на Джон Ленън в Сентръл парк. Снимка: Енчо Господинов

Само  мрачните водни въртопи в средата на двата басейна от черен мрамор навяват скръб и безутешност.  Над тях обаче се е надвесило октомврийското слънце с цялата си яркост и хвърля щедра светлина на оптимизъм над града, който отказва да се подчини на тъгата. Ню Йорк отказа да падне на колене.

Много съм писал за този град в e-vestnik преди години (виж тук). Градът си остава същият локомотив, който 24 часа и 365 дни бумти, тропа, надува сирените си, задъхва се, все едно че ще експлодира. Нюйоркчани като че ли  живеят в парен локомотив, от тези на „Пасифик Рейлроуд“ от филмите на Серджо Леоне за Дивия запад. Който иска да поеме глътка свеж въздух отива или в Сентръл Парк или в Линкълн Сентър да послуша красавицата Ана Нетребко или вечния Пласидо Доминго. Но днес думите не ми стигат за това ново архитектурно великолепие, отразяващо духа и куража на един град и на един народ. На обикновените американци като Ралф, не на политиците.

Новият транспортен „хъб“ на испанския архитект Сантяго Калатрава. Снимка: Енчо Господинов

Надявам се снимките да показват поне малко от това архитектурно величие. Най-красивата част от което е новият транспортен терминал, построен от испанския архитект Сантяго Калатрава. Местните хора го наричат „транспортен хъб“, и това е вероятно единствената прилика с мечтата на нашето правителство в оставка и ние да си имаме (газов) хъб. Но докато ние се оплетохме в дипломатическата си паяжина между Москва и Вашингтон, Калатрава си построи „хъбчето“.  Проектът му е толкова ефирен, че бетонът пее в ръцете му. Строи се 5 години и струва 4 милиарда долара. Отвън прилича на гълъб с разперени криле, отвътре – на скелет на динозавър, както се шегуват нюйоркчани. Всички харесват дизайна и естетиката му, мнозина не харесват цената му. Но архитектът казва, че парите се харчат, а построеното остава. (Като нашите магистрали, ако им слагаме достатъчно асфалт и ги завършим някога.)

След Антонио Гауди и неговата чутовна катедрала в сърцето на Барселона, и Калатрава построи своя нов бисер в Ню Йорк, с който сякаш иска да ни каже: „Живейте в мир и се радвайте на красотата“.

И нюйоркчани го приемат с благоговение. Кафето, а и виното в новия Търговски център, ви задържат задълго замислени за смисъла да се борим докрай, и да се изправим, когато сме паднали. Както ни казваше рибарят Сантяго на Хемингуей от „Старецът и морето“. Докато пиша тези редове още чувам вълшебния тембър на Франк Синатра, койте пее „Ню Йорк, Ню Йорк…“

(Следва – Боб Дилън, Пол Макартни и “Ролинг Стоунс” на живо в Калифорния)

Новият транспортен „хъб“ на испанския архитект Сантяго Калатрава. Снимка: Енчо Господинов

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.