Стивън Хокинг: Живеем в най-опасното време за планетата
Не можем повече да пренебрегваме неравенството, защото можем да унищожим света, но не и да избягаме от него
Като учен, специалист по теоретична физика в Кеймбридж, животът ми протича в един изключително привилегирован балон. Кеймбридж е необикновен град, развит около един от най-великите университети в света. Научната общност в този град, част от която станах още двайсетинагодишен, е дори още по-уникална. Малката група международни теоретични физици, с които прекарвам живота си, понякога се изкушава да се възприема като каймака на тази научна общност. А като добавим към това популярността, с която се сдобих заради книгите си, и изолацията, наложена от болестта ми, се чувствам, сякаш кулата ми от слонова кост е дори още по-висока.
Ето защо отхвърлянето на елитите и в Америка, и във Великобритания със сигурност засяга и мен. Независимо какво мислим за решението на британския електорат да отхвърли членството в ЕС и на американското общество да издигне Доналд Тръмп за свой следващ президент, коментаторите нямат съмнение, че това е гневният вик на хората, почувствали се изоставени от своите лидери. Всички са единодушни, че това бе моментът, в който забравените проговориха, откриха гласовете си, за да отхвърлят съветите и напътствията на експертите и елитите.
Аз не съм изключение. Предупредих преди вота за Брекзит, че той ще навреди на научните изследвания във Великобритания, че ще е крачка назад, а електоратът или поне достатъчно голяма част от него не обърна внимание нито на мен, нито на политически лидери, профсъюзни активисти, артисти, учени, бизнесмени и знаменитости, които даваха същите съвети.
Това, което днес е по-важно дори от победите на Брекзит и на Тръмп, е как реагират елитите. Трябва ли ние на свой ред да отхвърлим тези избори като изблик на чист популизъм, който не отчита фактите, и да се опитаме да ги заобиколим или ограничим? Готов съм да убеждавам, че това ще бъде ужасна грешка.
Тревогите за икономическите последици от глобализацията и ускоряващата се технологична промяна, мотивирали вота, са напълно разбираеми. Автоматизацията в предприятията вече изяде работните места в традиционното производство, а възходът на изкуствения интелект вероятно ще задълбочи проблема с унищожаването на работни места в средната класа, като ще се запазят само ръководни постове и творчески позиции. Това, от своя страна, ще ускори вече задълбочаващото се икономическо неравенство по света. Интернет и различните платформи позволяват на малки групи хора да трупат огромни печалби, като същевременно създават твърде малко работни места. Това е неизбежно. Това е прогрес, но също така е и социално разрушително.
Трябва да отчитаме това успоредно с финансовата криза, която даде на хората да разберат, че малцина от финансовия сектор могат да се сдобият с огромни бонуси, а ние, останалите, плащаме сметката, когато останем на улицата заради алчността на малцината. Така се оказва, че живеем в свят на разширяващо се вместо на намаляващо неравенство, в който мнозина не просто губят стандарта си на живот, те губят дори възможността да си изкарват прехраната. Не е чудно, че тези хора търсят нов обществен договор, който изглежда, че им се предлага от Тръмп и Брекзит.
Друга косвена последица от глобалното разпространение на интернет и на социалните медии е фактът, че тези неравенства днес са много по-видими, отколкото в миналото. За мен възможността да ползвам технологиите, за да общувам, бе освобождаващ и положителен опит. Без тях нямаше да мога да продължа да работя през всичките тези години.
Но технологиите означават също, че животът на най-богатите хора в най-проспериращите части на света е агонизиращо видим за всеки, който има достъп до телефон, пък бил той и беден. И тъй като днес в субсахарска Африка хората, които имат достъп до телефон, са повече от онези, които имат достъп до чиста вода, е почти сигурно, че никой на нашата претъпкана планета няма да може да избяга от неравенството.
Ясно се вижда какво следва от това – бедните хора от селските райони се стичат в градовете, водени от надежда. И когато установят, че нирваната от Инстаграм не е налична там, често се отправят и в чужбина, увеличавайки и без това големия брой икономически мигранти, които търсят по-добър живот. Тези мигранти на свой ред поставят на изпитание инфраструктурата и икономиките на страните, които избират, подкопават толерантността и подхранват още повече политическия популизъм.
Според мен най-тревожният аспект от всичко това е, че повече откогато и да било в историята нашият вид трябва да работи заедно. Изправени сме пред ужасяващи предизвикателства – климатични промени, производство на храни, свръхнаселение, намаляване на животинските видове, епидемии, окисляване на океаните. Всички те ни напомнят, че се намираме в най-опасния момент от развитието на човечеството. Днес разполагаме с технологии да унищожим планетата, на която живеем, но все още не сме разработили начини да я напуснем. Вероятно след няколкостотин години ще сме създали човешки колонии сред звездите, но на този етап имаме само една планета и трябва да работим заедно, за да я защитим.
За да го сторим, трябва да срутим бариерите вътре и между народите, а не да градим такива. Световните лидери трябва да признаят, че са се провалили и са излъгали мнозинството. При положение че ресурсите се концентрират във все по-малко ръце, ще трябва да се научим да споделяме много повече, отколкото го умеем днес.
След като не само работни места, а цели производства изчезват, трябва да помогнем на хората да се подготвят за новия свят и да ги подкрепим финансово, докато това се случва. Ако обществата и икономиките не могат да се справят с настоящите нива на миграцията, трябва да направим повече за глобалното развитие, защото това е единственият начин да убедим мигриращите милиони хора да търсят бъдещето си у дома.
Можем да го направим, аз съм голям оптимист за нашия вид. Но ще трябва елитите – от Лондон до Харвард, от Кеймбридж до Холивуд, да научат уроците от последните години. И преди всичко да се научат на смирение.