Гражданите в АНТИрепублика България
Пропорционалната система за избори води до компромисни коалиции и управление
От момента, в който свободните мислители започнаха да се съмняват в съществуването на Бога, проблемът за справедливостта стана от първостепенна важност.
Албер Камю (1913–1960 г.) – френски писател, екзистенциалист
Полемиката между защитниците на позициите „за“ или „против“ мажоритарната система за избори, респективно „против“ или „за“ пропорционалния вариант, също и за някаква смесена схема от двете, се появи веднага след събитията на 10 ноември 1989 г.
Тази полемика е актуална и понастоящем. В което само по себе си няма нищо обезпокоително.
Това, което е обезпокоително, дори нещо повече – много тревожно, са критериите, които се въвеждат при оценките на предимствата и недостатъците на различните избирателни системи.
Всъщност каква е същността на едни избори? Това е реализация на правото на всеки да участва с равно право на глас в процеса на взимане на решения. Ето защо е напълно резонно изборният процес, съответно правилата, да бъдат разглеждани като един първоначален етап от комплексната процедура за сключването на обществения договор. Суверенът делегира една част от своите права и превръща във властмоделиращи и властприлагащи лица, избрани на публични длъжности.
Чрез акта на гласуване (или въздържане от използването на правото на вот) гражданите извършват своя избор на политическия пазар. Когато гласуват за дадено лице (при мажоритарен избор) или в полза на дадена партийна бюлетина, гражданите фактически заявяват своето предпочитание към дадена политическа платформа, макар и проектирана в близкото или по-отдалеченото бъдеще. Която към момента на избора съществува единствено като имагинерна експозиция, като конструкция от словоизлияния.
Разглеждаме ли изборния процес откъм спазването на принципа за равнопоставеността на гласовете, то пропорционалното гласуване – и то в своя най-чист вид, когато липсва установен долен праг като процент от подадените гласове, за да бъде реализирано парламентарно представителство – е очевидно по-справедливо. Понеже реализира в много по-добро приближение принципа за справедливо представителство.
Докато при мажоритарния модел за гласуване победителят в даден избирателен район „получава“ и гласовете на избирателите, които не са дали вота си за него, тъй като избирателният район е едномандатен. Следователно всички гласове, неподадени за победителя, са действителни, но приравнени в своя краен сбор към нула, защото общият им брой отстъпва на сумата от отделните бюлетини, където като предпочитание е посочен победителят.
Като че ли горните разсъждения слагат логичен край на спора коя методика – мажоритарната или пропорционалната, да бъде използвана. Пропорционалната – би отговорил внимателният читател и би … сбъркал.
Предпоставката за тази грешка е,
че каквато и да е интерпретация на демократическия процес като способ да се получи мнението на гражданите, да бъде делегирана властта и всъщност каква политика гласоподавателите предпочитат, изпуска това, което реално се случва.
Ролята на изборите в едно рационално общество не е едно и също с онова, което е ставало в по-ранните общества чрез съветването с оракула или свещеника или пък подчиняването на кралския указ.
Същността на демократическия процес за приемане на решения не е в избора, извършен чрез пускането на бюлетините в урните, а в идеите, които се появяват в публичното пространство в периода между изборите. Избирателите не са перфектното съдийско жури, което загребва от кладенеца на мъдростта своето решение. Тоест избрания от гражданите политически курс е „правилният“! Както като отделни личности, така и като интегрално общество те търсят истината, или поне са длъжни да я търсят, ако са рационални. Те се опитват, макар и с грешки, да обяснят света и по този начин да създадат възможност за неговото усъвършенстване.
На изборите гражданите не се занимават със синтез на решенията на свръхчовешкото същество – „общество“. Те избират какви експерименти да бъдат предприети по-нататък и (най-вече) – от какви насоки на социалния инженеринг да се откажат, които практиката е отхвърлила. Изразените от политиците в предизборните им кампании техни политически платформи (в общи контури и в детайли), са именно тези предстоящи социални експерименти.
Принципът на пропорционалното представителство често е защитаван на основание, че води до коалиционни правителства и компромисен курс. Но у компромисите, които по дефиниция представляват смес от курсовете на участващите страни, е налице незаслужено висока репутация. Безусловно те са за предпочитане пред прякото насилие при сблъсък между политическите групи с различни възгледи, но въобще те са лоша политика.
Големият дефект на пропорционалното
представителство се заключава в това, че третата по величина партия, а често и партия с още по-малка численост получава в законодателното събрание несъразмерна власт. Ето как се получава това. Много рядко (в която и да е система, в която има елементи на пропорционално представителство), става така, че абсолютното мнозинство от гласовете е получено само от една партия. Това означава, че ако в законодателния орган парламентаристите са избрани пропорционално на подадените гласове, нито един закон няма да бъде одобрен, ако някои партии не се обединят при гласуването, както и никакво правителство не може да се сформира, ако някои от партиите не образуват коалиция. Понякога това се удава на двете най-големи партии, но този вариант обикновено се възпрепятства от това, че двете най-влиятелни партии в дадена страна стоят на диаметрални – или поне на много различни – идеологически позиции. Затова и споразуменията между тях за съвместно управление са трудно постижими.
Ето защо най-често „политическото равновесие“ се осъществява от ръководството на третата партия, което решава с коя от двете най-големи партии да си партнира в правителството. В този вариант на практика не се осъществява принципът за равенството на подадените на изборите гласове, тъй като при провеждането на компромисна политика между платформите на двете партии, участващи в изпълнителната власт, елементи от политическия курс на третата по електорална подкрепа партия получават непропорционално голямо приложение в извършвания от правителството социален инженеринг, производен на законодателния орган. Освен това самата процедура за договаряне на компромисна политика представлява противоречие на духа на демократичното управление. Тъй като параметрите на компромиса сами по себе си не са одобрени от гражданите или образно казано избирателите получават блюдо, което не са поръчвали, а точно поисканото от тях липсва.
Големият дефект на компромисното управление при реализирани партийни коалиции във властта е фактът, че в този случай политическият курс не следва в чист вид нито една от политическите платформи на участващите в коалицията партии. Оттук следва и ключовият недостатък на компромисната политика, тоест на пропорционалното представителство. Който се състои в това, че когато такъв компромисен курс бива реализиран, а той довежда до провал. Никой, включително и суверенът, не извлича от провала никакви поуки, понеже този компромисен вариант на държавно управление не е бил свързан с ничия политическа идентичност. По този начин не се реализира смисълът на политическия процес: да бъдат извършени одобрените от гласоподавателите насоки на обществено развитие чрез избор от тяхна страна на различните хипотетични варианти за бъдещ социален инженеринг, представени на политическия пазар. Като бъдат подложени на практически изпит техните качества за разумност и позитивен ефект. И, което е определящо, бъдат отхвърлени онези, които са неадекватни на социалната действителност.
Какъв е механизмът за реализиране на заявените предизборни платформи при
мажоритарния модел на гласуване?
Всички загубили изборите партии са отстранени от властта. В това положение избраният от мнозинството на избирателите модел за социално управление може да бъде реализиран в чист вид на практика, следователно да бъде подложен на проверка в реалността. Без да бъде смесван с най-важните предложения на конкуриращите партии. Тогава върху управляващата партия ляга изцяло отговорността за провежданата политика и гражданите, напълно ориентирани от нейните резултати, се произнасят чрез одобрение или отхвърляне на следващите избори. Тоест те дават оценка на извършвания социален експеримент, който е следствие от една ясно заявена политическа платформа.
Всякакви други аргументи против мажоритарното гласуване, например от рода, че „по региони местни олигарси могат да организират купуването на изборите“ и прочие, са равносилни всъщност на две твърдения. Първо, че върховенството на закона е неприложимо върху отделни части от територията на България. И, второ, че суверенът на отделни места е способен в продължителни периоди от време да демонстрира поведение на индивид, изключен поради слаб успех от училище за олигофрени. Това представляват възгледи, които говорят за държавнически дефицит у съответния политик, а всъщност са израз на панически страх от неумението да бъдат създавани такива социални проекти и извършвана съответната предизборна агитация, такава, че избирателите да одобрят предложения им на политическия пазар вариант за социално развитие.
Ето защо от гледна точка на интересите не на партокрацията, а на суверена, мажоритарният модел на избори има осезаемо предимство. Като разбира се, и при него, както и при пропорционалната форма на гласуване, остава проблемът за контрола върху спазването на изпълнението на поетите предизборни ангажименти. Контрол, който може резултатно да бъде осъществяван във всеки момент чрез механизма на хибридна демокрация, която представлява съчетание на пряка и представителна демокрация. И която включва такива елементи като правото на суверена да отзовава лица, заемащи изборни длъжности; ограничение на броя на мандатите (не повече от два) за заемане на изборен пост; мажоритарна форма на избор спрямо и трите сфери на властприлагане; създаването на конституция с масово участие на гражданите в нейното изработване по исландския модел и последващо одобрение чрез всенародно допитване, невъзможност за внасяне на промени в конституцията без референдумно одобрение; широко приложение на националните и местните референдуми при законотворчество и изобщо при създаването на нормативна уредба; възможността на всеки гражданин да се отнася до Конституционния съд за даден нормативен акт.
Необходимостта от превес на пряката демокрация спрямо представителната в системата на хибридната демокрация се налага и т. нар. „парадокс на Острогорски“, който доказва възможността за несъвпадение на решенията по един и същи проблем взети чрез пряка или чрез представителна демокрация
Докато това не бъде реализирано, гражданите у нас обитават АНТИ-републиката България. Понеже в първо значение думата rēs-pūblica на латински език, откъдето произлиза повсеместно употребяваното по света понятие „република“ означава „държавни дела, държавни въпроси, държавна (политическа) дейност“. И докато политическият процес не бъде организиран чрез мажоритарния модел на гласуване така, че да следва разумния – и справедлив! – модел на сключване на обществения договор чрез стриктно спазване на поетите предизборни ангажименти, то държавното устройство е „анти“ интересите на суверена. Защото не му дава възможност въз основа на политическия експеримент да си прави обективен извод за дадена насока на държавно управление. Тоест подобна ситуация е „анти“ самото съществуване на гражданите в благоприятна среда.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.