Касиел Ноа Ашер: Търся си съпруг – да е обрязан и да може да се бие

Касиел Ноа Ашер. Снимка: Иван Бакалов

Актрисата Касиел Ноа Ашер стана известна през 90-те години със спектакъла на Иван Станев „Дон Жуан в ада“, където играеше гола. Тогава тя все още се казваше Деса Красова. По късно прие еврейско име (такъв е произходът й по майчина линия). Днес Касиел има голям опит, включително и като режисьор с провокативни и авангардни постановки – „Ане/Мъртви градове“, „Амок“, „Оксижен“, „Кокаин“. Последните й изяви на сцена са в моноспектаклите „Доброто тяло” в Театър 199 и „Нищо по-хубаво” в Младежкия театър. От Нова година Касиел Ноа Ашер ще бъде част от трупата на новия частен театър на Ивайло Христов (в сградата на бившия Дом на българо-съветската дружба), чийто спонсори са „Овъргаз“ и гръцки петролен предприемач.
Живели сте дълго заедно с бащата на сина ти, а не сте се женили. Нещо против брака?

– Досега никога не съм мислила да се омъжвам, но вече искам да сложа тази бяла, жълта, розова, лилава или черна рокля и да се омъжа в „Отвъд алеята зад шкафа” (б. р. – столичен ресторант, с антикварни мебели и интериор в стил сецесион). Да си поканя приятелите, да се напием, да има хубава храна и да танцуваме цяла нощ.

По какъв ритуал ще мине сватбата?

– Искам бъдещият ми мъж (когото още не познавам, затова в момента съм в невъзможност да се омъжа) да бъде обрязан. Да се оженим с равин, но ако е възможно все пак да не е забранено на гостите ми да ядат свинско – аз няма да ям. Но да има мешавица от всякакви култури.

Как трябва да изглежда и какви качества искаш да притежава човекът, за когото ще се омъжиш?

– Не съм срещнала човек, който да притежава всички тези качества и недостатъци – защото той трябва да има и недостатъци. Трябва да е ексцентричен , да е бесен, да може да се бие, да ми харесва, да е огромен, да има огромни ръце, да е с поне една глава по-висок от мен, да има черно чувство за хумор, да не работи моята професия, да може да си говорим за глупости, да се къпе най-малко един път на ден, да си мие зъбите, да мирише хубаво. Абе, няма ги тези мъже…

Снимка: Иван Бакалов

Ако не държиш да е отговорен и да има пари, май лесно ще срещнеш човека?

– О, не, не – трябва да се държи мъжки. Искам големи букети. Може да не е богат, но трябва да разполага със свои средства. Да се почувствам жена, да се почувствам слаба, защото в България жените все сме принудени да се чувстваме силни, а това така ми е писнало… Не искам да се чувствам като негова майка. Освен това тепърва в секса трябва да опитам много неща, така че този човек трябва да е готов и за всички тези работи.

Не искаш да се чувстваш като майка, но силните жени привличат точно този тип мъже – по-слаби и инфантилни. Как ти се е случвало досега в живота?

– Точно с такива ми се е случвало. Ето дори и в момента аз познавам двама-трима съвършени, но там химията не се получава. Все попадам или се влюбвам в неподходящия. Няма оправия в този свят, няма щастие.

Някога твърдеше, че любовта не оцелява при съвместно съжителство. Сега на друго мнение ли си?

– Още държа на това. С този, за когото ще се омъжа, бих искала да живеем на различни места. Ако е възможно – дори да сме в различни държави или поне в различни градове. Искам да се събираме за сюблимните моменти. Хората трябва да се изненадват. Когато се съберат в една къща, много бързо си отива всякаква романтика, отива си сексът, което е най-гадното от всичко, а аз си мисля, че в основата на една връзка първо е сексът. Без секс нещата не може да се случат. Хората трябва да са си любопитни един на друг. Има една страхотна книга – „Бърни кълвача”, там е описано всичко това. Трябва за всякакви неща да може да си говориш с човека до теб. На мен вече ми е невъзможно да си споделям кревата с театрал, защото на четвъртия път вече няма за какво да си говорим. През цялото време обсъждаме колеги, спектакли, филми, този колко е скапан, онзи колко е отвратителен, третият колко е гениален и това е досада, скука. Искам да си говорим за крайно различни неща – за вино, за миньорство, за математика, за зоологически градини, за животни, за филми, за света, абсолютно за всичко. Не са ми интересни хората от нашата гилдия. Няма да бъда нито с театрал, нито с човек, който иска да имаме общ кенеф.

Студийна фотография: Лубри

Студийна фотография: ЛубриВ постановката "Ане, мъртви градове". Снимка: ЛубриИз постановката "Доброто тяло", която се играе в момента в театър 199. Снимка: ЛубриИз постановката "Доброто тяло", която се играе в момента в театър 199. Снимка: ЛубриСтудийна фотография: ЛубриКасиел Ноа Ашер в постановката "Ане, мъртви градове". Снимка: ЛубриИз постановката "Доброто тяло", която се играе в момента в театър 199. Снимка: ЛубриИз постановката "Доброто тяло", която се играе в момента в театър 199. Снимка: ЛубриИз постановката "Доброто тяло", която се играе в момента в театър 199. Снимка: ЛубриИз постановката "Доброто тяло", която се играе в момента в театър 199. Снимка: Лубри

Трябва ли де е евреин бъдещият ти съпруг?

– Хубаво е да е евреин-датчанин, но пък може и да не е евреин, стига да се обреже в името на това да сме заедно. Искам да го направи, не за да стане евреин, а защото пишката изглежда много по-хубава според мен. Освен това един мъж на 30-40 години да отиде и от любов да се обреже, като знаем колко силно действат кастрационните комплекси при мъжете – това да го направиш заради една жена е страхотно.

Какво означава името ти?

– Касиел означава „Божи престол”. Няколко месеца преди да родя, едно момче – полски евреин – ми го изнамери от свещените книги. Аз много исках да си сменя името и се чудех Сара ли, Рашел ли да бъда, обаче той направи изчисления на имената и на полско-английско-иврит ми обясни, че това име е най-подходящо за мен. И аз се припознах. Касиел е „Божи престол”, Ноа е „перла” на иврит, а Ашер (само това аз си го избрах) е една територия, която е като каменна пустиня. Тя все още е ничия земя, но и палестинците, и евреите претендират за нея, въпреки че там нищо не вирее. Няма дори животни, прилича на лунен пейзаж, обаче евреите не щат да го дадат, а палестинците много го искат и аз си казах – това много ми подхожда.

Научи ли иврит?

– Не. Докато бях в Израел можех да говоря, колкото да си купувам разни неща на пазара и да се свалям с разни палестинци. Много ми харесваха – имаше палестинци, които бяха красиви като Господ. Много хубаво е да си легнеш с някой от тях и бях на ръба с едно 18-годишно момче, но бях бременна и нямаше как. Обаче се целувах с него и беше прекрасно. Той продаваше най-хубавите ягоди на пазара. Беше влюбване. Пазолини е снимал част от тези лица. Някои от евреите си приличат много с палестинците и също са много красиви.

Кои са любимите ти еврейски писатели?

– Доста са. В момента чета Агота Кристоф, авторка на трилогията „Голямата тетрадка”, „Доказателството” и „Третата лъжа”. Агота Кристоф е еврейка, цялото й семейство е загинало в концлагерите и тя пише книгите си от Швейцария. Доста прилича на Жорж Батай, а той ми е любим. Агота Кристоф е последната еврейска писателка, която много харесвам и искам да я поставя на сцена. Има страхотно черно чувство за хумор. Аз все още го нямам. Много ме трогва и ме занимава Холокост и изобщо – изтребването, тази лекота, с която може да избиеш съседите си, техните деца, техните бебета. Всичко това се повтаря. Няма учене. Светът не си научава урока – и Руанда, и Сърбия, и тепърва според мен ще ни се случват такива неща, но се възхищавам на тези гениални писатели, които могат да говорят за смъртта и за избиването на собствения си народ с чувство за хумор.

Какво друго ти се иска да поставиш на сцена, освен Агота Кристоф?

– Отдавна искам да направя „Идиот” на Достоевски и търся пари, защото проектът е много скъп. 1/3 вече съм ги намерила, но явно трябва да раздрусам много богати хора.
„Идиот”, защото много ме интересува темата за абсолютно невинния човек, който се изживява като виновен за греховете на другите. Много гледах концерти на Доорс и на други групи, в които хората умират млади и красиви. В „Идиот” също има трима герои, които по този начин се разбират с живота – те са готови да умрат млади и красиви, но да изживеят абсолютно всичко, дори с цената на това да поемат вината на всички, които доживяват до дълбока старост. В този проект ще има възхищение към Джим Морисън, Джанис Джоплин, Майкъл Хътчънс и много други, защото, някакси, тук, в България, всички сме много оцеляващи типове и тук такова нещо не може да се случи. Нямаме персонажи от „Идиот”. Може би заради това нямаме истински гении. Има талантливи хора, но не и гении. Много ме занимава тази тема.

Дразни ли те, че те възприемат като скандална?

– Единственото скандално нещо за мен е бездарието. То е битието на тази държава. Точно това бездарие налага за скандал таланта. Нещата са объркани. Навсякъде по света талантът е нещо, от което хората се разплакват, те му дават шансове, възможности, зелени улици, те се трогват и т.н. Докато тук обратното – талантът шокира и притеснява.

Има ли твои постановки, които се притесняваш да изиграеш пред детето си?

– Не. Голотата ме притеснява в друга форма – навсякъде около мен в момента има друсащи се цици, задници, целулити. Имам чувството, че в телевизията, а вече и в театъра, е пълно с жени, които се предлагат много евтино и имаш усещането, че са готови всеки миг да си разтворят краката, че и им липсва секс, но не го получават – и това е ужасно досадно и скучно. Това вече е анти-еротично. Истинският еротизъм, истинското голо тяло не се занимава с такава предлагаща себе си плът за жълти стотинки. Сега гледаш навсякъде как нещо се друса, нещо се показва, някой си вкарва силикон и това вече не са жени, а някакви пластмасови подобия.

Прави ли ти впечатление, че мъжете в България са започнали много да се феминизират, размекват и оплакват?

– Да, наоколо все ми плачат някакви мъже. Всичките ми приятели вече толкова лесно реват, без никакви задръжки, че чак започнах да се отвращавам. Години наред мечтаех някой мъж да се разплаче пред мен и ето на, сега се стигна до отвращение. Много им е лесно вече да бъдат нежни, да ги съжаляваш и да разчитат на жените до себе си като на свои приятелки, майки, лели, някакви близки създания, които могат да ги накърмят. Но не и нещо друго да правят с тях. Има някаква мода в момента. Може и да е ответна реакция на раздрусаната плът на жените – това също не бива да се случва.

Има ли героиня, която покрива представата ти за идеалната жена и би искала да бъдеш като нея?

Снимка: Иван Бакалов

– Има много, които искам да изиграя и които са далече от мен. Тези, които са ми любими, те са писани на лист, те нямат нищо общо с мен. Аз не съм в тази професия, за да играя себе си – това е най-голямата грешка. Мога много добре да разбера защо Медея си убива децата, но това не значи, че ще претрепя Зуи (б. р. – синът на актрисата), ако неговият баща не прави това, което аз искам. Като жени по-скоро ми харесват лицата на Густав Климт. Много ми се иска да бъда в 30-те години например. Но всичко изглежда безвъзвратно изгубено. Жената е трудно да се завърне. Тя вече толкова много се предлага и е толкова ниско оценена, че не виждам как може да се завърне уважението на мъжа към жената в следващите годни. Мъжете в момента се държат много обидно, а жените много лесно понасят и прощават обидното им поведение.

Пречи ли ти известността на личните взаимоотношения с хората?

– Ние сме 9 милиона известни, така че – не. Държавата ни е много малка, а всеки иска да е известен. Има предавания от типа на „Имаш поща” или „Море от любов”, от които виждаш, че хората искат да се покажат по телевизията.
Но като цяло тук, в България, аз съм объркана – не може да разбереш кой е истински добър, кой е лош, защото много от хората лъжат. Четворката – средното можене, така е завзело всички сфери, че не може да разбереш кой е талантлив и кой е бездарен. Лъжата вече е начин на живеене. Не фантазьорството, а абсолютната лъжа. Няма никакви правила. Аз мисля, че тепърва в България ще се случат някакви ексцесии, защото тази огромна гнойна пъпка трябва да избие. В един момент трябва да има две страни на барикадата. Тук много дълго вече живеем в едно безвремие, в което не може да разбереш кой какъв е, какво точно се случва, кой е крадецът. А когато няма истинско устройство извън дома ти, тогава и в дома ти е трудно това да се случи. Трудно е едно любовно чувство да се изживее истински, защото ти целият си покрит с шлака и не знаеш на кое да вярваш, коя дума е истинска, кое е лъжа. Това се отразява и на отношението ми към сина ми Зуи – не мога да разбера дали истински го бият или той играе, че е жертва. Освен това децата вече имат много крайни взаимоотношения – дете прегръща приятеля си, казва му силни думи: „Ти си мой брат”, а след това се нахвърля и започва да го души.

Трябва ли да си луд, за да влизаш по-лесно от една роля в друга?

– Това е разпространена щампа, но аз мисля, че по-скоро трябва да си тайно ченге, да си наблюдател, да се ровиш в раните на другите хора, да можеш да ги изслушваш, да ги наблюдаваш, без те да те забележат и много да крадеш. Ние сме като празни чували. Който ми казва, че играе себе си, той трябва да е страшно богат по природа. Обикновено богатите по природа не стават артисти, а любопитните стават артисти. Тези, на които в собствените им животи не им се случват толкова интересни неща и затова искат да бъдат други хора -за да може поне на сцената да бъдат убийци, курви и крайни създания, които се движат по ръба на бръснача. Иначе ние не сме интересни хора, безлични създания сме. Аз съм пъстърва. Моето лице е такова, че може да бъде много грозно и много хубаво. Сутрин като стана, аз съм абсолютно незабележима. Отдавна престанах да се гримирам в живота си, да се обличам кой знае как, защото съм забелязала, че актрисите и актьорите, които са много суетни в живота си, не стават за сцена. Колкото повече грим, прически и маркови дрехи, толкова повече си аут. Истинският актьор е незабележим. На мен са ми много интересни същества, които са по-различни от моята ниска, битова и скучна природа.

Трябва ли да поддържаш връзка с детето в себе си, за да играеш добре на сцената?

– Не, това няма нищо общо. То е математика. За да си в тази професия, ти трябва с математическа точност да знаеш човека, когото играеш, какво прави. Всичко това по време на репетиции се събира като пъзел. Колкото този пъзел е по-съвършен и създава правдоподобна друга личност, толкова впоследствие тази личност те изненадва като призрак. Когато дойде време за представленията, по време на спектакъла и малко след като е свършил, този образ толкова влиза в теб, че накрая не иска да излезе, започва вече да действа от собствено име. И колкото по-добър е актьорът, толкова повече това същество действа от собствено име. Ти не може много-много да го контролираш – вече толкова много знаеш за него, че не може да го контролираш.

Снимка: Иван Бакалов

Кое ти е най-трудно в работата?

– Много са ми трудни репетициите. Имаше една книга: „Репетиция, любов моя”. За мен е „Представление, любов моя”. Репетициите са най-гадното, гнусно, досадно, потливо нещо, което може да се случи, докато събираш този пъзел, защото не винаги това същество ти се дава. Не винаги, докато наблюдаваш хората по улиците, ти срещаш точния обект, от който да го изсмучеш и да го крадеш. Но представленията са най-съвършеното, хубавото и леко нещо, което може да се случи.

Каква беше като ученичка?

– Не исках да ходя на училище. Редях се в петък от рано сутринта пред кино „Дружба“ (филмотечното кино) за билети и исках да гледам филми почти денонощно. Натрупаха ми се много неизвинени отсъствия. Освен това, по онова време трябваше да ходим на училище облечени в синьо. От 15-и до 20-и септември ме върнаха 5 пъти от вратата на училището до вкъщи да се преобличам, защото синьото ми не било като онова задължително за всички синьо. Мен тези неща ме възмущаваха много. Накрая до такава степен ме възмутиха, че пребих една учителка със сабото си. После ме изключиха. Завърших Четвърта работническа гимназия и там имах най-страхотните учители.

В тази работническа гимназия как беше – учиш и работиш, така ли?

– Да. Аз един месец пържих картофи – тогава се бяха навъдили някакви български подобия на „Макдоналдс“, след това чистих някакви входове в Студентски град, но горе-долу съм работила по един месец, а те ми даваха бележка за три месеца. Беше хубаво.

Как стана актриса, от киното ли се запали?

– Не, аз исках да стана хирург, но никога не съм си падала по точните науки и нищо не разбирах от математика, биология и химия. От немай къде, тайно се явих на изпитите за актриса. Първата година ме скъсаха, защото замерих един човек от комисията с пепелник и ми казаха, че съм лява екстремистка. След това, на втората година в комисията беше Коко Азарян, той ме прие и това е голямо щастие. Учила съм само с талантливи хора – като олимпийци сме всички от този клас и само се учим един от друг, обичаме се и до този момент, подкрепяме се в нещата, които правим и Коко е в дъното на всичко. Той е истински учител, защото за миг не наложи своята суета и своето его или вкуса си за театър. Остави ни като млади кончета. Днес никой от нас не прави театър от комерсиални подбуди, никой не се е продал и не прави халтури, и за всичко това е виновен той.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.