Защо ЕС притваря вратата пред Турция и пред Балканите?
За турския премиер Реджеп Таип Ердоган външните отношения сигурно изглеждат малко странно тази седмица. Във вторник, 6 ноември, той отлетя от Вашингтон, изглежда с негласната американска подкрепа за военни удари срещу кюрдските бунтовници отвъд границата в Северен Ирак. Със 100 000 турски войници близо до границата и с публични призиви за действия за спиране на трансграничните нападения от страна на Кюрдската работническа партия залозите са големи.
Междувременно Европейската комисия тържествено оповести годишния си доклад за напредъка на Турция към евентуално членство в Европейския съюз. В него правителството на Ердоган е смъмрено за това, че не е успяло да изпълни европейските стандарти за всичко – от сериозните (намесата на военните в политиката и забраната на изучаването на кюрдски език в училищата до по-неясните (в доклада се споменава за преследването на травестититe и положението на животните в зоологическите градини).
Европейският комисар по разширяването Оли Рен втвърди още повече острата позиция срещу един член от турския наказателен кодекс, по който се преследват съдебно писатели и интелектуалци за обида към „турската идентичност“ (обикновено, след като са повдигнали трънливия въпрос за масовите убийства на арменци след Първата световна война).
“ЕС не може да започне ключовите разговори за хармонизиране на турската съдебна система с европейските норми, докато този позорен член 301 не бъде отменен”, заяви Рен. В същото време той даде ясно да се разбере, че ще настоява да започне работа по не толкова спорни точки от преговорите за членство (не до там изискан удар по Кипър и Франция, които по различни причини в момента се опитват да забавят турските преговори за присъединяване).
Един служител призна, че докладът за Турция от 77 страници, с дългите си увъртания както по големи, така и по малки въпроси, може да изглежда малко неделикатен във време, когато обикновените турци се чувстват под обсадата на терористи. Но в технократичната лудост на Европа има ред, продължи служителят. Всичко се дължи на придирчивата, безкрайна, безпощадна природа на присъединителния процес. Сега най-важното нещо е горещите въпросите за мира и войната да се държат напълно отделно от бавната и досадна работа да се проверява дали Турция един ден може да се присъедини към ЕС.
Има и други причини процесът на европейското разширяване да се държи в минорната гама. Гражданите, които вече са вътре в клуба, са в паника от бъдещото разширяване. Те усещат, че то е стигнало твърде далечи и твърде бързо. Притеснението да не изгубят работата си от по-ниско платените нови членки (заплахата от полския водопроводчик), отприщи още по-остри реакции към бедните имигранти от новите страни-членки. Само попитайте италианското правителство, което все още се мъчи да балансира задълженията си за открити граници според закона на ЕС с исканията за експулсиране на румънските имигранти, обвинени за вълната от престъпления.
Никой не очаква Турция да се присъедини към ЕС преди 2020 г. – преди това или някоя от страните-членки ще наложи вето върху присъединяването й, или тя сама ще напусне преговорите от отвращение. Ентусиазмът намалява и у много други, които чакат на опашката да се присъединят – шумна група балкански държави, вариращи от перспективни страни като Хърватия (виждана като първата, която ще се присъедини вероятно през 2010 г.) до проблемни точки, които дори нямат истинска държавност като Косово.
Докладите на комисията дадоха ясно да се разбере, че повечето балкански страни могат да се присъединят към ЕС само в средносрочен и дългосрочен план – въпреки че Брюксел се бои да запази видима пътеката към членство, за ЕС това е единственият начин за лансиране на демократични реформи.
Скоро Съюзът ще бъде изправен пред изпитание. Още идния месец отцепилата се сръбска област Косово ще обяви независимост. Няколко страни от ЕС сигурно ще откажат да признаят тази независимост и ще съживят болезнените спомени от европейското разединение по въпроса за разпадането на Югославия.
Рен заяви, че бившите империи и съюзи са били крепени със силата на оръжия и армии. Пътят на ЕС е много по-цивилизован. Но дали този благ подход на моркова и тоягата ще проработи в ъглите на Европа като Турция или Балканите, където гърмежът на оръжията е още свеж в паметта на местните жители? Дали гражданите на ЕС имат волята да продължат с бъдещото разширяване (големи мнозинства в Германия и във Франция се противопоставят на присъединяването на Турция)?
Сега Брюксел не иска да отговаря на толкова значим въпрос. Макар да изглежда абсурдно бюрократичен в момент на такова регионално напрежение, заравянето на процеса на разширяване в сухите и прашясали доклади за напредъка като тези, които бяха оповестени вчера, е може би най-добрият начин целият този процес да се запази жив.