Брекзитът: развод след 40 години брак без любов
Франс прес
Лондон започна процедура по развод с Европейския съюз след 40 години брак, който бе повече по сметка, отколкото по любов, и икономическите въпроси винаги бяха по-значими от политическия проект.
„От 1973 г. това е прагматична връзка с акцент върху икономическите измерения „, подчертава Полин Шнапер, преподавателка по съвременна британска цивилизация в Сорбоната в Париж. „Сантименталното измерение почти не съществува“, каза тя за АФП.
Според преподавателката по европейско право в Уестминстърския университет Патриша Хогуд „това бе не само договорна, но и условна връзка“. Отначало Обединеното кралство не иска да се присъедини към европейския проект, заченат след Втората световна война в дух на помирение.
„Не се чувствахме достатъчно уязвими, за да се обвържем с него“, обобщава Анан Манон, преподавател по европейска политика в Кигс колидж в Лондон и директор на програмата „Обединеното кралство променя ЕС“. Обединеното кралство не излезе ли победител от войната?
Страната освен това остава отдадена на специалната си връзка
със САЩ и на колониалната си империя или поне това, което е
останало от нея.
Лондон обаче гледа с добро око на проекта и го подкрепя,
припомня Джон Спрингфилд, научен директор на Центъра за
европейска реформа в Лондон. За това свидетелства речта през
1956 г.в Цюрих на Уинстън Чърчил, който призова за създаването
на „Съединени европейски щати“, казва той.
„Клуб на другите“
В началото на 60-те години на миналия век нещата се
променят: икономическият растеж на Великобритания изостава
значително от този на съседните Франция и Германия. Общият пазар
става привлекателен. Присъединяването на Обединеното кралство
обаче няма да стане така лесно.
Първото кандидатстване, през 1961 г., се натъква на ветото
на генерал Шарл дьо Гол, който вижда в британците „Троянски кон“
на САЩ и поставя под съмнение европейския им дух.
След ново вето на френския президент през 1967 г.
Обединеното кралство най-накрая влиза в Европейската
икономическа общност (ЕИО) през 1973 година. Този момент обаче
съвпада с първия петролен шок и очакваният икономически бум не
се случва.
При все това през 1975 г. над 67 процента от британците
гласуват на референдум за оставане в ЕИО.
Този резултат обаче не разсейва колебанията им, тъй като
политическите лидери – както лейбъристите, така и консерваторите
– въобще не са склонни да защитават ползите от
присъединяването.
Точно обратното, загрижени основно да бранят „националния
суверенитет“, те използват ЕС „като изкупителна жертва за
всичко, което не върви в Обединеното кралство, както в
икономиката, така и в политиката“, казва Патриша Хогуд.
„Късното влизане затвърждава чувството на дискомфорт…
чувството, че сме се присъединили към клуб, чийто облик е
моделиран от други“ в техен интерес, обяснява Манон.
Не закъснява и първата криза. През 1979 г. Лондон отказва да
участва в европейската валутна система в името на националния и
паричния си суверенитет. След това се противопоставя на всяка
инициатива за засилване на политическата интеграция, с което
засилва впечатлението, че е „с единия крак вътре, а с другия
отвън“. През 1985 г. отказва да се включи в Шенгенското
споразумение, а през 1993 г. – да стане част от еврозоната.
„Искам си парите обратно“
Политика, теоретизирана от Маргарет Тачър в реч пред Колежа
на Европа в Брюж през 1988 г., в която тя отхвърля идеята за
„европейска супердържава, упражняваща власт от Брюксел“.
Четири години по-рано консервативната лидерка най-сетне
получава отстъпката в британската вноска в евробюджета, за която
настоява с прочутия възглас: „Искам си парите обратно“.
Опълчването срещу Брюксел се изостря в средата на 90-те
години на миналия век със създаването на партия ЮКИП, която се
бори за излизане от ЕС. Изборните й успехи, най-вече на изборите
за Европейски парламент през 2014 г., карат Консервативната
партия, в която по онова време вече има голяма евроскептична
фракция, да втвърди своята реторика.
Кризата в еврозоната и масовата имиграция от ЕС – макар и
имигрантите да са дали своя принос за британския растеж, както
подчертава Шнапер – допринасят за радикализирането на дебата.
Това кара премиера Дейвид Камерън да организира на 23 юни 2016
г. референдум, на който да се вземе решение за членството в ЕС.
Въпреки че това допитване поставя края на една мъчителна
връзка, „това няма да помогне нито на Обединеното кралство, нито
на ЕС“, смята Спрингфорд.
БТА