А ако нямаше нахлуване в Ирак?
Тази седмица отидох на кино, за да видя филма „Елизабет: Златният век“. Ако питате мен, филмът е великолепно заснет и създава усещане за пищност и епичност, които засенчват посредствения сценарий и тромавия разказ за събитията. В същото време чета една от онези исторически книги на тема „Какво би станало ако…“, с разсъждения какво би станало, ако някое историческо събитие, важно или второстепенно, беше протекло по различен начин. 
В книгата има глава, написана от професора по история Джефри Паркър, който си задава въпроса какво щеше да се случи, ако испанците бяха разбили английските бойни кораби – предвождани от храбрия сър Уолтър Роли, чиято роля във филма изпълнява Клайв Оуен – и ако Армадата беше успяла да поеме нагоре по течението на Темза и да завладее Англия? Какво щеше да се случи, ако Армадата се беше обединила с 27-те хиляди войници на Пармския херцог, вдигнали се от Брабант срещу размирните английски протестанти?
Зависи, разбира се, кой алтернативен сценарий ще изберете. Може би Филип Втори, кралят на Испания – тогавашната свръхсила – щеше да бъде победен в следваща битка или да понесе някаква друга тежка загуба. Зараждащата се демокрация и протестантската вяра може би щяха да се разпространят другаде или по-късно. Историята може би щеше да претърпи известни промени.
Може би обаче, както отбелязва Паркър, щеше да настъпи краят на морските авантюри на Роли и на сър Франсис Дрейк и тогава Северна Америка и другите колонии на бъдещата британска империя щяха да попаднат под влиянието на Испания. Освен това Испания щеше да е с развързани ръце да разгроми Нидерландия и след като нямаше да й е нужно да поддържа армия там, щеше да се бърка в делата на цяла Европа, да налага с още по-голяма сила и да разширява влиянието на католицизма и инквизицията, да пресече надигащото се лютеранство в Германия и всички съпътстващи го политически и религиозни реформаторски течения. Вместо да съсипе Испания, Филип Втори можеше да я поведе към небивал възход.
Филип бил непоколебимо уверен в победата на своята свръхсила над малка Англия. С благословията на папата, с пари и кораби от Тоскана и Мантуа, с одобрението на Швейцария и с подкрепа от предполагаеми съюзници вътре в Англия, той събрал коалиция на желаещите. Твърдял, че тази война е справедлива – да, ясно ви е накъде клоня. Когато връхлетяла буря и приковала Армадата към пристанището при първия й опит да отплава, херцогът, предвождащ експедицията, запитал дали над нея тегне проклятие. Твърди се, че Филип отвърнал: „Някой наистина би могъл да приеме бурята като знак от нашия Господ Бог да престанем да Го предизвикваме. Но според мен Той едва ли би ни попречил – по-скоро би ни дал по-голяма подкрепа, отколкото се надяваме… Посветих това начинание на Бог. Опомнете се и се хващайте на работа!“
Очевидните прилики със сегашни събития ме накараха да се замисля „какво би станало ако…“, конкретно за нахлуването в Ирак. Или по-точно какво щеше да стане, ако нямаше нахлуване в Ирак?
Най-лесният въпрос е колко по-добър щеше да е светът. Първо, десетки и десетки хиляди обикновени иракчани щяха да са живи, също и няколко хиляди военни от коалиционните сили. Терористите, родени от избликналия гняв и скръб, нямаше да са извършили смъртоносната си работа. Ако иракският кислород не беше раздухал свирепите им пожари, а САЩ и западните им съюзници бяха насочили цялото си внимание към Афганистан и към граничните райони с Пакистан, влиянието на Ал Каида може би щеше да се ограничи в тази планинска пустош. Мюсюлманите по света нямаше да бъдат провокирани и нямаше да се изправят срещу Запада. Америка нямаше да наруши принципите си по отношение на изтезанията и Женевските конвенции и може би нямаше да загуби надеждността си като дипломатическа сила.
В такъв случай правителството на Буш може би щеше да продължи пасивната си политика от първия мандат, преди 11 септември, и може би щеше да претърпи поражение на изборите през 2004 г. Демократите може би нямаше да излъчат военен герой за кандидат за президент като Джон Кери, а енергичният Ал Гор щеше да спечели Белия дом, да се заеме с борбата срещу промените в климата и може би дори да постигне напредък в израелско-палестинския мирен процес. Можем да допуснем освен това, че Иран нямаше да се стреми толкова агресивно да налага влиянието си в района.
Но нека не се отдаваме на романтизъм. По какво друго би се различавал светът? Ако Саддам Хюсеин беше останал на власт, мнозина иракчани все още щяха да са подлагани на терор и избивани от неговия режим. Той щеше да продължи да дестабилизира Близкия изток с несъразмерната си, разрастваща се военна мощ. В зависимост от обхвата на инспекциите и санкциите ние може би щяхме да узнаем, а може би не, че заплахите му са относително празни. Политиката на възпиране в Близкия изток едва ли щеше да намали напрежението в района. Дали радикалните ислямисти биха възприели по-малко агресивни ответни действия на Съединените щати като знак за слабост и като насърчение? Или щеше да се случи точно обратното – безсилието им да ги тласне към по-смели и ефикасни действия и към още повече самоубийствени атентати в стил 11 септември? Или може би Америка щеше да води борба срещу терористите на собствена земя, вместо в чужбина, както президентът Буш често е предупреждавал? Дали мюсюлманските бойци щяха да надделеят над САЩ в Афганистан и да ги заставят да се изтеглят, както стана с руснаците?
Ще ми е интересно да узная какво е мнението на читателите. Въпросът, който непрекъснато изниква в мислите ми, е следният: ако нямаше нахлуване в Ирак, какво щеше да е влиянието на исляма?
Най-важният аспект на поражението, нанесено от Англия на Филип, може би е влиянието над еволюцията на някои идеи – християнската реформация не беше пресечена и семената на демократичните идеи покълнаха. Помислете за последиците. Далеч по-важни от държавните граници и кралските династии, идеите са наследството, което надживява столетията и колебанията на историята.
В много отношения нахлуването на САЩ в Ирак пряко въвлече Запада в ислямската религиозна война и раздуха нейния пожар. Както писа Реза Аслан в чудесната си книга „No God but God“, 11 септември разпали гражданска война – фитна – в ислямския свят и предизвика разгорещена дискусия сред мюсюлманите за смисъла и за посланието на исляма през 21 век. Ислямската реформация беше започнала още преди нахлуването в Ирак и неизбежно щеше да доведе до насилие и опустошения.
Безумието в Ирак обаче опорочи тези дебати и се разрази насилието. Може би шиитите и сунитите щяха да стигнат до днешното равнище на враждебност и без намесата на западните държави. Но какво щеше да се случи, ако Западът не беше поел толкова доминираща роля в периода на ислямска реформация? Дали нашата намеса ускори избуяването на екстремисткото течение в теологията и неговото политическо проявление? Допускам, че отвъд разпаления от нас конфликт в Близкия изток, който вероятно ще засегне живота на няколко поколения, в далечна перспектива най-много ще съжаляваме за енергията, с която заредихме ислямския фундаментализъм.