САЩ губят съюзниците си в Азия
С приятели като тези, има ли нужда от врагове? САЩ вероятно се чудят защо отношенията им с три големи страни, от които се очаква да са близки съюзници, са така обтегнати. Връзките им с Япония, Индия и Турция бяха накърнени, тъй като вътрешната политика на тези държави е в разрез с общите национални интереси.
Япония нe удължи поддържащата военноморска мисия за американските операции в Афганистан. Индия бави ядреното споразумение с Вашингтон, а Турция е гневна от неспособността на Щатите да обуздаят нападенията на базираните в Ирак кюрдски сепаратисти. При това тези проблеми възникнаха дори преди генерал Первез Мушараф да наложи извънредно положение и така да постави нови въпросителни пред американско-пакистанските отношения.
Всичко това не е само съвпадение. Макар да имат вътрешни причини, тези проблеми отразяват и уронения авторитет на САЩ заради войната в Ирак и заради близкоизточната им политика като цяло.
Неразбориите във вътрешната политика на Япония допринесоха за редица затруднения в международните й отношения. Загубата на мнозинството в горната камара на парламента на юлските избори постави новия премиер Ясуо Фукуда в положение безуспешно да се опитва да постигне компромис с опозицията за мисията за снабдяване с гориво на американските операции в Афганистан. Това притеснява Фукуда, който по план на 16 ноември трябва да се срещне с президента Джордж Буш.
Правителството на Фукуда може в крайна сметка и да постигне своето. Но фактът, че не можа да се произнесе по толкова важен за отношенията с Вашингтон въпрос, вероятно ще създаде затруднения и за двете страни. Видимата липса на ангажираност от страна на Япония към САЩ ще даде отражение в момент, когато Токио се нуждае от американския си съюзник повече от всякога, за да балансира растящото могъщество на Китай. Погледнато в перспектива, със сигурност не е в интерес на Япония да отхвърли ролята си на помощник на Америка в Афганистан. Но вътрешната полемика, както и пацифистките настроения (които макар и отслабващи, са все още популярни) е реален израз на неодобрението към политиката на САЩ в Близкия изток.
В Индия нежеланието на премиера Манмохан Сингх да рискува крехката си парламентарна коалиция заради ядреното споразумение с Вашингтон е друг, още по-ярък пример за вътрешна политика, която пречи на националните интереси. Както левите, така и десните политици в Делхи изглежда не разбират колко далеч е стигнал Вашингтон в отстъплението от становището си за неразпространение на ядрено оръжие, за да скрепи новите си отношения с Индия. Тежкият национализъм се съчета с високомерие, базирано на новите икономическите успехи. Той пречи да се постигне споразумение, което би имало много предимства за Индия и би укрепило приятелството със САЩ пред засилващото се влияние на Китай.
Предвид настроенията в американския Конгрес, ядрената сделка вероятно няма да се задържи дълго на масата за преговори. Поне част от вината за това обаче пада върху общата неприязън към политиката на САЩ в Близкия изток, включително натиска върху Делхи да не сключва газова сделка с Иран, от която Индия отчаяно се нуждае. Това възкреси старата и така любима на индийските политици от 70-те и 80-те години на миналия век антиимпериалистическа риторика.
В случая с Турция, отдавнашен съюзник на САЩ в най-нестабилния район в света, Вашингтон носи по-голяма вина. Каквито и да са грешките на Анкара към нейното кюрдско население, нехайният подход, с който САЩ се отнесоха към въпроса за кюрдския сепаратизъм, е забележителен. В Турция, разбира се, темата беше експлоатирана за вътрешнополитически цели и показа някои неприятни аспекти на турския национализъм. По-широко погледнато обаче, Турция е заплашена от събитията, задействани от предвожданата от САЩ инвазия в Ирак.
Ирак се явява тежък товар в отношенията на Америка с приятелите й от единия до другия край на Азия. Вътрешните проблеми в споменатите страни надделяват в отношенията със САЩ по начин, който преди десетина години, когато Америка беше смятана за по-силна и добронамерена, не беше възможен.