САЩ: Къде изчезнаха работните места

Проджект синдикейт

За двете десетилетия – от 1979 до 1999-а броят на работните места в промишлеността на САЩ намалява от 19 милиона до 17 милиона. А през следващото десетилетие, между 1999 и 2009 година този брой се срива до 12 милиона. Този рязък спад поражда идеята, че между двата века американската икономика изведнъж е спряла да работи – поне за мъжете, чиито професии се обединяват от понятието „сини якички“.

Погрешно би било все пак да се мисли, че в промишлеността до 1999 година всичко е било наред. Работни места в промишлеността са били закривани и през по-ранните десетилетия. Само че работните места, изчезващи в един район или в един отрасъл, обикновено са били замествани – в абсолютни цифри, ако не като дял от общата работна сила, от нови работни места в други региони или отрасли.

Да вземем например кариерата на моя дядо, Уилям Уолкът Лорд, роден в Ню Ингланд в началото на 20-и век. През 1933 година неговата компания Lord Brothers Shoe Company в град Броктън, щата Масачузетс, е била застрашена от фалит и затова той прехвърля дейността й в Саут Перис, щата Мейн, където заплатите по онова време били по-ниски.

Работниците в Броктън били сломени от неговото решение,
както и въобще от масовото изчезване на относително високо
заплащани позиции за „сините якички“ във фабриките в южната част
на Ню Ингланд. Само че според общата статистика техните
загубили били компенсирани от спечелилите селскостопански
работници в Саут Перис, които вместо робския труд на фермите
получили сравнително стабилно препитание във фабриката за обувки.

Съдбата се усмихвала на работниците в Саут Перис само 14
години. След Втората световна войната братята Лорд се уплашили,
че депресията може да се върне, така че ликвидирали
предприятието си и се разделили. Един от тримата братя се
преместил в Йорк, щата Мейн; другият отишъл в Бостън. А моят
дядо заминал за Лейкланд, щата Флорида – по средата на пътя
между Тампа Бей и Орландо, където играел на пазара за недвижими
имоти и се занимавал с нежилищно строителство.

И пак общата статистика не се била променила силно. Намалели
работниците, които правели ботуши и обувки, но пък се увеличили
заетите в производството на химикали, в строителството и
операциите на заводите във Флорида на Wellman-Lord Construction
Company, които преработвали фосфати. От гледна точка на
заетостта в страната Wellman-Lord Construction Company оказвала
същия ефект като Lord Brothers в Броктън. Работниците били
други, живеели на друго място, но равнището на образование и
професионална подготовка било еднакво.

И така по време на относително стабилния следвоенен период
работните места в промишлеността (и строителството) в
действителност масово се местели от североизточната част на
страната и щатите от Средния Запад към Слънчевия пояс. Загубата
на работните места за жителите на Ню Ингланд и Средния Запад
тогава била също толкова болезнена, както и за работниците днес.

През първото десетилетия на новия век работните места за
американските „сини якички“ в по-голяма степен са променяли
местоположението си, отколкото са изчезвали. До 2006 година
броят на работните места в промишлеността е намалявал, а в
строителството – се е увеличал. През 2006 и 2007-а закриването
на позиции в сектора на жилищното строителство се е компенсирало
с нарастването на заетостта за „сини якички“, свързана с
инвестициите и износа. Едва след Голямата рецесия от 2008 година
работните места за „сините якички“ започват повече да изчезват,
отколкото да сменят мястото си.

Тъй като винаги има известни промени в работните места,
по-точна представа за случващото се може да се получи, ако
разглеждаме работните места за „сините якички“ като дял от
общата заетост, а не като абсолютен брой на работниците в
промишлеността в конкретен момент. В действителност има много
голям и мощен дългосрочен спад на дела на промишлените работници
през периода между Втората световна война и наше време.
Следователно идеята, че промишлеността дълго време е била
стабилна, а след това изведнъж се е сринала, когато Китай
започна да набира скорост, е лъжа.

През 1943 година 38% от работната сила в Америка извън
селското стопанство е била заета в промишлеността заради силното
търсене на бомби и танкове по онова време. След войната
нормалният дял на работниците извън селското стопанство е бил
близо 30%.

Ако САЩ са били нормална следвоенна промишлена страната като
Германия или Япония, то технологичните иновации биха намалили
този дял от 30% до близо 12%. Само че той спада до 8,6%.
Основната част от този спад до 9,2 % се обяснява с
нефункционалната макроикономическа политика, започнала с
президентството на Роналд Рейгън, превърнала САЩ в страната с
дефицит на спестяванията, а не с излишък по спестяванията.

Като богата страната САЩ би трябвало да финансира
индустриализацията и развитието по цял свят, така че страните с
нововъзникваща пазарна икономика да могат да купуват промишления
експорт на САЩ. Вместо това САЩ приеха различни непродуктивни
роли, превръщайки се в световна перачница на пари, застраховател
на политическите рискове и притежател на пари като последно
средство. За развиващите се страни големите доларови резерви
означават, че на тях няма да им притрябва никога да се обръщат
за помощ към Международния валутен фонд.

Останалата част от спада в дела на промишлените работни
места от 9,2% до 8,6% – се дължи на смяната на търговските
партньори и основно на подема на Китай. Североамериканското
споразумение за свободна търговия, известно със съкращението
НАФТА, противно на това, което твърди президентът на САЩ Доналд
Тръмп, почти с нищо не е допринесло за спада в промишлеността.

На практика всички тези „лоши търговски споразумения“ са
подпомогнали други сектори на икономиката на Америка да натрупат
значителни печалби; и тъй като тези сектори са нараствали,
делът на работните места в промишлеността е спаднал само с 0,1%.
В сегашната ера на фалшивите новини, на изкуствено
създаваните социални движения и заблуждаващи анекдоти, повеля за
всеки, който е загрижен за колективното ни бъдеще, е да работи
с верните цифри и да представя тези верни цифри публично. Както
първият президент на Републиканската партия Ейбрахам Линкълн е
казал в речта си „Разединен дом“: „Ако първо разберем къде сме и
накъде вървим, то тогава ние ще можем по-добре да преценим
какво да правим и как да го направим“.

БТА

*Джей. Брадфорд Делонг е професор по икономика в Калифорнийския
университет в Бъркли. Работи в секретариата на министерството на
финансите по времето на президентството на Бил Клинтън.