Църквата да не се меси в светската държава, но и държавата да не се меси в църковните дела

Новоизбраният патриарх Неофит посещава премиерът в оставка Бойко Борисов в болницата, докато той лежи там с хипертонична криза. Снимка: Булфота

Напълно прав е проф. Антоний Тодоров в коментара си, че полемиките около „на кого „принадлежат“ Кирил и Методий (виж тук) и какъв точно е техният етнически произход“ не са интересни теми, защото „нямат особен смисъл, особено отнесени към ІХ век“. Възмущението от изказването на Владимир Путин на срещата му с македонския президент, че „писмеността в Русия дойде от македонската земя“ почива на редица противоречия на националната ни митология.

Едно от тези противоречия се корени в това, че канонът на българщината задължава събития и процеси отпреди 1000 години да се мислят през призмата на етно-националното във всичките му измерения (език, култура, история, територия). Ако оставим настрана проблематичността на етно-национализма по принцип и се фокусираме върху вътрешната логика, то веднага трябва да заключим, че е несъстоятелно да се поставя в национален контекст или да се приписва етноцентрична мотивация на „културни политики”, провеждани векове преди концепциите за етноса и нацията.

По-любопитен обаче е въпросът, който проф. Тодоров поставя: „Чий е 24 май?“. Поначало зададеният въпрос е проблематичен, защото предполага наличие на „принадлежност“.
Дори и да си позволим да разсъждаваме в тази плоскост, тезата, че Денят на храбростта и Българската армия и Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост би следвало да са (чий?) светски празници трудно издържа, най-малкото поради комплексния характер на зараждането на българската държавност (църковно – обществено – държавно са преплетени на множество нива). Дадените примери – 11 май (24 май по нов стил – Църковното честване на Св. равноапостолни Методий и Кирил) и 6 май (Църковното честване на Св. вмчк Георги Победоносец) са очевидно църковни празници, заети от обществените (после и от държавните) институции, въплъщаващи националната идея.

При цялата проблематичност на свеждането на общественото (националното) до църковното и обратно, трудно можем да избягаме от историческият хактер на формирането на национално въображение в България. Тук само ще спомена два члена от Търновската конституция (съставена съвсем не само от „попове“):
чл. 8: Лицето на Княза е свещено и неприкосновено.
чл. 37: Господствующа в Българското Княжество вяра е Православно-Християнската от Източно изповедание.
чл. 38: Българский Княз и потомството му не могат да изповядват никоя друга вяра, освен Православието. Само първий избран Българский Княз, ако принадлежи към друга вяра, може да остане в нея.
„Национализирането“ на църковните дела („Българският Великден“) предхожда „национализирането“ на политическите дела (Освобождението, Независмостта). Ако проф. Тодоров държи на екслузивно светския характер на държавните чествания (най-общо казано на дните на културата и армията), той трябва да отиде по-далеч и да отрече застъпването на датите въобще.
„Споменаването Симеон Сакскобургготски като „цар на българите“ в молитвите“ и „скандалността“ на това решение на Светия Синод, то това трудно би могло да се определи като „светска намеса“ по ред причини. Най-напред, за кого и как се моли Църквата е изключително нейн прерогатив и няма характера на интервенция в „светските дела“. На следващо място, ако това решение въобще трябва да се обосновава (да речем, защото титлата „цар“ има политически характер), то това не би било много трудно само като се отбележат по-горе цитираните редове от Търновската конституция и като се спомене, че цар Борис III (бащата на Симеон!) като православен християнин е имал право на коронация и царско миропомазание (виж тук). Той съзнателно е възприел тази традиция на общение между Монархията и Църквата. Въпросът „В кой век живеем?“ е състоятелен, отправен към гражданството на демократична републиканска държава, но съвсем не на място по отношение на решения на Църквата, която има традиционна структура и не може да бъде поставена в подобна координационна система.
Текстът предпоставя, че „поповете са първи“, сякаш не те са потърсени от институциите (по принцип в историята на Третата Българска държава и понастоящем от правителствата на Борисов и политическите представители на неговата партия), а сами се обявили за „първенци“ в „йерархията на инстанциите“. Ролята на Църквата е не да бъде „морална инстанция“, а да бъде посредник между вярващите и Бога и по смисъла на тази си природа е задължена да „благославя Богоугодното“  когато е потърсена да направи това.
В статията се казва още: „Както разбираме, важно е за БПЦ да бъде добре с властта“, но си струва да помислим и за обратното. В контекста на спекулациите на Борисов, с това което наричам „духовна легитимация“ по-скоро можем да заключим следното – Както разбираме, важно е за Държавата (ръководена от премиера) да бъде добре с БПЦ.

Напълно подкрепям проф. Тодоров в мнението му, че въвеждането на задължително Православно (изключително) вероучение в публичните училища „ще направи обратното на очакванията“. Но идеята за задължителността съвсем не се приема единодушно в православната общност. Важно е обаче да обмисли идеята за „обучение по религии“, наред с абсолютно необходимото гражданско образование,  именно защото „злоупотребата с религиите е достигнала до степен на насаждане на религиозна нетърпимост“.
В заключение можем отново да си зададем въпроса: „Чий е 24 май“ и отговорът е прост – на тези, които имат нужда от него.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.