Как 2 юни става официално ден за почест чак 25 години след смъртта на Ботев
Едноминутно мълчание и сирени има от 1948 година
След Освобождението Христо Ботев потъва в забрава. „В разстояние на осем години за нашия херой не са ставали ни панахиди, ни парастаси*, ни пък какво-годе друго възпоменание, като че народът, за който се е той борил, не съществува вече!…“ – пише Захари Стоянов във възпоменателната си статия от 19 май 1886 г.
На 18 май (стар стил) същата година, и то не по „височайши указ“, а по инициатива на пловдивския възрожденец – учител Георги Бенев, във Враца и Пловдив – столицата на Източна Румелия, се организира голямо честване на годишнината от героичната смърт на пламенния патриот2. Осуетява се и намерението на тамошното правителство да обяви 2 юни (н. стил) за ден на султана.
През следващата година Герги Бенев отново – сега вече с дейната помощ на Захари Стоянов – организира отбелязването на 2 юни. Той написва и призив-стихотворение „Защо реших да чествуваме на Ботев празника“. В деня на възпоменателното тържество пред пловдивското гражданство произнася патриотична реч Кирил Ботев – брат на Христо Ботев и самият той участник в четата му. Слова произнасят и учителите Ат. Патев и П. Зографски.
През 1885 г. е бил организиран и специален комитет, който във връзка с десетгодишнината от сражението на „Милин камък“ публикува на страниците на в. „Независимост“ от 14 май 1886 г. следната обява: „Комитетът за тържественото чествуване на деня 18 май, в който геройски Ботевата чета е издържала силно сражение с турските аскери, башибозуци и черкези, съгласно чл. 11 от Устава за отпразнуването на този ден, обявява, че и тази година 18 май ще се отпразнува както и други години. С това моли всички г. г. участвуващите в тази чета и всички желаещи български патриоти да присъствуват него ден в местността „Милин камък“ при с. Баница (Врачанска околия), гдето ще стане тържеството“.
Захари Стоянов пише при зараждането на празника: „Всяко велико и похвално дело ще започна с техните имена, от техните гробове. Те притежават толкова сила, щото и умрели могат да бунтуват народите и да ги водят към светлото бъдеще“.
Към края на 80-те и началото на 90-те години празникът все още не се отбелязва в национален мащаб, а преди всичко от населението на селищата и районите, през които е минал Ботев и неговата чета. Стотици хора се стичат всяка година на 17 май на мястото край Козлодуй, където четата е стъпила на българска земя. А на следващия ден на „Милин камък“ става събор на населението от околните села. На 19 май тържествата се пренасят във Враца.
На връх Вола още няма чествания
„Мястото е така стръмно и непроходимо, щото човек само пеша и по един може да се промъкне дотам“ – обяснява един от първите Ботеви поклонници защо тържеството не се извършва на самото лобно място.
Едва през 1888 г. Захари Стоянов заедно с още 2–3 души се изкачва дотам, промъквайки се през шубраците и надвисналите скали. Пред взора им се открива свещеното място. Там през 1901 г. в деня на 25-годишнината от гибелта на Христо Ботев се събират 10 000 негови поклонници. Двадесет и пет години по-късно те са над двадесет хиляди.
Постепенно централното честване се установява във Враца и на лобното място в Балкана. Празникът започва да се отбелязва и в други български селища, макар и не пряко свързани с живота или величавия подвиг на героя.
18 май 1887 г. По калдъръмените улици на София преминава неголяма група Ботеви почитатели. С музика и след като се държат „прочувствени речи за славните подвизи на народните труженици“, те се отправят към Княжевското шосе. Столичен вестник пише: „Ние благодарим на инициаторите, че поне и толкова можеха да направят, щото да се почете паметта на Ботев. Надяваме се, че други години тоя ден ще се празнува по-тържествено.
Характерно за първите чествания, е, че те са били чисто народни. А на празненствата свирят кавали и гайди, вият се кръшни хора и ръченици, патриотични песни огласят простора. През 1890 г. в центъра на Враца се открива първият паметник на поета-революционер. В тържеството взимат участие неговата майка Иванка Ботева и дъщеря му Иванка Христо Ботева.
След основаването на Висшето училище в София и преустройството му в Софийския университет, патриотичното начинание е подето от студентската младеж. И към края на миналия век денят за поклонение пред Христо Ботев става неофициалният празник на българското студентство.
През 1888 г. 18 май официално е провъзгласен за имен ден на Кобургския принц. В православния календар името Фердинанд липсва. Целта е княжеският „тезоименен ден“** да измести Ботевия празник и непременно да придаде ново съдържание на паметния ден: елементите на социален протест, присъщи на Ботевото творчество, да бъдат елиминирани. За намеренията на властта да премахне Ботевия ден и да го подмени с „тезоименния ден“ на Кобургския принц „Работнически вестник“ пише през 1902 г.: „Единият е празник на монархизма; другият – на революцията, свободата. Всичко грабливо и потисническо, що живее от кръвта и потта на работния народ, величае монархизма и се присламчва около трона. Самият работен народ обаче, в лицето на Работническата партия, слави Ботева и неговите дела“.
Официално 2 юни се чествува едва от 1901 г.,
от деня на 25-годишнината от гибелта на поета. На тържеството на връх Вола били поканени и всички живи Ботеви четници.
След абдикацията на Фердинанд тенденцията за „двата празника“ остава. С шумни тържества и помпозни шествия, с високопарни речи на владици и министри, с „биене на крак“ на „верните на Отечеството“ полкове пред генералитета, официалната власт иска да затъмни народностния характер на празника. Устройват се церемониални тържества и шествия, строят се и се откриват паметници, речи произнасят владици и министри.
Показателно за отношението към паметта на поета-революционер е , че до 1922 г. в Калофер – родното място на Христо Ботев, 2 юни не е бил честван. Затова пък 3 юни бил обявен за църковен празник. На този ден поповете от града събирали вярващите от трите черкви в училищния двор и отслужвали тържествен молебен. Все пак местната власт от чувство за местен патриотизъм позволявала да бъде казано кратко слово за делото и смъртта на Христо Ботев, но след свършване на молебена. Речта се произнасяла от главния учител.
През 1922 г. Комунистическата партия спечелва общинската власт в Калофер. Като в общинския съвет има девет души комунисти и трима представители на всички други партии. Тогава обявяват 2 юни за местен официален празник. Кметът на „червената комуна“ издава нарочна заповед, в която се казва: „По случай епическата смърт на нашия велик съгражданин, поет, революционер и пръв български комунист Христо Ботев, паднал в неравен бой на 2 юни 1876 г. на Врачанския балкан в борба за народната свобода, против османското политическо робство и класовата тирания на българското чорбаджийство, в чест на неговата памет и за назидание на бъдещите поколения“, се обявява 2 юни за местен национален празник, „поради което общинското управление няма да работи и всички общински заведения ще бъдат затворени“.
В Калофер този ден през 1922 г. преминава с публично събрание, без молебен и тамян, с обширен доклад за революционната дейност на Ботев. Направена е и масова манифестация в града с портрета му и партийно знаме, с бойните песни на поета. Цялото население се стича на събранието и на манифестацията
През 1926 г. България отбелязва полувековния юбилей от кончината на Христо Ботев и героичния подвиг на неговата чета. По този повод в. „Казанлъшка искра“ в своя бр. 45 от с. г. информира в аванс, че в родния град на поета-революционер – Калофер, вече са започнали „големи приготовления за тържествено отпразнуване (на 2, 3 и 4 юний) 50-годишнината на смъртта на героя и полагане на основния камък на памятника му“. През 1931 г. при поклоненията на връх Околчица студенти издигат политически искания за незабавно освобождаване на всички подсъдими и осъдени по Закона за защита на държавата.
Превръщането на 2 юни в ден на протест срещу царското правителство започва от 1932 г., когато жителите на с. Брацигово се събират пред гробовете на убитите през Септемврийското въстание. През 1942 г. правителството забранява честването на 2 юни, а през 1943 г. демонстриращите студенти пред Ботевия паметник в София са разгонени. За пръв път на 2 юни 1948 г. денят се почита с едноминутно мълчание в цялата страна, с подаден сигнал от сирени.
––
Кънчо Пеевски (1913–2015 г.) е бил журналист в БТА и в. „Народна младеж“.