Защо Косово се страхува от изборите?
Както никога досега, парламентарните и местните избори в Косово в събота – 17 ноември – са възприемани като първостепенно политическо събитие. Въпросът за статута на Косово междувременно придоби размери на европейски, а поради твърдото руско становище – и на световен проблем. Затова е разбираемо, че вниманието на обществеността, поне за известно време, се насочва към преценки дали и доколко косовските избори ще повлияят на бъдещия ход на разплитането на сръбско-албанския възел, а с това и на общата регионална стабилност.
Водещите албански политически лидери казват, че тези избори няма да променят нищо в общия национален (албански) консенсус за независимост на Косово. Въпреки това се забелязва своеобразен страх, че гласуването в средата или в самия край на преговорния процес ще влоши някои вече установени отношения и модели на бъдещи отношения. Албанците се плашат от възможността, че някои по-различни конфигурации в косовския политическо-партиен корпус след изборите донякъде биха усложнили тяхната компактност (когато става въпрос за статута)
.
Сръбската страна, която макар и привидно да не е заинтересована от изхода, тъй като призова сърбите към бойкот, иска някои нови следизборни албански тонове. На международната общност пък остана грижата изборите да преминат в атмосфера, която няма да предизвика допълнително напрежение.
Всъщност и трите страни са ангажирани в търсенето на отговор на един единствен въпрос – дали изборите ще бъдат предверие за толкова пъти обявяваното едностранно провъзгласяване на независимост на Косово след още един (очакван) крах на преговорния процес на 10 декември. Наистина, албанците не се отказват от своето намерение, но това се тълкува като предизборна маневра. От друга страна те осъзнават, че при новите обстоятелства този ход зависи по-малко от тяхната воля, а много повече от степента на американско-руското несъгласие и вътрешноевропейската хомогенност.
Технически погледнато, 10 декември е нереална дата за провъзгласяване на независимост. Дори и при оптимални условия, ако гласуването премине без особени трудности, без възможни конфликти и голям брой жалби, до 10 декември Косово няма да има нов парламент и ново правителство. Организирането на изборите е в ръцете на ЮНМИК, чиито правила изискват резултатите да се обявят след изтичането на всички срокове. Това означава около две седмици след изборите. Бързината на учредяване на новите институции на властта ще зависи много от това, кой ще надделее в изборите.
Дали, както се прогнозира, Хашим Тачи и неговата Демократическа партия на Косово ще бъдат победители, а той – нов премиер, какви са изгледите за създаване на нова управляваща коалиция, как на 17 ноември ще се представят Агим Чеку, Фатмир Сейдиу, Ветон Сурои, дали на косовската сцена ще се появи някоя нова политическа фигура, която няма корени в революционните времена на АОК (Армията за освобождение на Косово)? Затова е по-реално евентуалната парламентарна декларация за независимост да бъде гласувана чак в началото на идната година, което ще удовлетвори международната общност, нуждаеща се от още време, за да оцени какво трябва да прави след изтичането на мандата на тройката посредници на 10 декември. А това отново зависи и от предвижданията, че възможното недоволство на някои албански лидери от резултатите на парламентарните избори би могло да дестабилизира досегашната относителна хармония на водещите албански политически партии и да предизвика сблъсъци в Косово, които биха поставили приказките за независимост на втори план.
Официалните сръбски представители и този път призоваха сърбите да бойкотират косовските избори. Те се надяват, че с това ще оспорят легитимността на косовските институции. Това е курс, който през последните години нанесе големи вреди на сръбското население в Косово, но от това не беше извлечена поука.
Сега към призива на Кощуница се присъедини и президентът Борис Тадич, а въпреки призивите на ЕС, Белград не използва отново възможността непосредствено да влияе на политиката на Прищина. Сред сръбските политици отново натежа логиката на инатене, което всъщност показва, че изобщо не ги интересува какво се случва на територията, за която твърдят, че продължава да бъде сръбска. Същевременно техните албански колеги този път са по-малко загрижени от сръбския бойкот. Те смятат, че опразнените места на сръбската общност ще се запълнят с представители, които наистина няма да получат „параф“ от Белград, но тяхното участие ще бъде достатъчно и ЮНМИК ще приеме този факт като легитимен.
Истинският проблем за косовските сърби ще се появи на местно ниво, в изолираните сръбски анклави, за които бойкотът на изборите ще означава загуба на властта. За разлика от относително хомогенната в национален план северна част на Косово, която гравитира към Сърбия (където празнината може във всеки момент да се попълни с т.нар. паралелни сръбски институции, които същевременно се смятат за основа за евентуална подялба на Косово), ако албанците провъзгласят едностранна независимост, анклавите ще бъдат оставени сами на себе си.
Ако косовските сърби тръгнат отново да се изселват заради страх от евентуално повторение на албанското насилие от 11 март 2004 г., или пък останат там, където са, те рискуват сръбските националисти да ги нарекат предатели. Тъй като става въпрос предимно за най-бедното население, пред него ще стои въпросът дали да остане или да потърси убежище в бежанските лагери в Сърбия. Това ще бъде още едно потенциално трагично въздействие на „висшите национални интереси“. Всъщност на политиката, която се диктуваше още от Слободан Милошевич.