Българските евреи тук и в Израел – от първо лице

Свидетелства за живота преди, по време на и след Втората световна война са събрани в книга

Спомени на 38 български евреи, повечето от които родени преди 1939 г., са събрани в книгата „България-Израел. Разкази за две страни и две епохи” (ИК „Сиела”) със съставител Даниела Колева. Интервюираните са родени в България, но след края на Втората световна война са поели в различни посоки – част от тях са отишли в новата тогава държава Израел, а други са останали в родната си България. Поради това разказите на интервюираните в книгата са условно разделени на разкази от България и разкази от Израел.

Този паралелен поглед позволява по-лесното ориентиране между различните гледни точки на тези хора, родени в една и съща държава, част от една и съща общност, принадлежащи (с малки изключения) на едно и също поколение, но изживели по-голямата част от живота си в различни държави, при това оказали се от двете страни на Желязната завеса. Какво си спомнят те от България? Как са съхранили връзките помежду си близки хора на далечно – и географски и политически – разстояние? Как изглеждат едни и същи събития, видени „от тук“ и „от там“? Как различните реалности и различните идеологии моделират личните разкази? И дали и как промененото настояще променя погледа към миналото?
Това са едва част от въпросите, чийто отговори търси Даниела Колева в „България-Израел. Разкази за две страни и две епохи”.

Изданието е част от съвместната поредица „Минало несвършено” на издателство „Сиела” и Института за изследване на близкото минало. Част от поредицата са още „Историкът и множественото минало” и двата тома на „Как се променят нещата” от проф. Ивайло Знеполски, „Държавна сигурност. Предимство по наследство” на Мария Дерменджиева и Момчил Методиев, „Литература на случаите. От „Тютюн” до „Хайка за вълци”” от Пламен Дойнов и др. Снимката на корицата на „България-Израел. Разкази за две страни и две епохи” е предоставена от Силвия Авдала и е от личния архив на Итамар Рафаели – детето в средата. Правена е в еврейски трудов лагер в България по времето на Втората световна война. Следва откъс от книгата.

Разкази от Израел

Събираме разкази на хора, които са родени там и са дошли тук. Разбирам, че вие сте била малка, но все пак разкажете за вашето детство в България и след това за алията, как сте дошли тук.

Аз пиша книга вече седем години. Спомените от България. Заглавието на книгата е „Огърлица от перли“. Всеки спомен е една перла. И ги събирам. Сега успях да събера, бях няколко пъти в България, за да видя всичко, което пиша, дали е точно: мястото, Борисовата градина, дали е така. И като събирам всичките тия перли, вече става огърлица. Какво да ви разкажа за семейството… спомените ми са най-хубавото нещо, което имам. Когато започна войната, баща ми беше счетоводител в една голяма фирма в София. И един ден директорът му казва: „Направи това и това.“ Баща ми казва: „Ама аз съм евреин. Може би искате аз да напусна работата?“ – „Виж какво, за мене няма евреи, арменци, какви ли не – за мене има човек. Ти си честен човек, пъргав. Искам да останеш с мене.“ И с този Борис Благоев – него вече го няма и баща ми го няма – баща ми остана във връзка и след като дойдохме в Израел, няколко години преди да се помине. Беше винаги във връзка с него. Това е, което ни държи… Или какви работи: бяхме изселени в Шумен. Като се върнахме след войната, приятели, комшии, съседи – всеки един ни върна всичко, което оставихме. Всичко – скъпи килими, скъпи картини. Запазиха ни ги. Всичко ни върнаха. Как да не обичаме този народ!? Това е.

Спомняте ли си изселването?

Едно нещо помня – помня, че всички трябваше да се качат на камион и ми беше много смешно да видя как дебели жени ги бутат така… Дете, какво разбира! Беше това много смешно, как тая жена не може да се качи на камиона. Сложиха ѝ един сандък такъв, дървен, и бутаха. Тия работи ми правеха впечатление, другото не разбирах. Баща ми беше трудовак, аз бях с майка ми. Тя мъничка, нисичка, куфарчето ѝ беше тежко, мен ме държи за ръка… И пристигнахме в Шумен. Обещавам ви, че щом моята книга бъде готова, ще я дам да се преведе на български и ще ви изпратя. Ще видите там снимките. Баща ми беше трудовак в Чепино. Знам това, получихме картичка оттам. Не съм го виждала много. Даже не помня за колко време беше мобилизиран – година и половина, две. Ама за малко дете, петгодишно, този период е много, нали, половината живот. Какво да ви кажа, помня България след войната, след като се върнахме. Всичко беше хубаво. Един ден баща ми каза: „Ние ще заминем за Палестина“. – „Какво е това Палестина, не знам“ – казвам. – „Пустинята, има камили…“ Ние живеехме в Подуене. В училището аз бях единствена еврейка.

Как се отнасяха другите деца?

Аз не знам… значи, между нас не знаехме коя е еврейка, коя българка. Знам, че имахме една комшийка арменка. Ама не разбирам от тия работи – ние сме деца, ние сме еднакви. Никаква разлика не намирах. И когато баща ми каза, ние заминаваме за Израел – „Защо?“ – „Всички заминават.“ Но не е, че сме избягали от нещо.

Вашите роднини също ли дойдоха тук?

Да. Не точно с нас, ние дойдохме на 23 ноември 48-ма. След това идва баба ми, на баба ми познати, близки… Как сме пътували? Пътувахме с влак до Гърция и там трябваше да се качваме на параход. Бяхме в товарни вагони, нямаше седалки. И долу седяхме. На всеки дадоха половин метър. И който беше по-дебел… (смее се). Ние получихме метър и половина – мама, татко и аз – и за сестричката ми, която беше бебе тогава, дадоха още малко място. Значи ние имахме малко повече място. Пристигнахме там, в Гърция, как се казваше това място, сега ще се сетя. То е град. И казаха: „Сега ще дойде параходът, да се хвърли яденето, което сте донесли с вас!“ Параходът пристигна след две седмици. Това помня. И баща ми – имаше там близко село, на планината, на едно високо място – отиде там да търси ядене. Имахме сапуни с нас, за миене. Даде тези сапуни и паста за зъби, такива работи, за да му дадат хляб и нещо за ядене. След това параходът, след доста време, пристигна в Израел.

Беше ли ви страх – малко дете, голямо море, голям параход?

За пръв път в живота си – защото в София колко море съм видяла – даже в книга не съм (смях). Интересно беше. Не, не ме беше страх. По-възрастните… (прави жест)

Морска болест?

Морска болест. Не, аз не разбирам. Децата преживяват тия работи другояче, нали? Различно, не като нас. Във все ки случай за мен България е моята родина. Корените. И даже моите дъщери – четири дъщери имам, които са родени тука – и за тях. Аз организирам клуб-кръжок тука: веднъж на месеца се срещаме, които сме дошли от България. Вече повечето са много възрастни. Аз съм от по-младите, нищо, че имам внук на 30 години. Аз много малка се ожених. Но дъщерите ми, едната от дъщерите ми беше в Атланта четири години, от работата я изпратиха с мъжа и децата. И в аероплана чува две жени говорят на български. Бързо отива при тях, на английски ги пита: „Вие сте от България?“ – „Не, ние сме от Израел, но сме родени в България.“ Веднага им дава моя телефон да ми се обадят, за да мога да ги поканя на тия срещи. Всеки месец се срещаме. Михайлов (посланикът) идва винаги да ни поздрави. Всеки чувства връзка с България. Имам много, много спомени. Като събера всичко заедно и издам една книга, тогава ще бъда спокойна.

Да нанижете цялата огърлица. Кажете ми за Шумен: къде ви настаниха, как се справяхте?

Това помня, помня, да. В Шумен пристигнахме, майка ми и аз, и на всеки от пристигналите дадоха адрес на семейство евреи. На нас ни дадоха адреса на семейство Фархи. Улица, номер 82 – бях там сега. Отиваме там, има три семейства. Къщата е салон, кухня и още една стая. Тези, които живееха там, си взеха стаята, а салона – беше доста голям – дадоха на три семейства. Сложихме чаршаф там. Едни напуснаха, останахме сами. Във всеки случай училище имаше, в първо отделение ме изпратиха. Еврейско училище. И чух думи на иврит, които… за мене беше нещо страшно.

Из разговора „Огърлица от перли”