Кремъл пренаписва историята на Русия
„Миналото на Русия е възхитително, настоящето й е повече от чудесно, а що се отнася до бъдещето й – то надминава всичко, което и най-смелият ум може да си представи.“ Така граф Александър Бенкендорф описва през 30-те години на 19 век начина, по който трябва да бъде възприемана и писана историята на Русия. Този съвет от ръководителя на първата руска тайна полиция сега е следван в Кремъл, където се кове нова руска история.
Десетилетието след падането на комунизма беше забележително с липсата на каквато и да било официална идеология. Уморен от големи проекти, руският елит предпочете прагматизма
и забогатяването. На въпрос какво мечтае за страната си през 2004 г., руският президент Владимир Путин заяви, че мечтае да направи Русия конкурентна. Но новата мощ на Русия, която се опира на петрола, и нейните домогвания да бъде световен играч, отново породиха необходимост от нещо по-победоносно и вдъхновяващо. И докато Путин търси начини да остане на власт след края на втория си президентски мандат идния март, неговите идеологически съратници го поставят в галерията на великите руски лидери, почти като цар.
„Отношението към миналото е централният елемент във всяка идеология“, писа руският историк Юрий Афанасиев в „Независимая газета“. Наистина в Русия споровете за историята често разгарят по-силни страсти, отколкото дебатите за настоящето или бъдещето.
Каква ще стане Русия ще зависи до голяма степен от това, каква история ще си избере. И точно затова Кремъл реши, че не може да остави преподаването на историята на историците. По-рано тази година Кремъл организира конференция за учители по история. На която Путин похвали нов учебник по история, който помага да се сложи ред в онова, което той нарече „хаоса“ в главите на учителите.
„Руската история съдържа някои проблемни страници“, каза Путин на учителите. „Но така е и с историята на други държави. Ние имаме по-малко такива страници, отколкото други страни. И те не са толкова ужасяващи, отколкото в някои други държави.“ Неговото послание беше: „Не можем да позволим на никого да ни вменява чувство за вина.“
Това е силен тласък за пособието, озаглавено „Съвременна история на Русия – 1945-2006 г.: учебник за учители по история“. Ако не беше получил подкрепата на Кремъл, той вероятно щеше да събира прах по лавиците. Но одобрението на Путин го превърна в една от най-обсъжданите книги на годината. Нови учебници, базирани върху него, ще бъдат пуснати на пазара догодина. Руските училища все още могат да избират по кой учебник да се преподава. Но версията на историята, предложена от Кремъл, може би означава, че тази свобода може да не е за дълго.
Изборът на историческия период в наръчника е показателен: от победата на Сталин във Великата отечествена война до победата на режима на Путин. Той възхвалява всички, допринесли за величието на Русия и критикува онези, отговорни за рухването на империята, независимо от политиката им. Разпадането на Съветския съюз през 1991 г. не се разглежда като вододел, от който започва нова история, а като злощастна и трагична грешка, спънала напредъка на Русия: „Съветският съюз не беше демокрация, а пример за милиони хора по света за най-доброто и най-справедливото общество“.
Наръчникът не отрича репресиите на Сталин, нито премълчава смазването на протестните движения в Унгария и в Чехословакия. Той прави нещо по-опасно – оправдава диктатурата на Сталин като необходимо зло в отговор на Студената война, започната от Америка срещу Съветския съюз. „Вътрешната политика на Съветския съюз след войната изпълни задачите на мобилизацията, поставени от правителството. В условията на Студената война демократизацията не беше вариант за правителството на Сталин.“ Концентрацията на власт в ръцете на Сталин беше в полза на страната, защото условията на времето го „изискваха“, пише в помагалото по история.
Както казва Мариета Чудакова, експерт по руската култура, за автора на наръчника тоталитаризмът е „топла вана“. „Той се плиска в нея и й се наслаждава. Книгата се опитва да убеди читателя, че не е имало друг път, и което е най-важно – че не е бил нужен друг път. Всичко е било оправдано и ясно в тази социална структура.“ Книгата подкрепя оценката за Сталин с неотдавнашни проучвания на общественото мнение, според които той се ползва с одобрението на 47 процента от руснаците.
Наръчникът не е толкова благосклонен към Михаил Горбачов. Неговата политика, а не съветската система, е „била причина за най-бавния икономически растеж през 20 век“. Той е обвинен, че е отстъпил Централна и Източна Европа. „Така Съветският съюз загуби заобикалящия го пояс на сигурност, който няколко години по-късно стана зона на чуждо влияние, с бази на НАТО на един час от Санкт Петербург.“
Лайтмотивът на новата идеология са яростните антизападни настроения. В отговор на това, че Русия сложи край на Студената война („не сме я загубили“, настоява наръчникът), Америка поведе антируска политика и насърчи т.нар. цветни революции в Украйна и Грузия, като ги превърна в трамплин за евентуални бъдещи атаки.
Как трябва да отговори Русия? Отговорът на наръчника е нова мобилизация на ресурсите и консолидация на властта в ръцете на силен лидер (няма награда за онзи, който го назове). „Ако националната икономика зависи от чуждестранния капитал, от вноса или от условията на световния пазар, страната не може да защитава собствените си интереси“, се твърди в него. Наръчникът оправдава атаките на Путин срещу олигарсите и хвърлянето в затвора на Михаил Ходорковски. „Не се поставяйте над държавата.“
Последната му глава, посветена на „суверенната демокрация“, отразява възгледите на един от главните идеолози на Кремъл, Владислав Сурков, заместник-шеф на президентската администрация, който е автор на този израз. Сурков твърди, че Русия се нуждае от политическа система, която да подхожда на националния характер и че не трябва да се съобразява с международни норми на поведение като „външен натиск“. В лекция пред Академията на науките той изрази мнението, че такава система е предопределена от националния характер и от инстинктивното желание за силна ръка. Централизация, персонификация и идеализация на властта движат руската политическа култура. Силният и мъдър лидер е по-важен от институциите – всъщност в очите на руснаците той е най-важната институция.
“Проблемът с подобна идеологическа конструкция, казва Андрей Зорин, преподавател по руска култура в Оксфордския университет, е, че единствената й цел е да запази статуквото и да остави Путин на власт. Консервативната идеология изисква зачитане на институциите, а идеологията на харизматичен лидер се нуждае от мащабна визия. Те нямат нито едното, нито другото“.