Конституция на елита, Конституционен съд против народа
Как беше изпързалян суверенът с референдума на Слави
Всеобщата воля винаги е права; ако аз не съм съгласен с нея, то аз не съм прав.
Жан-Жак Русо (1712–1778 г.) – френски философ
‘
Въпросът за продължаването или кончината на безметежно съществуващия български административен (псевдо)елит е на живот и смърт.
Всички гласоподаватели, зачертали квадратче с „да“ на референдума, проведен на 6 ноември 2016 г., всъщност категорично демонстрираха, че повече не желаят да консумират „демокрацията“ единствено чрез смучене на биберона, наричан във всичките му следдесетоноемврийски модификации „демократични избори“. Въпреки ожесточената пропагандна кампания за промиване на масовото съзнание в противоположна посока
Анализатори от целия политически спектър вещаеха апокалипсис при положение, че се случи успешен финал на референдума, иницииран от Слави Трифонов.
Първи Росен Плевнелиев изтърча с питане до Конституционния съд дали три от въпросите в референдума са допустими до излагане в процеса на всенародно допитване. Произнесе се този същият Конституционен съд.
В 150 на българската конституция изчерпателно са посочени субектите, които биха могли да инциират действие на Конституционния съд. Отделен гражданин или дори гражданското сдружение не е между тях.
Колкото се отнася не до формалната, а до истинската роля на Конституционния съд у нас, за нея е напълно валидно написаното от американския специалист по конституционно право Ърнест Грифит за Върховния съд в Съединените щати, който освен висша апелационна инстанция играе и ролята на конституционнонадзорен орган: „Никоя политическа партия или стопанска групировка не се е задоволявала с вмъкването на свои съмишленици в законодателното тяло или правителството. Ако иска да остави свой отпечатък върху американската политическа система, съдебният апарат също трябва да бъде включен в сферата на политическите акции в най-широкия смисъл на думата, понеже съвсем не е афоризъм мисълта, изказана някога от главния федерален съдия Хюз: „Ние сме подчинени на една конституция, обаче каква е конституцията решават съдиите“. Наследникът на Ърл Уорън на поста председател на Върховния съд Уорън Бъргър в полемика с един от своите колеги съдии заявява: „Ние сме Върховен съд и можем да правим това, което си искаме“. Томас Джеферсън, който до последния си ден остава противник на функцията на конституционен надзор на Върховния съд (положение , което не е установено чрез американската конституция, а е присвоено право през 1803 г. по време на главния федерален съдия Джон Маршал, чрез присъдата в процеса „Марбъри срещу Медисън“ – б. а.), през 1819 г. пише: „Конституцията не е нищо повече от восък в ръцете на съдиите и те могат произволно да й предават каквато си искат форма“.
Именно затова процедурата, по която се определят членовете на органа с конституционнонадзорна функция, е от първостепенно значение. Дали мандатният принцип във вида, в който той е формулиран в Конституцията на Република България, е най-добрият както по отношение на независимостта на съдебната власт, така и с оглед на суверенното право на народа да я контролира?
В основния закон на Япония чл. 79, абзац 2 постановява: „Назначаването на съдиите (от правителството, с изключение на главния съдия – б. а.) подлежи на преразглеждане от народа при провеждане на първите след даденото назначение всеобщи избори в Камарата на представителите и на повторно преразглеждане след изтичането на десет години; тази процедура се повтаря по-нататък в същия порядък“. А следващият абзац гласи: „Ако в случаите, упоменати в предишния абзац, мнозинството от избирателите се произнесе за отстраняването на някой съдия, този съдия се отстранява“.
В България възможността на конституционните съдии да инжектират волунтаризъм в своите становища е двупосочно осигурена. Първо: назначаването им не подлежи на преразглеждане от народа. И, второ: заседанието на Конституционния съд се извършва в условия на почти пълна секретност, тъй като според чл. 21, ал. 1 от Закона за Конституционния съд заседанията на съда се провеждат без участието на заинтересованите страни. Изключение са случаите, когато се разглежда несъвместимост на народен представител, при обвинение от страна на Народното събрание срещу президента или вицепрезидента, както и когато самият Конституционен съд реши друго.
Неоспоримо доказателство за антидемократичния характер не само на Конституционния съд, но и на самия основен закон е съществуването на чл. 9, ал. 2 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. В този член са изброени въпросите, които не могат да бъдат поставяни на разглеждане от референдуми, тоест спрямо които суверенът е класифициран от елита (не само административния) за anima vili, тоест малоценно същество, както са казвали древните римляни. На което е отредено всъщност единствено задължението да изтърпява experimentum in proprio corpore vili – експеримент върху собствения малоценен организъм.
Не оспорвам, че референдумът, иницииран от Слави Трифонов, е атентат. Но в никакъв случай срещу държавността, а срещу системата, крепяща се благодарение на държава, в която суверенът е безгласна буква. Ето защо и (псевдо)елитът на власт, и контра(псевдо)елитите, които са в готовност да изиграят играта „стани, за да седна“, оценяват този референдум като десетия кръг на ада. Макар и след провеждането му да извършват принудени демарши. С финтове и половин уста.
Колкото се отнася до сирената на националната тревога, пусната в действие от лицето Росен Плевнелиев относно „опита да бъде заобиколена конституцията“ чрез три от формулираните в инициирания от Слави Трифонов референдум, напълно споделям неговото мнение. Макар и поради съвсем друга мотивация. Сега действащият основен закон в България по никакъв начин не бива да бъде заобикалян. Нито от 700 000 души, нито от седем милиона българи. Този „основен закон“ трябва да се изправи пред съзнанието на целокупния български суверен като едно безспорно доказателство, че това е едно съчинение, създадено от елита, в полза изцяло на елита. Като се започне от самото му начало – от преамбюла на Конституцията: „Ние, народните представители от Седмото Велико народно събрание …“.
Уместно сравнение: конституцията на Съединените щати е продукт на идеята за върховенството на американския народ и затова започва така: „Ние, народът на Съединените щати …“. Конституцията на Германската федерална република в своя преамбюл постановява: „… германският народ … по силата на своята учредителна власт приема настоящия Основен закон …“.
Началните думи на конституцията на Япония, встъпила в сила на 3 май 1947 г. са: „Ние, японският народ …“. Де факто съдържанието на настоящето съчинение, обявено за конституция, е брониране на монопола върху управлението на България в полза на партийно-административно-олигархичния елит, изцяло във вреда на българския народ.
Всъщност за какво става въпрос?
Въпреки, че мащабите в България са малки, понастоящем качеството и естеството на социалната действителност попада под заключението на видната американска социоложка Наоми Клайн: „Забелязвам тенденция към авторитарен капитализъм, споделена от (Съединените щати), Русия и Китай. Не искам да кажа, че всички сме на един и същи етап, но според мен се очертава едно много тревожно съчетаване на голяма корпоративна власт с голяма държавна власт, които работят заедно в интерес на елитите“.
Референдумът на Слави Трифонов наистина беше саботаж срещу установената матрица за монополизиране на властта от елита. Ето къде стяга обувката! Бихме могли да го характеризираме като „Асиметрично противопоставяне на хегемонията на партийно-олигархическия елит“. Не въпросите са опасни за елита, а самият прецедент. Именно той носи петдесет и един нюанса в катранено черно. Откъде-накъде някакъв си шоумен, дето не е лазил по стълбите на новономенклатурната система на управленския кадрови резервоар, взима, и разбърква подредената колода на предстоящите събития върху територията, където суверенът представлява туземно население спрямо колонизиралия го „демократичен“ елит?
Референдумът, иницииран от Слави Трифонов (въпреки отрицателното ми становище спрямо намаляването на партийните субсидии – това би засилило корупцията), можеше да изиграе ролята на оздравителен процес спрямо болния проблем на българското общество. И този централен проблем е изграждането на достойнството у всеки отделен българин като индивид, участващ пряко в упражняването на властта. Понеже представителната демокрация, без да е достатъчно често „десинхронизирана“ от актове на пряка демокрация, както показва историята, е изгодното ноу-хау на елитите, независимо дали са формирани в условията на самоидентифициралата се като „социалистическа“ демокрация, или в условията на либерално общество.
Всъщност без упражняване на пряка демокрация и двете обществено-икономически дадености са варианти на една и съща система – коректно е да бъде наречена „константна елитокрация“.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.