Какво вещае единомислието от двете страни на Атлантика?

Френският президент Никола Саркози и американският му колега Джордж Буш на пресконференцията на първото официално посещение на френския държавен глава във Вашингтон на 6 и 7 ноември. Целта на Саркози беше да възстанови френско-американските отношения след четири години търкания заради Ирак. Снимка: Ройтерс

Вашингтон още е смаян. Посещение на френски президент, който наистина ни харесва? И за да разсее всякакви съмнения за искреността си, веднага след като се върна в Париж, Никола Саркози отдаде почит на Норман Мейлър, дори по-пламенно, отколкото предполагат провокативните изследвания на американския писател, правени в Сорбоната преди около 60 години.independent-logo3.jpg

След Саркози пристигна Ангела Меркел. Миналата седмица германската канцлерка беше удостоена с честта да бъде личен гост на президента Джордж Буш в ранчото му в Тексас – чест, с която никога не би бил удостоен предшественикът й Герхард Шрьодер, олицетворение на лошата „стара Европа“, която не подкрепи САЩ за Ирак.

Сега на сцената се готви да излезе Гордън Браун. На срещата с президента Буш в Кемп Дейвид през лятото той прояви известна студенина. Сега обаче твърди, подобно на Блеър, че САЩ са най-важният съюзник на Великобритания, че английско-американските отношения са „особено важни за бъдещето на света“ и че трите най-големи сили в ЕС и Вашингтон са получили необикновен шанс да действат заедно.

На пръв поглед това е необикновен момент на единомислие от двете страни на Атлантика. Необходима е обаче голяма доза предпазливост. Били сме свидетели на такива моменти и преди. Тези, които имат добра памет, ще си спомнят „Годината на Европа“, обявена от Никсън и Кисинджър през 1973 г., когато Великобритания се присъедини към Европейската икономическа общност. Този проект се провали поради подозрителността на Франция и унищожителната афера „Уотъргейт“.

Още по-позорен беше провалът на „Часа на Европа“, лекомислено обявен от люксембургски политик през 1991 г., след избухването на войната в Югославия, която, разбира се, Европа беше напълно безсилна да спре. И този път нещата могат да свършат със сълзи. Въпреки това звездите изглеждат необичайно благосклонни.

Преди всичко двете страни се нуждаят една от друга. Вашингтон разбра до какво води имперската, самонадеяна арогантност: безбожно скъпи и вероятно обречени на провал сухопътни войни в Ирак и Афганистан и небивала глобална неприязън към Америка – и то в момент, когато американската икономика и валута изпитват най-големи трудности от десетилетия насам. В смутни времена като тези човек има нужда от приятелите си. И въпреки различията в последните години, Европа остава регионът, чиито интереси са най-тясно свързани с тези на отслабена Америка.

Германският канцлер Ангела Меркел до президента Буш по време на 24-часовото посещение в частното имение на американския президент в Крофърд, щата Тексас. Също като Саркози, Меркел почти не спомена Ирак, а говори с Буш по проблеми, които ги сближават. Снимка: Ройтерс

Естествено, когато някой се опитва да изглади отношенията, той не споменава стари кавги. При посещението на Саркози и на Меркел думата „Ирак“ почти не беше чута от устата им. Вместо това те изтъкнаха проблеми, които ги сближават със САЩ: например в Афганистан, където отстъпление пред талибаните би могло само да влоши хаоса в съседен Пакистан. Не е учудващо, че и двамата обещаха, както казва Буш, „да поддържат курса“ в борбата срещу тероризма.

Иран също сближава европейците и американците. Представете си, че Съветът за сигурност не вземе по-сурови мерки срещу Техеран. Вашингтон ще може да наложи санкции само в съюз с европейците, които имат търговски връзки и финансови пазари, даващи им предимство. Още повече, че споразумение за по-сурови санкции би могло да отклони натиска за военни действия, оказван от лагера на Чейни и от неоконсерваторите.

На последно място, но не и по важност, е Косово – последният нерешен въпрос в предполагаемия „час на Европа“. Докато преговорите в ООН за статута на бившата югославска (а сега сръбска) провинция забуксуваха, косовски албански лидери обещават едностранна декларация за независимост. Ако това стане, ще избухне нова кавга между САЩ и ЕС (които вероятно ще признаят новата държава), и Русия, която няма да го направи заради солидарността си със славянска Сърбия.

Може и да не сме в нова Студена война, но Вашингтон и Европа не крият страховете си от възвърналата силите си и богата на енергийни ресурси Русия, решена да си отмъсти за предишни обиди. Също както по времето на бившия Съветски съюз, общата заплаха е аргумент за трансатлантическото сътрудничество.

Въпросът сега е: дали не е прекалено късно? Гордън Браун в голяма степен дължи поста си на епичната непопулярност на Джордж Буш. Саркози и Меркел със сигурност няма да забравят какво се случи с Тони Блеър. Европейците са принудени да работят с Буш. Погледите им обаче вече са насочени към януари 2009 г., когато нов и, както се надяват, много по-гъвкав президент ще се нанесе в Белия дом.

Но дотогава ще продължат старите и ще изникват нови разногласия. Ангажиментът на сегашното правителство на САЩ към каузата за климатичните проблеми – която вероятно обединява Европа повече от всеки друг проблем – е закъснял и неубедителен. Привидното безразличие на Вашингтон към обезценяването на долара, което се отразява негативно на британската лира и еврото, може да предизвика нова тежка валутна криза. На този фон привързаността към Норман Мейлър бледнее.

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.