За преоткриването на български автори и за още нещо

Димо Райков

От известно време започнаха да се преоткриват наши забравени писатели.
Няма лошо, напротив.

Но защо ли започва да ми се струва избирателно това преоткриване? И то преди всичко по отношение на преоткривателите…

Ето, сега започва да се шуми около преоткриването на Иван Хаджийски. Добре.
Но трябва ли да се забравя, че големият ценител, откривател и популяризатор на творчеството на Иван Хаджийски е академик Ефрем Каранфилов! Той обожаваше Хаджийски!

Ние с академика много години, още след 1983 година, когато излезе моята първа книга „Стълба от камък“, за която Ефрем Каранфилов написа рецензия в „Литературен фронт“, станахме много близки и той всеки ден почти ми говореше за Хаджийски. И навсякъде говореше за Хаджийски, с когото заедно са публикували във „Философски преглед“. Почти всеки ден той се чуваше с Маша Хаджийска, помагаше й…

Няма лошо и днес да се пише за Хаджийски, този голям писател,задължително е, аз сам непрекъснато правя това, но не трябва да се забравя и истината, нали? Защото не беше хич лесно в ония времена да се говори и пише за критични автори като Хаджийски.Какви неща ми е разказвал за Хаджийски академикът…

В началото на демокрацията, като възстановител и главен редактор на в.“Тракия“, на когото едно време е бил главен редактор и Петканов, аз бях близък с дъщерите му, помагах им в тези толкова трудни години. А и ги гонеха от къщата, в която живееха… И в знак на благодарност и приятелство те толкова неща ми разказаха за своя баща..Част от разказаното публикувах в доста броеве на“Тракия“. Голям писател!

Ами същото е и с Димитър Ангелов, аз пуснах в списание „Струма“ част от последния му и недовършен роман… Взех го след дълго търсене от съпругата му.Към нея ме насочи Йордан Василев… Да, и ние, и то в онова време, сме правели нещо. Но никой дума не обелва, дори и хора, с които съм работил на едно бюро… И на никого не му пука!

Между другото, аз съм пускал, и то през онова време, в същото списание и част от нещата на Георги Божинов. Значи много години, около трийсетина, преди Енев да го „открие“… И колко още неща и автори… Но за стореното от хора като мен се мълчи… Всъщност аз съм правел това, което и десетки други са правели. Да, паметта трябва да се уважава, да не е избирателна…

Да не говоря за сега, когато в Париж се докосвах, а и докосвам до великите умове на човечеството като Умберто Еко, Стефан Хесел, Пол Остър, Салман Ружди, колко френски писатели и политици, с които имам уникални срещи и записки.
Но в България никой не проявява интерес, у нас трябва „правилните“ хора да проявят интерес.

Сигурен съм, че ако един от тези „правилни“ пишещи се е докоснал до един от тези световни умове, медиите у нас ще ревнат от възторг.

За сетен път се убеждавам, че някои хора у нас продължават да си играят на „наш“ и „ваш“. Щом нещо е сторено от „нашия“ човек, следва вой до небесата, венцехвалене… А за другите, които са сторили същото, че и повече, се мълчи… Нашенска работа, нали?

Ето, тези дни у нас се гърми за Шарл Азнавур! А никой знае, че аз още преди 11 г. описах моята среща с него в Париж в „Париж, моят Париж…“

Сега е лесно, но едно време за Димитър Ангелов някои ми викаха – как е възможно да публикуваш фашист… Но не винаги се успяваше. Така например, въпреки усилията ми, не можах да пусна чудесната статия на Петер Юхас за свещените крави в българската литература през онова време.
Да, паметта трябва да бъде безпристрастна…

Защото делото е общо, нали?

От страницата на автора

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.