Носи ли демокрацията капитализъм? Или обратното? Китай показа, че не вървят ръка за ръка
Капитализмът носи демокрация? И обратното, демокрацията носи капитализъм? Допреди едно десетилетие подобни тези се споделяха почти от всички. Без политическа либерализация няма икономическа либерализация.
Това да го кажат на Си Цзинпин. Китайският президент показа, с триумфа си на конгреса на Китайската комунистическа партия, започнал миналата седмица, че демокрацията и свободният пазар не вървят ръка за ръка. Преди Си да дойде на власт имаше в по-голяма или в по-малка степен консенсус, че заради икономическото си отваряне Китай ще се отвори и политически.
Днес вече знаем, че това не е така. На практика при управлението на Си Цзинпин бе направено отстъпление в областта на личните свободи. Втората по големина икономика в света е страната, където Facebook е забранен, в която Google работи от Хонконг, за да заобикаля цензурата, и в която от юли тази година WhatsApp (приложение на Facebook) е частично блокирано.
Китай е на 176 място в класацията на общо 180 страни по свобода на словото на „Репортери без граници“. По този критерий се представя по-зле от Куба и Виетнам. А по свобода на интернет е на последното 88-о стъпало, оставяйки пред себе си такива „бижута“ от рода на Саудитска Арабия, Северна Корея и Иран.
В момента Пекин е на път да анексира близо 1,4 милиона квадратни метра – почти три пъти територията на Испания – в Южнокитайско море. Доналд Тръмп не само не направи нищо, за да попречи на това, но дори намали военното присъствие на САЩ в района, за да улесни нещата за Пекин. И това става въпреки мъжкарската му реторика и политиката на оттегляне от споразумения за свободна търговия и липсата на договореност за отбраната на неговите съюзници. Позицията на Тръмп не е нищо друго освен още едно отстъпление, което останалата част от света прави пред икономическата мощ – и все повече политическа и военна – на Китай.
Преди няколко седмици един колега журналист припомни, че Китай е диктатура, но вече никой не нарича така страната. И, разбира се, Китай напредва към капитализма. Някои ще кажат, че това е държавен капитализъм, с компании като Huawei, която в Испания познаваме от мобилните й телефони. От 2013 г. обаче тя на практика не присъства в Съединените щати, защото администрацията на тогавашния президент Барак Обама й забрани да действа в страната. Обама я определи като инструмент на китайските въоръжени сили и поради толкова активна в шпионажа, колкото и в трупането на печалби.
Huawei не е изключение. По-скоро обратното. Преди пет седмици Доналд Тръмп блокира продажбата на производителя на полупроводници Lattice на китайския частен фонд Canyon Bridge, мотивирайки се със съображения, свързани с националната сигурност.
Идеята, че демокрацията и свободният пазар вървят ръка за ръка в действителност никога не е имала кой знае колко широка база. Поне, когато става дума за либералната демокрация. Един от нейните големи пропагандатори е Самюъл Хънтингтън, станал известен с теорията си на „Сблъсък на цивилизациите“, който обича да говори за демократизиращи вълни.
Първата вълна от 1830 до 1920 година; втората – от 1945 до 1962-а; трета – от 1974 до 1994 година. А четвъртата? Нито я има, нито се очаква. Друг голям поддръжник на тази идея е Франсис Фукуяма (американски социолог, политолог и специалист по политикономика от японски произход – бел. ред.), станал известен с един провокативен текст с обилна доза маркетинг и отлично заглавие: „Краят на историята“.
Истината е, че диктатурите могат да имат голяма народна
подкрепа, ако са в състояние да осигурят стабилност на
население, страдало дълго и копнеещо само да бъде оставено на
мира. Испания с Франко е отличен пример за това. Или пък Ирак
със Саддам Хюсеин. И сега – Китай.
Корупцията в страната е огромна, но Си започна кампания, при
която, с оправданието, че трябва да се справи с този бич,
ликвидира политическите си съперници в Комунистическата партия.
И освен това започна реформи в икономиката, за да я пренасочи от
инвестициите и износа към потреблението и услугите.
С други думи: да направи така, че китайците да живеят
по-добре. И то без да създава Държава на благоденствието, нещо
за което китайските комунисти дори не искат и да говорят. Докато
има успех тази политика и се поддържа пламъкът на китайския
национализъм с действията в Южнокитайското море, спрямо Тайван,
както и с традиционната враждебност към Индия и Япония, а също и
с недоверието си към Запада, китайският капитализъм няма да има
демокрация.
БТА