На бригада в САЩ – Work & Travel или Work & Work?

В Америка разбрах какво е социализъм; В Атлантик Сити дъни чалга като в Студентския град

Авторката пред служебния вход на хотела в Атлантик сити, в чиято кухня е работила.

Чували ли сте за бригадите Work & Travel? Всъщност по-правилното им име е Work & Work. Да, това са точно онези програми, за които има разлепени реклами из цяла София. Фирмите, предлагащи студентски бригади в САЩ ги наричат „програми за културен обмен”. „Отивате в щатите, работите 4 месеца и имате 1 туристически месец, в който може да пътувате. Работите малко и виждате Америка” – Така усмихнатите служители на тези фирми ви стимулират да станете техен клиент. И ви надъхват: „Е вярно не работите квалифициран труд, но експириънсът е голям”.
Признавам, опитът, който получаваш след една такава студентска бригада в щатите е наистина много голям.

Естествено, бригадите в САЩ не са чак толкова розови, колкото се представят във фирмите-посредници. Голяма част от студентите, заминаващи за първа година, тръгват с мисълта, че в Америка с малко труд ще спечелят много пари, половината от които ще им стигнат за екскурзии – например до Лас Вегас, Ел Ей и Маями, а с останалите пари в България ще си купят кола и т. н. (Разбира се, има и студенти, които дори и не мислят да се връщат в България, но за тях по-нататък.)
Някои наистина успяват да постигнат всички тези неща, но с немалко труд и рядко още първата година. Има хора, които през цялото си следване прекарват летата си на гурбет в щатите. Те са по-наясно със ситуацията там, вече имат осигурена работа от миналите години, заплащането им е по-високо и т. н.

Като отидеш в САЩ още на първия си работен ден разбираш, че когато става въпрос за работа, американците наистина не се шегуват.
Дори да си чистач, мияч на чинии или помощник готвач, трябва много здраво да работиш, за да си заслужиш седмичното заплащане – т. нар. paycheck. За всеки един спечелен долар в Америка те изстискват от работа. Първата разбита мечта на пълния с надежди студент-бригадир – там не можеш да се скатаваш.
Осъзнаваш, че ти всъщност не си дошъл да поработиш малко и да пътуваш много, а по-скоро 4 месеца те чака яка работа. После, ако имаш време, сили и пари може и да си позволиш някоя екскурзия.

Попаднах с договор за работа в един много луксозен хотел в Атлантик Сити, на 43 етажа, с огромно казино. На 2 часа път от Ню Йорк. В града имаше още около десетина подобни хотели-казина.
Сложиха ме в един от ресторантите на хотела да правя салати и сандвичи. Хигиената беше безупречна, бях удивена. Всички работеха с гумени ръкавици, които сменяха постоянно. В кухнята непрестанно някой чистеше пода, друг изхвърляше кофите за боклук, трети нареждаше мръсните прибори в миалната, а четвърти подреждаше чистите прибори. Силно разделение на труда. За всяка дейност – отделен човек и всеки беше строго концентриран в своята работа. На мен се падаше да приготвям продуктите и като дойде поръчка бързо да направя салата или сандвич.
Предполагам, че ако работех в български ресторант, от мен щеше да се изисква не само да правя сандвичите, но и куп други неща – чистене, миене на чинии и т. н.

Шегички на работното място в кухнята.

Главният готвач-мениджър всъщност въобще не готвеше. Постоянно обикаляше кухнята и любезно питаше работниците дали се чувстват добре и дали имат нужда от нещо. При някакъв проблем всеки трябва да се обърне само към мениджъра. Опити за самостоятелно решаване на проблема не се толерираха. Веднъж месото за сандвичи се оказа с минал срок на годност. Реших да отида до съседната кухня, която приготвя месните продукти и да взема прясно месо. Когато се върнах, мениджърът ме попита къде съм била. С известна гордост от себе си му отговорих и очаквах, че той ще оцени. За моя изненада той малко се понамръщи и каза втори път да не правя такова нещо – за доставката на месата от другата кухня си имало специален човек, това не е моя работа и че аз трябва да си стоя на масата за сандвичи. И няколко пъти подчерта, че какъвто и проблем да имам трябва винаги да се обръщам към него, един вид да не правя нищо на своя глава. За всичко да се обръщаш към „голямата майка“ – мениджъра.
Започнах да наблюдавам колегите си американци около мен, които за всичко се обръщаха към мениджъра. Мисля, че тази процедура на работа ги е направила изключително инфантилни. Не само изглеждат като деца, но дори са загубили способността да мислят. Най-малкото отклонение в страни, извън установените правила ги побърква.

Тепърва щях да се впечатлявам от инфантилността на американците.
Всеки ден, когато отивахме на работа, задължително 10 минути по-рано, се провеждаше нещо като планьорка, както аз я наричах. В кухнята всички готвачи се събираха в кръг и най-главния готвач – мениджър започваше да обяснява какво ще се прави за деня и кой на кои фурни и храни ще работи. Винаги говореше много бързо и енергично, сякаш надъхваше отбор по футбол за големия му мач. И всеки път повтаряше част от правилата: „И ще ви помоля всеки път като ползвате тоалетната да си миете ръцете със сапун; винаги когато имате проблем в работата да се обръщате към мен; не закъснявайте за работа, защото ще бъдете наказани; и моля пазете работните си площадки чисти и моля не дъвчете дъвки.” Всеки ден повтаряше като на малоумници тези правила. Аз не можех да повярвам, че ми казват всеки ден, че трябва да си мия ръцете. Също така репликата, че ще бъда наказана, ако закъснея за работа: “You will be punished if you are not on time here.” Сякаш бях трети клас и учителката ще ме накаже до стената с вдигнати ръце. Разбира се, тук наказанието означава да ти отрежат от заплатата.

Български студенти на Ниагарския водопад. Снимки: личен архив

Другите – не, но аз след тези „планьорки” се чувствах малко унизена и се питах къде съм попаднала.
Щом шефът повтаряше всеки път тези „правила”, явно колегите ми не можеха да ги запомнят, та трябваше да им се напомня.
Отношението на шефа беше като към малоумници (а май колегите ми такива си бяха). Но признавам, че организацията на работа и хигиената бяха на високо ниво.

Някакъв корпоративния комунизъм обхващаше целия хотел, в който работех. Още в първите работни дни на всички J1 студенти (J1 – „джей уан” – името на визата, с която заминават студентите на бригада – б. а.) ясно бяха посочени правата и задълженията им. Отговорничката за студентите, типична американка с правилни, неестествено бели зъби, с изкуствена усмивка и приповдигнат весело-хистеричен тон, ни каза леко покровителствено следното: „Вие сте тук, за да работите за нашия хотел и всяко нарушаване на правилата ни дава правото да прекратим визата ви и да се върнете там, откъдето сте дошли.” Наистина вярваше, че държи всичките ни права, а ние сме безсилни.

На „ориентационна среща” в първите дни ни обясниха, че хотелът си има свой речник, който трябва да използваме. Просто някои думи бяха заменени с по-евфемистични за благозвучие. Например, работниците не се наричаха workers – работници, а associates, което значи съдружник. Така сякаш искаха да създадат усещането у служителите, че няма висши и нисши работни позиции, а всички са съдружници в общото дело – благополучието на хотела. Имената на работните позиции също бяха изменени, за да не предизвикват предубеждения. Не се казваше чистач – cleaner, а housekeeper – домакин.

Моята позиция се казваше pantry – кухненски работник. Миячите на чинии и тези, които изхвърлят кофите с боклук – steward – т. е. иконом, домакин. Още от България усетих манипулацията, като разбрах за какви длъжности сме определени за работа. Заместването на едни думи с други приличаше на „новоговора” от книгата на Джордж Оруел „1984”.
В хотела видях много неща, които приличаха на описаните от Оруел. В стола за хранене имаше големи екрани, на които показваха снимки на най-добрите работници на хотела. Показваха ги облечени в костюми и закичени с медали. Разбира се, усмихнати до уши. Под снимката им вървеше следния надпис: “The best associates! Do you want to be one of them?” („Най-добрите работници. Искаш ли и ти да станеш един от тях?”). В сърцето на демократичната Америка, в една частна корпоративна среда се наблюдават неща, напомнящи на социализма.
Част от другите правила бяха, че всички мъже трябва да са късо подстригани, а жените с дълги коси – да ги прибират на кок. На жените им е позволено да носят най-много един пръстен и една гривна на ръката. За мъжете обаче е абсолютно забранено, освен ако пръстенът не е сватбена халка.

Ако сутрин закъснееш с 5 минути, автоматично ти се отнема от заплатата. Работиш 8 часа плътно. Специално при мен шефът ми постоянно се въртеше наоколо и държеше да гледа, че аз, както и другите работници, сме постоянно заети и вършим някаква работа. Разбира се, винаги се държеше изключително любезно, но гледаше да ни изстиска от работа. За осемте часа работа на ден имаш право само на 30 минутна почивка за ядене в стола – ни повече, ни по-малко. Поне храната беше без пари. Преди да излезеш в почивка се записваш на един списък, кога си отишъл и кога си се върнал. Веднъж закъснях с 10 минути и главният готвач ме погледна строго и каза да не се повтаря.

Авторката на работното си място. Снимки: личен архив

Но когато работиш повече от осемте нормални работни часа (наричат го – overtime), ти плащат почти двойно повече.
Побърквах се, че навсякъде има камери – по коридорите, в кухнята, в целия хотел, с изключение на тоалетните. Всичко се следи. Тази липса на лично пространство ме подлуди.
Винаги се знаеше кой коя салата е направил. После, ако клиентът не я е харесал, веднага се проследява кой е направил салатата и го смъмрят леко или направо му връчват предупреждението за уволнение.
Лично на мен веднъж ми се наложи да направя 5 поредни сандвича за един клиент, защото постоянно нещо не му харесваше. Накрая мениджърът – „покровител” дойде и за да ми реши проблема шестия сандвич го направи самият той.

Мениджърът постоянно следи, досущ като „Биг Брадър” от „1984” и ако те види, че дълго си говориш с някой колега, веднага ти казва, че на теб ти се плаща, за да работиш. Понякога, когато направиш нещо извън правилата, самите колеги отиват и казват на мениджъра. Клюкарят те на „другарката”.
Вярно, за да има добра организация този ресторант, наистина трябва да има строги правила. Казармената дисциплина обаче не ми хареса.
Така, работейки в най-великата демокрация – САЩ – добих представа какъв е бил горе-долу животът в България при социализма – постоянно си следен, нямаш право на личен живот, слушаш и изпълняваш инструкциите на бащицата (мениджъра) и знаеш, че винаги при трудност имаш неговата помощ.
„Комунизмът” в хотела директно служеше за манипулация и контрол на работниците. Така беше не само при мен, но и във всички останали хотели-казина в Атлантик Сити.

Извън работата постоянно правехме големи купони. В една голяма къща живеехме общо 17 българи, а вечерите, когато имаше парти, ставахме три пъти повече. Това беше веселата част. Въпреки че заради силната музика почти всяка вечер имаше полицейски коли пред нашата къща и най-редовно ни глобяваха с по 50 долара. Измъкване от глобата няма, както в България.

Ако питате каква музика се слуша в Америка, ще отговоря – чалга.
В Атлантик сити имаше много българи, вечер чалгата разтърсваше стените на всяка къща, все едно бях в Студентския град. Тази музика, заедно с водка и бира, помагаше на студентите-бригадири да разпуснат. Танците бяха върху масите. Силно се надявах поне за няколко месеца в Щатите да мога да се откъсна от поп фолка, но уви… Дори през деня от американските коли по улиците се чуваха познати хитове на Софи Маринова и Устата или на Преслава… На моменти в Америка се чувствах като в някоя българска кръчма.

От време на време се слушаше и рап и R&B, но само когато всички бяха трезви. Дори на 15 хил. километра от България, не можеш да избягаш от евтината кръчмарската музика и байганьовския манталитет.

Студентски купон в квартирата в Атлантик сити.

Казвам байганьовски манталитет без да искам да обиждам никого. Просто в САЩ срещнах много българи, които съвсем точно отговаряха на същността на Алековия герой. Някои все гледаха да спестят доларче или от транспорт, или от храна. В почивните си дни не си купуваха храна, а се надяваха на почерпка от приятелите. Някои от барманите, ако им се отдадеше възможност, прибираха някоя друга бутилка с алкохол за черни дни. Някои сервитьорки пък си докарваха допълнителен доход по своя си не особено честна система. Всъщност това не се правеше само от българите, но и от другите студенти-бригадири от Източна Европа – руснаци, сърби, поляци, румънци и т.н.

Чух за типично български метод на пазаруване в САЩ – купуваш без да даваш пари. Системата е следната – поръчваш си лаптоп от интернет сайт, където въвеждаш номера на банковата си сметка. Веднага след като разбереш, че поръчката ти пътува към твоя адрес, отиваш до банката и изтегляш всичките си пари от сметката, така че от сайта да не могат да ти вземат парите за лаптопа (защото, когато се пазарува по интернет, самата процедура по разплащането отнема време). Впоследствие лаптопът пристига без купувачът да е платил дори и стотинка. След което час по-скоро купувачът бърза да отпътува за страната си, за да не бъде разкрит и заловен. Е на това аз му викам „културен обмен”: „Вие американци имате закони, ама ние пък българите ще ви научим как лесно могат да се нарушават.” Целта на пребиваването ни в САЩ определено се беше изродила.

Много от студентите, които така силно желаят да отидат на бригада в САЩ, всъщност също така силно не желаят да се връщат отново оттам. Според мен даже би било интересно да се направи статистика на броя на студентите, които заминават в началото на лятото за САЩ и после да се види на есен колко е броят на завърналите се студенти. Коя ли цифра ще е по-голяма? Когато си тръгвах от САЩ, аз казах довиждане на много български студенти, които бяха решили да останат за още няколко месеца там. Когато се разделях с тези българи ми стана мъчно и дори жал за тях. Те оставаха сами в една джунгла, в която щяха да продължават да ги съсипват от работа, щяха да продължават да са част от машината за пари, далеко от родината си. Те обаче смятаха, че джунглата и борбата за оцеляване по-скоро е в България, където дори много да работят, парите няма да им стигат да се издържат, да живеят и учат. Имаше дори студенти, на които родителите им от петнадесет хиляди километра, от България, по телефона ги съветваха: „По-добре остани там маме, пък дано можеш да живееш по-добре от тук!” Доплакваше ми се от подобни реплики, но не мога да обвинявам хората, които не искаха да се връщат, защото след разговор с тях разбрах, че те наистина едва са свързвали двата края тук, опитвали са се и да учат в университет, и да работят, за да се издържат сами. В Америка поне, когато работиш много, дори само една работа, ти се плаща така, че да можеш да живееш нормален живот.

Ню Йорк, Ню Йорк. Снимки: личен архив

Що се отнася до тези, които се върнаха в България, много от тях действително прекараха времето си по програмата Work & Work. Те до последния си ден работеха, за да спестят повече пари и на другия ден вземаха самолета за България. Тези хора, дори и да са спечелили пари, мисля че са успели да се докоснат само до социализма на работното си място. Някои се решиха да отделят малко пари и да отидат за един ден до Ню Йорк. После разказваха как за един ден са успели да обиколят целия град само за 2 долара. Тук отново припознах Бай Ганьо. Всъщност те си бяха купили билет за метрото за 2 долара. Не знам тези любознателни български студенти доколко са имали време да слизат от метрото, но мога да призная, че действително бяха видели целия Ню Йорк, но под земята и то в движение. Лично аз мога да кажа, че за един пълен ден в Голямата ябълка, без да се лишавам от храна, музеи и билети за транспорт, изхарчих около 50-60 долара, което е почти нищо за американския стандарт. Пак същите онези пестеливи колеги-бригадири, дето разгледаха по-скоро метрото на Ню Йорк, споделиха, че градът не ги е впечатлил особено, даже малко им приличал на София, а пък „Пето Авеню” (най-известната улица в Манхатън, Ню Йорк, с най-скъпите и луксозни магазини, сравнявана с “Шанзелизе” в Париж и „Оксфорд стрийт” в Лондон – б. а.) им изглеждало като „Пиротска”…
Аз лично по „Пиротска“ досега не съм виждала 50-етажни сгради, но кой знае, може пък и да имат някаква прилика…

Имаше и българи, които все пак приключиха работа 2-3 седмици по-рано от датата си за заминаване и със спечелените пари успяха да попътуват по Западното крайбрежие и все пак действително да бъдат част от програмите “Work&Travel”. Аз направих точно така. Вярно, това приключване по-рано означаваше да загубят 2-3 paycheck-a и оттам една нелоша сума. Въпреки това, аз предпочетох да направя така и успях да видя някои наистина прекрасни места от САЩ. Това ме направи много по-богата. Отидох до старата столица на Америка – Филаделфия, видях Белия дом във Вашингтон, насладих се на целия Манхатън от 86-ия етаж на Емпайър стейт билдинг. А в Ню Йорк на Тайм Скуеър просто останах без думи и гледах дълго множеството присветващи плазмени екрани. В средата на септември осем българи си наехме голям джип и успяхме да отидем до величествено описания от Алеко Константинов Ниагарски водопад. За него Алеко е писал достатъчно много. Аз само мога да кажа, че на живо гледката е още по-величествена и запленяваща.

Български студенти се возят на количка преди пазаруването в местния МОЛ.

Тези екскурзии бяха незабравими. Когато се докоснах до Статуята на свободата и видях небостъргачите в Ню Йорк, когато съзерцавах Ниагарския водопад, си казах, че въпреки „социализма” в хотела, все пак е имало смисъл от цялото това приключение.

Това, което разбрах от престоя ми там, беше, че ако искаш да оцелееш в Америка, на първо място трябва да работиш много здраво и на второ място да разчиташ единствено и само на себе си. Смятам, че в Америка успяват не най-силните, а най-лесно приспособимите. „Бъди егоист, за да успееш” – този лозунг сякаш пасва най-добре на задокеанския Нов свят. Аз не можах да стана егоист, не можах и да свикна с мисълта, че съм безчувствен чарк от машина за пари, не можах и да преодолея липсата на лично пространство, затова с усмивка след 4 месеца престой казах довиждане на Америка.

Когато се върнах в България, хаосът в страната не се беше променил ни най-малко. Посрещнаха ме учителските стачки, предизборните борби за кметове, заплахи за затварянето на Университета. Въпреки това, когато стъпих на българска земя, отново се почувствах човек.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.