Андрей Райчев и Александър Андреев: Накъде вървим през 21-и век?

Б. р. – Книгата „Време и всичко“ (Жанет 45) представлява диалог между журналиста Александър Андреев и социолога Андрей Райчев, който „реабилитира интелектуалния разговор в приспана България. Провокира и обогатява. Интелектуалната енергия на Андрей Райчев предизвиква възхищение. Независимо от всички мирогледни различия и предвидими несъгласия“, според д-р Николай Михайлов, а за Иван Кръстев „смелостта да обобщава позволява на Райчев да бъде интересен обяснител, човек, който може да разкаже своите теории на широка публика. При това да ги разкаже така, че дори онзи, който не е прочел и една философска книга в живота си, да се почувства като съученик на Хегел. (…) Райчев определя самия себе си като социолог разказвач и подреждач на смисли, а с помощта на Александър Андреев тази книга го представя като именно такъв.“ Книгата ще бъде представена с участието на проф. Александър Кьосев, доц. Георги Лозанов и Първан Симеонов на 30 ноември 2017, четвъртък, 18:30 ч. в Гьоте-институт, София, ул. „Будапеща“ 1. Следва откъс.

Пружините на 20-и и 21-и век

• За предмодерното, модерното и постмодерното общество с техните власти, елити, маси, индивиди, лъжи и страхове
• На помощ се притичат Фуко, Дельоз, Болц и Роза • Двайсет и двама милионери тичат по игрището, за да забавляват милиони бедняци
• Как Путин едновременно синхронизира Русия и Запада: нея – на своя страна, него – като враг

АА: Андрей, след 1989 г. светът – и най-вече европейският свят – изпадна в едно щастливо състояние на мир, хармония и всеобща радост, а Фукуяма обяви края на историята. Това продължи близо 25 години, през които всички живеехме с усещането, че е настъпил нормалният и правилният живот – не говоря за частния ни живот, а за „международното положение“. Но после изведнъж се оказа, че просто сме пребивавали в някаква историческа пауза. Накъде според теб вървим през 21-и век?

АР: Всеизвестна е метафората за късия 20-и век, който започва през 1917 г. и свършва през 1989-а. 20-и век не продължава и 75 години. Причината е модерността. Това е един гигантски финал и катаклизъм на модерността, който няма начин да обясним, без да се върнем в предишния свят. В света на късния 19-и век, на победилата програма на Просвещението, когато в резултат от стогодишни усилия на човечеството за свобода, братство и равенство се оформя гигантско, ужасяващо противоречие между ценности и реалност. Успоредно с движението за пълно равенство възниква едно невиждано класово общество, където на дъното, в нечовешки условия, са заврени милиони хора – 14-часов работен ден, скъсена продължителност на живота, страховити болести, циклични епидемии, да не споменаваме за образование.

АА: Говорим за Европа.

АР: Работата е в това, че модерността произвежда безпрецедентен демографски взрив. Русия при появата на Петър Първи (в края на 17-и век) няма и 10 милиона население. В края на 19-и век вече е 180-милионна. Англия при Кромуел е 7–8 милиона, а сега, независимо че британците се разселват по целия свят, я виждаме 60 милиона. Итака нататък. Растящото богатство не се превръща в растящ стандарт, а в растящо население, съвсем по Малтус. Тоест случва се приблизително същото, което днес имаме в арабския свят като цяло. Там богатството расте, но резултатът е, че се появяват все повече бедняци.

АА: Това се случва в арабския свят, но не и (вече) в страни като Индия и Китай, където десетки милиони в момента се измъкват от бедността. Там богатството расте и бедняците намаляват. Може би включително и поради това, че има въведен някакъв демографски контрол. Освен това тези милиарди хора произвеждат, докато арабският свят не произвежда.

АР: Тъй или иначе, през 19-и век в Европа дори и от гледна точка на самата просветителска програма се създава чудовищно противоречие. Движението, положило тези ценности – всеобщо равенство, свобода, братство, – резултира не просто в неравенство, а в неравенство, значително по-неприятно от предишното. И никаква свобода, освен формална; за братство изобщо да не говорим. Така възниква споменатото много сериозно напрежение между ценности и реалност, чието разрешаване е самата същина на историята на 20-и век. Когато ценностите и реалността си противоречат, има две процедури, които могат радикално да променят това отношение…

АА: Нека да уточним – в чии очи си противоречат ценностите и реалността в края на 19-и век?

АР: На дейците на Просвещението, които от самото начало са тънка прослойка, но с огромен авторитет. По онова време излизат книги, които влияят на съдбините на цели нации. Да вземем „Чичо Томовата колиба“ на Хариет Бичър Стоу, след която само за броени десетилетия умонастроенията в Америка се сменят. Това е невероятно! Някаква жена с видения написва книга и половин общество реагира. Или „Капиталът“ – също книга, която променя света. По онова време човечеството an mass все още мълчи. Говорят малцина и се изпълнява просвещенската програма – на мястото на Библията застава Енциклопедията.

АА: Но Енциклопедията не дава никакви морални напътствия.

АР: Дава, по цял ден дава. Тя предполага, съдържа описание на човека: „Хората се раждат равни“. Енциклопедията има огромни морални последици. Прави се под формата на наука, но в никакъв случай не е неутрална. Та думата е, че оформилото се чудовищно противоречие между ценности и реалност може да се разреши по дваначина. Възникват и съответните две програми за разрешаване – и тъкмо те са основните нови сили на 20-и век. Едната е да събориш реалността и да я построиш отново според ценностите. Тук е целият комунизъм с всичките му разновидности. Той е базиран на тази процедура. В „Интернационала“ е казано в прав текст: ние ще разрушим целия свят и на негово място ще построим друг, който е наш и съответства на ценностите. Комунизмът в най-широкия смисъл на думата (нямам предвид само болшевизма) е именно щение да се отмени реалността и да се замени с ценностно правилен свят. Другата програма за преодоляване на противоречието „ценности–реалност“ е напълно противоположна: обявяваме, че всички ценности са боклук и трябва да гледаме само реалността. Това е Ницше, а по-нататък и целият фашизъм. (Самият Ницше,между другото, никакъв фашист не е бил.) Процедурата е следната: всички ценности са само защити на слабите,това са чисти измишльотини, без връзка с реалността. А реалността е, че побеждава свръхчовекът, тоест който е по-силен, който оцелее и надделее. Това са главните нови идейни пружини, които движат 20-и век, особено между войните и после, до срутването на комунизма. Двете програми имат различна съдба, приликата помежду им е единствено, че са крайни. И силата на тези две пружини се изчерпва някъде с оформянето на консуматорското общество. Развръзката настъпва с края на Съветския съюз.Много е важно да се каже, че този край по замисъл, а и според всеобщото признание тогава, изглеждаше така:„Прекратявам експеримента“. Той по никакъв начин не беше победа на едната система над другата. Просто едната система (комунистическата) прояви автоагресия, символично автонасилие и се обяви за приключена.

АА: Но то може да се интерпретира и като победа.Тази система казва: аз се провалих и затова се самоотменям. Мълчаливо признание за загуба.