Поетът Иван Цанев измисли жанр, направи си екоавтопортрет

Поетът Иван Цанев изтръска архива си и сглоби собствен портрет от „Признания и отзиви, слова и посвещения” – подзаглавието на „Между два разговора с И. Ц.” (изд. „Стигмати”, „Артграф”).

Екоавтопортрет. Защото се представя чрез своята среда. Откъсите от критики, писма, спомени, посветени нему стихотворения са подредени хронографски. Плюс стихотворения и белетристични откъси със споделени негови мотиви и други, на които явно държи. Професионална среда – откъм човеци – авторите на всичко това.

По-интересни са литературните й измерения.

С две думи: Цанев е харесван и обичан поет. Колкото и да попържаме 60-те и 70-те години, онези критици са свършили необходимото, за да е такъв. Не че той е разчитал на тях за това. Те са литературният постфактум, но неотменим компонент на средата.

Коментирането му, а актуалният жаргон е май „обговарянето” след 1990 г. идва и с неизбежните рецидиви откъм неолибералните доктринери. Той „подиграваше кухата социалистическа патетика” – Иван Цанев и подиграване!, неговата поезия за деца била „опозиция на Пионерия” и прочее телета под вола.

Късмет е за българската литература, че навремето Цанев не се изживя като дисидент. Неолибералните натегачи са абсолютно огледални на соцнатегачите от 1945-1955 г. Значи конюнктурният устрем следваше да завехне с 90-те години. Позабави се техният априлски пленум. Но на неолибералите им отива лежерното вдяване. А самообладанието на Светлозар Игов не е за всеки.

Та решението на Цанев да ни допусне до интимната си среда е и портрет на литературните нрави от неговото време. Неоценим за бъдещите му читатели. Нищословният теч около понятието „тиха лирика”, теснеенето на коментираните му образи, мотиви, идеи означават, че критическият и некритическият му прочити предстоят, което е оптимистично…

Едно поколение след него и такъв портрет няма да е съдържателно възможен. Заради значителното ликвидиране на институцията литературна критика и заради отказа от хартиеното писмо.

От Книжен ъгъл