Сенки от миналото – Ножът
Преследват ме сенки. Сенки от миналото, от тези 40-и-няколко години, през които смених журналистиката с хуманитарната дипломация, за да се върна пак там, където бях в началото – при писаното слово. Но вече като „копач на спомени”, заобиколен от сенки…
Ножът
Беше пролетта на 1994. От четири години работех в Международния Червен Кръст (МЧК) в Женева, в отдел „Комуникации“. Войната в Югославия бушуваше с пълна сила. Милошевич беше оше на кормилото в Белград. След Словения и Хърватска пламна Босна и Херцеговина. Десетки хиляди бяха убити, стотици хиляди се превърнаха в бежанци или преселници. Сърбите от Краина в Хърватска бягаха с тракторите си към Белград, босненци от Мостар и Сараево търсеха убежище в хърватския Карловац или в огромния лагер Гашинци до унгарската граница, а Косово още се готвеше за предстоящите трагедии за сърби и албанци. Югославия, нашата съседка, на която толкова се възхищавахме до 1989, бавно изгаряше пред очите ни, погълната от собствените си пламъци.
Та в един приятен пролетен ден, заедно с моя колега Чарлс-Елдред Евънс и екип от BBC отидохме в Белград да снимаме филм за бежанците, за кварталните кухни, където тези хора получаваха топла храна за обяд от Червения Кръст, и където се успокояваха на раздумка, доката чакаха да им дойде редът и да си напълнят съдинките със супа или яхния с пилешко и лют червен пипер, внесен от България…
Както повечето хора знаят, сърбите са кибритлии хора. (Както и комшиите им…). Горди, свободолюбиви, непокорни, понякога високомерни спрямо съседите си, инатливи, талантливи веселяци, добри приятели, ако не им настъпиш интереса, и люто-отмъстителни, ако им направиш зло. Тези хора, доскоро ухажвани от Западна Европа и обект на завист от повечето им съседи, сега се бяха првърнали в париите на континента. Русия беше слаба, за да ги защити, Европа им беше обърнала гръб, а през март 1999 НАТО щеше да им „предаде урок” по примерно поведение…
Но до този момент оставаха още няколко години на масови касапници, на мизерия и скромна, но единствената топла храна от кухните на Червения Кръст. Гордият Београд бе сив, скръбен и намръщен. Хората – също.
Започнахме снимките в кухнята. Операторът от BBC безочливо навираше камерата си в лицата на отчаяните и смачкани хора, дошли за една топла супа… Бяха не само бежанци, а и местни хора, останали без работа, без дом, без бъдеще. Беше им унизително да ги хранят чужденци. Искаха работа и мир, а не купичка люта пилешка яхния.
Превеждах от сръбски на английски това, което хората от BBC питаха очакващите реда си клетници с празните купички. А британецът от BBC никак не беше деликатен – не само че им навираше проклетата камера в очите, но и ги питаше как така търпят този мерзавец Милошевич и не си го гръмнат сами….
И както се лееше топлата чорба от черпака в купичките, както камерата си жужеше недискретно, един 40-45- годишен сърбин, с разярено от мъка лице, докопа един огромен кухненски нож и се нахвърли върху нас. Първо наръга камерата и тя замлъкна, после посегна към оператора, той избяга, и накрая подгони мен и Чарлс. За щастие, самите сърби, които чакаха реда си, се хвърлиха върху него и го повалиха на земята. Ножът, голям и извит като ятаган, глухо издрънча на циментовия под. Дойдоха полицаите и въдвориха ред.
Човекът, чийто нерви не издържаха, беше учител. Бивш учител. Сега бежанец в собствената си страна. Унизен и оскърбен. От собствените си управници, от камерата на BBC, от тежкия живот. Без дом, без достойнство, без надежда. Единствено можа да изкрещи най-популярния сръбски литературен израз :“Йебем ви пичку….“ и още 50 сантиметра сочни сръбски словесни деликатеси, преди гласът му да премине в ридание.
Чарлс и неговите хора така и не разбраха защо човекът грабна ножа… Вероятно мислеха, че е озверял от глад.
10 години по-късно. Вече работех като Постоянен представител на МЧК в централата на ООН в Ню Йорк. Беше септември, времето на годишната сесия на Общото събрание на ООН. Време за всички президенти, премиери или външни министри да дойдат в Ню Йорк, да произнесат по една прочувствена реч и да се срещнат със свои колеги. Дойде и Вук Драшкович, новият тогава Министър на външните работи на Сърбия… Познавах го бегло от 7-те ми години работа в касапницата Югославия… Бивш колега-журналист от ТАНЮГ, кореспондент в Найроби, после станал политик и писател…
7 вечерта. Поредният прием за дипломати. Вук ходеше самотен насам-натам, още не познаваше почти никого от „световния елит”. Точно говорехме с Ивайло Калфин, нашият пръв дипломат тогава. „Господине Драшкович, елате да ви запозная с вашия колега Ивайло Калфин…” Дойде Вук, леко изненадан, но с приятна усмивка. Ивайло също любезно го поздрави за новата му работа. Постепенно задълбахме в балканските политически води. Пихме и по едно вино. Накрая Вук, с премерена гордост каза: „Ами и аз да се похваля – миналата седмица в София излезе романът ми на български … Радвам се, че и комшиите ще ме четат.
Как се казва романът?
„Нож”! …..
Купих си го, като се върнах в България. Не е като от Иво Андрич, но е интересн, особено ако познавате автора Вук.
Единственото, което все още ме преследва, е сянката на онзи нож, от кухнята за бежанци в Београд… Все имам чувството, че много ножове е имало на Балканите, а по-малко мостове между хората, като този на Андрич, „Мостът на Дрина”…
(Следва – Ричард Холбрук, Джон Негропонте и дебрите на дипломацията)