„Публични врагове“: Човекът не заслужава особено нравствено възхищение

Бернар-Анри Леви и Мишел Уелбек


Диалог в писма между Мишел Уелбек и Бернар-Анри Леви

Защо„публични врагове“? Защото основната тема в тази епистоларна размяна на мисли е обругаването на двамата писатели в публичното пространство. Изреждат се имената на„враговете“ им – различни, но с еднакъв подход в критиките и очернянето. Различно е и поведението на обруганите, когато около тях „витае духът на линчуващата тълпа“.

Различни са и възгледите, и характера, и начина на живот, личен и публичен, на двамата медийни врагове, но благодарение на това те развиват теми, едновременно актуални и вечни, които именно поради споровете и несъгласията им провокират у читателя размисъл.

Осъзнаването на социалните последствия от всяка промяна настъпва, за съжаление, доста по-късно след нея и ние все още не си даваме сметка какво точно ще последва от стремглавото развитие на новите технологии, идеологията на трансхуманистите, галопиращата промяна в общуването на хората, изместването на перспективите – отговорът на този въпрос е все още неясен. Важното е, че книгата е сериозен повод за размисъл върху него.

Мишел Уелбек е известен с романите „По-широко поле за борбата“, „Елементарните частици“, „Платформата“, „Възможност за остров“, „Карта и територия“ и „Подчинение“. Бернар-Анри Леви е по образование философ, писател, водещ рубрика във френското списание „Поан“, автор на уводни статии в „Кориере дела сера“ и „Ел Паис“, сътрудник на „Ню Йорк Таймс“, „Ню Рипъблик“, „Хъфингтън Поуст“, „Дейли Бийст”. Изданието е на Факел експрес, превод от френски и предговор – Александра Велева. Следва откъс.

Мишел Уелбек

[…]

Бих отишъл по-далеч и бих казал, че заемането на позицията на морално възхитителната мирна съпротива може да бъде също въпрос на сметка, и то на незадължително губеща сметка.
Прочутата фраза на Сталин „Колко дивизии има папата?“ би могла да бъде повод да се посмеем, като се има предвид, че няколко десетилетия по-късно Йоан-Павел Втори изиграва доста значителна роля в окончателното падане на комунизма. Накратко – Сталин е бил огромен глупак. Или, за да се изразя по-възпитано, имал е доста ограничена представа за човешката природа.
Нека потропаме на отворена врата – човекът не заслужава особено нравствено възхищение. Нека чукнем на притворена врата: човекът има, общо взето, способността да се възхищава на онова, което го превъзхожда от нравствена гледна точка, както и да реагира съответно. Тибетската съпротива, от самото начало, изисква уважение. А да изискваш уважение, не е в дългосрочен план непременно губеща стратегия. Не си спомням кой идиот е произнесъл фразата,напомняща тема на съчинение: „Ръцете на кантианството са чисти, но то няма ръце“, но знам, че е по-добре да бе мълчал. Нравственият закон има ръце, и то могъщи.
Нямам никакво намерение да издигам „духовното“ на пиедестал, защото един принцип от духовно естество вдъхновява шестващата в момента по света ислямска революция и именно той е този, който я прави ужасно опасна.
В случая с нацизма нравственият закон е бил също в опасност, и то в най-висша степен. И там е имало принцип от духовно естество (който вие познавате,разбира се, по-добре от мен). Имало е само един (защото не можем да определим като „духовност“ някаква смътна сбирщина от северни митологии, някакъв нещастен „ремикс“; още Честъртън отбелязва, че всеки убеден свободомислещ човек би получил ужасно главоболие, ако му се наложи в рамките на един следобед да измисли богохулство с цел да обиди великия бог Тор).
И духовният принцип побеждава, или поне бихме могли така да препрочетем историята.
Проблемите, истинските проблеми се появяват, когато два духовни принципа се противопоставят, ето защо не съм никак оптимист по отношение на конфликта между Израел и Палестина.
Лично аз съм направил своя избор, същия като този на Морис Дантек (макар и да го наричаме различно и причините да го направим да са различни). Морис се покръства, и толкова по-добре за него; що се отнася до мен, изборът ми се дължи изцяло на нравствени съображения. Той е направен абсолютно обективно,защото, доколкото ми е известно, сред прародителите си нямам нито арабин, нито евреин; техните религии са почти еднакво абсурдни. Но за мен има съществена разлика между „атентатите на сляпо“ и „целенасочените удари“. Сам виждате значението,
което отдавам на средствата!… От тях зависи оценката ми за целта.
Тъй, тъй, тъй. Току-що, надявам се, успешно доказах, че и аз мога да бъда тържествен/високопарен/искрен (пропускам „ненужно“). Нека се върнем на въпроса за„нацията“, все пак по-лесно понятие. Тук също ще се наложи да отидем малко назад във времето. Преди няколко години аз бях (заедно с Морис Дантек, Филип Мюре и още неколцина) главно действащо лице в една книжка,лесна за четене, където ни определяха като „новите реакционери“. Отначало ми стана забавно, но после, няколко седмици по-късно, започнах да се чувствам обиден. Не заради отвратителния дъх, който придружава квалификацията „реакционер“, това беше по-скоро комично, не, но трябваше все пак да си изясним значението на думите. Реакционерът е човек, който смята предишното състояние на обществения ред за по-добро,вярва че е възможно да бъде върнато, и се бори за това.
Ако има една-единствена идея, която да е въплътена във всичките ми романи и която се превръща понякога в натрапчива мисъл, то това е „абсолютната необратимост на процесите на разпад“, когато веднъж са започнали. Независимо дали този разпад се отнася до семейството, до двойката, до по-голяма социална група или до цялото общество – в романите ми няма връщане назад, няма втори шанс – всичко, което е загубено, е загубено веднъж завинаги. Явлението е повече от органично, то действа като всеобщ закон, който важи и за неодушевените предмети, то е буквално ентропично.
На човек, убеден до такава степен в неотвратимия характер на всеки упадък, на всяка загуба, не може дори да му хрумне да бъде реакционер, той би бил по-скоро и съвсем естествено консерватор. Винаги ще смята,
че е по-добре да се запази съществуващото, без значение дали функционира добре, или зле, отколкото да се предприемат нови опити. По-чувствителен към опасностите, отколкото към надеждата, той е песимист по природа, тъжен и общо взето лесен за съжителство.
Накратко почувствах се обиден, защото Даниел Линденберг, третирайки ме като реакционер, показваше огромно неразбиране на книгите ми, което ме накара да си помисля, че съм лош писател; после си казах, че може би той е лош читател (или че не ме е чел и работи по откъси). Накрая прочетох прекрасната статия, която Филип Мюре беше посветил на „Елементарните частици“ под заглавие „И във всичко да виждаш края“, и се успокоих.
Тъй че всичко умира, дори и умствените конструкции, а що се отнася до френската нация и до френския патриотизъм, те също са мъртви. Мъртви са отдавна, по-точно от 1917-а, горе-долу от момента, когато са започнали първите бунтове и когато наистина са прекалили.
Тук отново трябва да се върнем малко назад във времето. Ето ви един куплет от песен, която в една определена епоха е била позната на всички французи:

Напред – французи ако сме!
Да победим – или загинем,
Републиката щом зове,
под знамето й да се бием.

Тъй, тъй, тъй. Трябва да се съгласите, че Третата република, със своите прочути черни хусари, все пак е успяла да направи нещо, за да може едно цяло поколение да поеме през 1914-а към своето масово унищожение с чувството, че изпълнява дълга си, и да поеме натам в някои случаи дори с ентусиазъм.
Преди няколко дни почина последният френски войник, участвал във войната от 1914–1918 година. По този повод излъчиха отново по радиото разкази на негови бойни другари. Винаги са убивали във войните, те са за това. Но в тази са се мъчели и са агонизирали дни наред, на няколко крачки от събратята си, после са се разлагали и са гниели, отново на
няколко крачки от тях. От онези, които са делили окопите с плъховете, дажбите си с червеите, които са били разяждани от въшки и които са вършели нуждите си по траншеите, кой където свари; и всичко
това месеци, години наред, в една напълно безсмислена война, за която никой не може да си спомни точната причина.

Едно правителство може да изисква много неща от гражданите си, от поданиците си, докато дойде мигът, когато започне да изисква прекалено; това е краят. Настоявайки на повече от приемливото в тази жестока и неоправдана война, Франция загуби правото си на любовта и уважението на своите граждани, тя се дискредитира. И този вид загуба на доверие е, повтарям, окончателна.
Това, струва ми се, обяснява много неща.

Бернар-Анри Леви

[…]

Няма да се разпростирам върху случката с германския офицер, ликвидиран в метрото – само се правите, че не разбирате: да стреляш през 1943 г. по германски офицер насред Париж, съвсем не е било равнозначно на „да убиеш някого случайно“ – но от мен да мине.
Нито върху въпроса за нещастните чеченци, които явно не интересуват никого и нямат право,включително и според вас, на нищо друго, освен да измират, без да вдигат много шум. Естествено, че има „нещо“, както казвате вие, при Толстой за тях, това нещо се нарича „Хаджи Мурат“, един от последните му шедьоври, в който се вижда, че този малък народ мъченик е същевременно (и това обяснява много неща) голям, горд и непокорен народ, чийто бунтовнически дух всички путиновци, минали и настоящи, са се опитвали да сломят – много ми се иска и вие да разберете това… Но знам, че ако прекаля, ако настоявам, че да изтребиш 10%, 20% от населението, да сринеш до основи столицата, да превърнеш половината от страната в огромно ground zero, не може да бъде„вътрешен проблем“, той се превръща неизбежно в проблем на всички; но вие ще кажете, че високопарнича, и затова млъквам.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.