Мая Дългъчева: Детето не е малко човешко същество, то е просто различен вид човек
Възрастните нямат фантазия, споделят деца пред писателката, която живее в Германия
Мая Дългъчева е българска писателка, която понастоящем живее в Германия. Авторка е на поезия за деца и възрастни, пише детски приказки, текстове на песни, куклени спектакли, гатанки. Нейни творби присъстват в множество поетични антологии у нас и в чужбина, сборници за предучилищна и начална възраст; стиховете й са превеждани на няколко езика.
– Какво трябва да съдържа един истински стих или песен за деца?
– Разговарях напоследък с германци – родители, педагози, включително с една авторка на детски книги. Питах ги точно това „Кое е нещото, което прави истински и любими една песен, приказка или стих за деца?“ Различни отговори съм получавала от различните хора. Но едно се повтаря – да прегръща, да създава усещане за защитеност, уют, полюшване в скут… Това е бил и моят отговор винаги. Това е нещо неопределимо с литературни понятия, защото е личната енергия на автора. Тя е и в думите, но и извън думите, диша около тях. Колко академично си образован, колко курса за творческо писане си посетил, какви страхотни метафори или какви оригинални хрумки имаш, колко си известен или неизвестен – всичко това няма абсолютно никакво значение, ако въпреки наличието му липсва „прегръдката“ на личната енергия. Децата са безпощаден лакмус в това отношение. За жалост, а може би повече за щастие, това е нещо, което не можеш нито да научиш, нито да „направиш“ – или го притежаваш, или не.
– Работите с деца, как преминава един ваш ден в Германия?
– Съвсем нормален работен ден в целодневно училище – учене, игри, обяд заедно, игри, учене. Вместо последен час всяко от децата посещава някакъв клуб по интереси от тези, които училището предлага. Те са доста разнообразни – готварски курс, капла-строителство, цирк, работа с филц, рисуване и работа с хартия, танци, куклен театър, хор. Аз имам радостта да водя така наречената „Schmökerstube“ – място, където да се гушнеш с книжка в ръце, читалня по нашенски. Това е една уютна стая, в която има шкафове с много книги покрай стените, удобно легло с меко одеяло, а на пода – три огромни възглавници в топли цветове, където децата също могат да легнат и да си почетат нещо на спокойствие. Понякога по-големите правят „детско кино“ и четат на по-малките, друг път си правим литературни игри заедно. Измисляме си приказки, ползваме игрите на Джани Родари от книгата му „Граматика на фантазията“. В общи линии правя същото, което правех навремето в литературния си клуб в Стара Загора. Децата не надвишават десет в група, така че е много спокойно, приятно и забавно. Можеш да срещнеш очите на всяко дете, да го чуеш.
– Как трябва да се възпитава и да се подходи в ежедневието към едно малко същество?
– Много ми харесват думите на Мария Монтесори в тази посока – тя намира, че детето не е малко човешко същество, то е просто различен вид човек. Не бих се наела да казвам какво трябва. И не бих отговорила „с любов“, защото любовта първо се подразбира и второ, нерядко е криворазбрана. Понякога си повтарям дори „Моля, по-малко любов и повече добро държание!“ (Кърт Вонегът). Понеже българските майки често поизвеждаме едни „вечни деца“, които изпитват нечувани мъки да станат самостоятелни, самоуверени и самообичащи се. Накратко бих казала така: повече наблюдение, вместо намеса; повече разговори, вместо напътствия; повече изслушване, вместо натякване; повече личен пример, вместо „Виж детето на леля ти Пенка!“. Изобщо, повече респект към това същество, което за един съвсем кратък период всъщност е в твоя дом и твоята прегръдка.
– Какви са наблюденията ви за днешните деца и технологиите?
– Аз не съм противник на технологиите. Намирам, че те са нещо прекрасно – могат много да дадат и много време да спестят. Навремето, когато моите деца бяха малки, бях им купила от един Панаир на книгата два-три диска с образователни игри. Много хубави бяха и много хубава работа свършиха. Поне в пъти по-добра, отколкото ако им бях мърморила да си научат правилата и задачите. Срещу какво да роптая – че децата днес могат да четат книги през таблет на път за училище, че могат да получат информация в пъти по-бързо, отколкото ако ровят цял ден енциклопедии в библиотеката, че могат да общуват с връстници от други континенти? Въпрос е на образование и възпитание по темата. В Германия това се контролира както от родителите, така и от учителите. Има разрешени брой часове за гледане на телевизия и влизане в интернет, като и двете са под ненатрапчиво наблюдение. Не става дума да висиш над главата на детето си непрестанно, а просто да са подбрани филмите, да са проведени нужните разговори и да знае, че си наблизо. Има и така наречените Филтър-програми, които следят в кои сайтове влизат децата, дали дават лични данни и пр. Нещата нямат знак плюс или минус – този знак го поставяме ние, хората. То е като с атомната енергия, лекарствата, храната – всичко опира до доза и начин на употреба.
– Кога решихте да пишете за деца?
– Не съм решавала това в смисъл – ето сега решавам, сядам и почвам. Дори никакво намерение не съм имала, да си призная. Пишех стихове като студентка, но кой не пише стихове тогава. После се омъжих, роди се синът ми през зимата на 1990 и спрях. На дневен ред беше висене по опашките за хляб от три през нощта, режим на тока, треперене дали ританките ще изсъхнат, защото памперси нямаше и пр. Първите си приказки всъщност написах вместо писма до моите деца в тежък за мен период. А после кълбото се търкулна – започнаха да ме намират хора, идеи, предложения. И така, без да се усетя, се оказа, че за последните двайсет години съм написала едно сериозно количество приказки, песни, сценарии, стихове, гатанки, мюзикли – чак на мен не ми се вярва кога съм сколасала. Предвид, че през цялото това време съм работила, готвила, прала, мерила температури, учила, сменяла градове, работни места, държави. Когато пиша за деца, изпитвам трепет и вълнение, каквито нищо друго не е предизвиквало у мен. Писането за деца ме е лекувало, то е в състояние да изтрие всяка друга мисъл, то ме връща в мен самата. Благодарна съм за този дар. Ще ми се единствено да не ми се беше налагало да го правя наред с още милион неща, а да имам възможност да пиша на спокойствие. Пожелавам си това в бъдеще.
– Вие сте добра поетеса, пишете и за възрастни, въпреки че сте известна, страните от публичност, защо?
– Ако трябва да отговоря с чувство за хумор – изучавайки метода на Мария Монтесори, в клиничната част с уплах открих, че притежавам не един от отличителните белези на аутистичните деца. Изпитвам стрес от тълпи хора, от силни шумове, предпочитам усамотението и собствените светове или тесния кръг. Освен това винаги съм следвала един ред, който майка ми ми е казала отдавна и не помня вече по какъв повод: „Хубавото само си намира пътя. Ако не го намери, значи никому не е нужно и няма смисъл да го буташ.“ Така че, винаги съм била съвсем спокойна относно нещата, които правя – те или сами си намират пътя или не. Ако не ставам, не ставам – човек може да бъде творец на истории и по други начини, освен писмовния. Озадачават ме, а напоследък и ме отблъскват хората, които с всякакви средства опитват да се наложат. Не бих търсила публика, прелъстявайки я по разни начини или натрапвайки се. Намирам това за нехигиенично и подценяващо – към публиката, както и към себе си. Затова се радвам истински, че книгите ми намират пътя си и без аз да съм непременно там, да гостувам ежечасно някъде или да употребявам всякакви други извънлитературни трикове. Писането е тиха работа, във всички смисли.
– Какви са наблюденията ви за книгоиздаването за деца у нас?
– Мисля, че е в разцвета си. Откривам все повече книги, любими на децата по света, вече и в нашите книжарници. Впечатленията ми са, че все повече се насочва вниманието към книгите за деца и от български автори. Вкусът към оформлението бавно, но сигурно се променя. Правят се опити за напасване с европейските и световни тенденции. Понякога много личи откъде е „гледано“. Друг път бие на очи, че художникът е искал да покаже моженето си, без да се интересува от текста, камо ли – от връзка и диалог с детето. Но има и попадения – чувствителни, съпричастни художници-съавтори, които правят една книга цялостна, обла, завършена. Такава е Невена Ангелова например, използвам случая да й благодаря отново, която направи илюстрациите на най-новата ми книга. Независимо от резултата, хубаво е, че се издават все повече и все по-разнообразен тип детски книги на съвременни български автори, което само преди 10 години беше изключение. Разнообразието означава избор. Изборът шлифова вкус. А вкусът рано или късно изисква ниво.
– Защо решихте да емигрирате в Германия?
– Не бих употребила думата емиграция – звучи ми твърде окончателно. Просто последвах пътя, който се появи отникъде. Винаги съм била много любопитна какво стои зад оградата и зад моите персонални граници. Съществуват периоди в живота ми, когато имам натрапчивото чувство, че влизам-излизам в един и същи кадър. Това чувство ескалира до нетърпимост и в крайна сметка ме оттласква в някаква съвсем друга действителност. Също толкова огромна промяна за мен беше да емигрирам навремето от Стара Загора в София. Освен това, ако трябва да съм искрена, не се чувствам по-емигрирала тук, отколкото в България. Разликата е само, че едната емиграция не ме докарва до лудост – вероятно и защото едната държава не ми се пада родина. Реших да замина по всички възможни причини – естетически, финансови, липса на смисъл, усещане за приключил етап. Не съжалявам за решението си. Германия ми даде много. Но това не означава, че ще остана тук.
– Обичате да разказвате истории от общуването си с най-малките. Кои са най-скорошните истории, които ви вдъхновиха?
– Преди дни споделих във Фейсбук една такава история, тя е точно от читалнята. Ще я кажа и тук.
Четем си в читалнята една книжка, писана от деца за деца – приказката е за фея, която изпълнява желания. Питам Лео „А ти какво би си пожелал, ако феята те попита за едно желание?“
– Да порасна, ама само малко.
– Колко например?
– Ами сега съм на осем – размишлява той. – Да кажем, до дванайсет…
– Защо?
– Ами да си възрастен не е много хубаво.
– Кое му е лошото?
Тук се включват всички:
– Възрастните нямат игри, те не могат да си играят!
– И нямат фантазия!
– И трябва да работят много, за да печелят пари, за да купуват неща… А децата нищо не трябва да купуват!
Най-много ме изненада частта с фантазията – от факта, че децата го регистрират. Това е то – точна диагноза в три изречения.