Най-големият подарък – коледното „мълчание“ на парламентарния звънец до 11 януари
Ура! Парламентът е в поредната си коледна ваканция. До 11 януари 2018 г. ни очакват 20 „светли“ дни без парламентарните „изцепки“ и истеричните дебати на 44-тото Народно събрание. Това е четвъртият „пословичен“ български парламент, избран по време на
„новата ера“ на управление на генерал Борисов и подпечатания от него нов „държавен“ ГЕРБ, започнала през „историческата“ 2009 г.
В този парламент има твърде много популисти, отявлени националисти, има социал-комунисти, разюздани русофили и дори болшевики. Има защитници на олигархични корпоративно – политически модели и на максимално възможното опекунство на държавата. Има директни носители на контролирания етнически и корпоративен вот. И толкоз.
На мястото на парламентаристите от времето на правителствата на ОДС на Иван Костов (1997 – 2001) и на НДСВ на Симеон Сакскобургготски (2001 – 2005), които създадоха политическата рамка на свободната функционираща пазарна икономика и вкараха България в НАТО и ЕС, в днешния парламент има огромна политическа празнина. Няма ги дори и малкото депутати от Реформаторския блок от предишното НС, които даваха поне една минимална илюзия за приемственост.
Въпреки че вече над 10 години сме членове на НАТО и ЕС и сме в навечерието на първото си ротационно председателство на Съвета на ЕС, като че ли не успяваме да се разделим с блудкавата носталгия към времето на комунизма. Когато се опитваме да анализираме (или поне да опишем) радикалните обществено-политически промени, в които участваме като свидетели или модератори, неминуемо се сблъскваме с кризата на идентичността в посткомунистическото ни общество.
Оказва се, че е по-лесно да реставрираме старата си комунистическа идентичност и житейската философия на оцеляването, отколкото да извисим духа си до нивото на осмислените ценности на „свободния свят“, към който вече принадлежим. Нещо повече, през последните години ставаме отново и отново свидетели как реалната конкуренция на идеи и интереси се заменя със задкулисното договаряне в рамките на управляващата партия или коалиция.
Публичното пространство се заменя отново с партийното. Много често партийните и корпоративните интереси се представят като национални. Връща се дори политическият език на стария режим, езикът от коридорите на комунистическата власт, от който лъха на евтина пропаганда и казионен оптимизъм. Именно тук, в не успялата декомунизация и политическия ни провинциализъм се крие основното вътрешно противоречие на българския преход.
Ако искаме да участваме през следващите години в големия европейски преход от проблемите на оцеляването към ценностите на знанието, духовната реализация и европейската политическа култура, трябва преди всичко да преодолеем кризата в идентичността на българското общество. Ще успеем ли? Само, ако се разделим с комунистическия си манталитет!
Колкото и да съм добронамерен еврооптимист, мръсно сивият „шуробаджанашки“ политически пейзаж поставя много въпроси около капацитета и политическата воля на парламентарно представените партии и съответните институции за взимане на национално отговорни вътрешнополитически решения в най-деликатните за страната ни проблемни области. Дано да не съм прав в пенсионерските си страхове, но имам горчивото чувство, че ще продължаваме да се въртим още дълго около оста на собствената си безпътица.
От Фейсбук страницата на автора