Откъс: „Химн на демократичната младеж“ от Серхий Жадан

Представяме книгите от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“ на издателство „Парадокс“, спечелил подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия.

Така мина седмица. Пратката все не пристигаше в пристанището, Ева пишеше на братята все по-рядко, Иван почти не излизаше от вагона, по цели дни лежаха на топлите чаршафи и се любеха, Ева го научи първо да не свършва веднага, после го научи да свършва едновременно с нея, тя заспиваше първа и Иван дълго разглеждаше тялото й, тя беше на възрастта на майка му, но изглеждаше по-добре и очевидно можеше повече, Иван прехвърляше из пръстите си металните и пластмасовите й гердани, усещаше как призори изстива среброто на обиците и пръстените й, наблюдаваше как се лющи лакът на ноктите й, как прораства косата й, тя се събуждаше, тогава заспиваше той, тя обличаше официалния си костюм, гримираше се и придобиваше цивилизован вид, но той се събуждаше и я придърпваше в леглото и така до безкрай.

– Имаш ли деца? – питаше той.
– Имам граждански задължения – отговаряше Ева, тя му забрани да я разпитва за живота й, казваше, че е на работа, заплашваше, че ако й досажда, ще пише на братята и ще се оплаче, че вместо да се занимава с ритуални услуги, той, Иван тоест, се занимава с орален секс с нея. Иван се сконфузваше, млъкваше и тръгваше да броди между товарните влакове. Той се запозна с железничарите, железничарите се отзоваваха с уважение за своя началник гара, казаха, че пичът вече втора година крие някъде из коловозите четиридесет вагона наркотици и никой не знае къде, някои от тях допускаха, че и самият началник не знае къде са, Иван многозначително мълчеше. Вечер седяха край вагоните и пушеха марихуана, на Иван му харесваше да броди покрай товарните влакове през безкрайните августовски нощи, да чете маркировките и да се вслушва какво има в тях. Понякога ходеше при началника на гарата, стаята му беше затрупана с щайги с вино, той отваряше някоя бутилка и те до сутринта седяха край отворения прозорец, зад който започваше разпределителната гара със стотиците хиляди товарни вагони.

– Да не забременееш? – питаше Иван Ева.
– Не и от такъв загубеняк – казваше Ева, Иван се обиждаше, но тя го хващаше за ръцете и не му даваше да си тръгне, те по цели дни обикаляха из вагона и правеха любов, достойно занимание за двама безгрижни души сред безкрайния август на една забравена от всички разпределителна гара.
– На четиресет и пет съм – обясняваше тя, – след някоя и друга година ще почна да старея и тогава всичко това – козметиката, среброто, дрехите – ще значат за мене много повече, ще се крия зад тях, ще им придавам все по-голямо значение, сега се събличам за тебе и не обличам бельо, когато ме помолиш, по цял ден ходя така и знам, че ти мислиш за това през цялото време, но с времето и това ще мине, жените с възрастта развиват привързаност към вещите, зависимост от навиците, които на по-млади години изглеждат мили и симпатични, не възразявай, ти нищо не знаеш за това, дори не знаеш с каква паста си мия зъбите, ако се бяхме срещнали само няколко години по-късно, нищо от това нямаше да се случи, разбираш ли, просто нямаше да ти позволя да ме събличаш, защото на определена възраст човек, като се съблича, остава не просто без дрехи, остава без живот. И за да не го изгубиш окончателно, не позволяваш на никого да те съблича, колкото и да ти се иска, и макар че животът продължава, както и преди, кожата почва да губи способността си да реагира да чужд допир, на чуждо дихание, просто ти сега не го разбираш, трябва да мине известно време и за мене то ще минава по-болезнено, отколкото за тебе. Какъв е изводът от всичко това? – обръщаше се тя към него, но той не знаеше какво да каже и тя сама си отговаряше. – За да е наред всичко, опитай се винаги да свършваш едновременно с нея, може тогава и да се получи нещо между вас.

В края на август пристигнаха Гриша и Сава, отначало Ева поне от време на време пращаше есемеси, после престана, братята не че се тревожеха, но Тамара им спретна скандал, те се вдигнаха и пристигнаха на купеното от отец Лукич беемве. Намериха приятеля си, началника на гарата, началникът на гарата каза, че с малкия всичко е ОК, ама виж, пратката все още я няма, платформите им стоят празни, по-добре да си ги вземат, да не им се случи нещо, каза той, братята се нервираха и хукнаха да си търсят платформите. Най-накрая намериха вагона, изкатериха се по стълбите и тръгнаха по коридора, като отваряха вратите на купетата. В третото видяха Иван, Ева лежеше отгоре му и пушеше „Беломорканал“. Гриша застина на вратата. Иззад раменете му се промъкна Сава, ах, ти, кучко, викна той, курво, какво си направила с момчето, хвана Ева за косата и я повлече към изхода. Иван понечи да се спусне след него, но Гриша го блъсна назад върху седалката, айде, момче, каза той, обличай се, прибираме се. Иван почна бързо да се облича, Гриша го контролираше, давай-давай, ръчкаше го той, давай по-бързо, най-накрая Иван си нахлузи обувките и изскочи от купето. Гриша затича след него. Долу до вагона Сава довършваше Ева с обувките си „Саламандър“, тя лежеше на червената железопътна трева и закриваше главата си с ръце, Сава впрочем не я целеше по главата, основно я риташе в корема, какво правиш, развика се Иван, но Гриша го хвана за гърлото, спокойно, малкият, каза той, докато с лека уплаха гледаше брат си, спокойно, той знае какво прави, очевидно самият Гриша не очакваше такова нещо. Сава изрита Ева за последно, отдръпна се и изтри в тревата кръвта от обувката си.
– Кучка такава – каза той, – саламандрите ми бяха съвсем нови, съсипа ми ги.
Иван стоеше и гледаше голата Ева, която дишаше тежко и кървеше, давай-давай, каза Гриша, трябва да тръгваме, айде да се махаме. Сава погледна Иван, тръгваме, каза, тръгваме, ами тя, попита Иван, тръгваме, повтори Сава и тръгна към гарата. Гриша повлече Иван след него. На гарата напъхаха Иван в беемвето, избибиткаха на началника и отпрашиха в северна посока. Иван гледаше през прозореца, разглеждаше облаците, които плуваха откъм морето, разглеждаше тировете, които те с лекота изпреварваха, разглеждаше сградите и минувачите и мислеше, че към час и половина ще бързат напред, на север, а после ще спрат някъде, защото всяко пътуване иска спирания и всеки шофьор, колкото и издръжлив да е, в някакъв момент трябва да спре. И колкото по-дълго вървиш, толкова по-продължителни стават спиранията, докато един път не спреш окончателно,  без да можеш да продължиш, на разстояние едно спиране от мястото, за което си тръгнал, където толкова отдавна не си бил и където абсолютно никой не те чака.

Превод Албена Стаменова