Откъс: „Смъртта на Зигфрид“ от Октавиан Совиани
Представяме книгите от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“ на издателство „Парадокс“, спечелил подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия.
Трупът на Натан беше открит в гората Баняса в една сутрин през есента на 1940 година, малко преди касапницата в Жилава и убийството в Стрежнику, което щеше да покрие с траур четиридесет и седем университета и академии.
Получихме анонимно телефонно обаждане, прието от дежурния офицер в Префектурата на Полицията.
Беше най-странното престъпление, което някога съм виждал.
Спомням си почти безкрайната пътека, която лъкатушеше сред мрачните стволове на дърветата, ситния дъждец, който караше краката ми да се плъзгат по килима от изсъхнали листа, набитата фигура на агента, който мълчаливо ни отведе до една полянка, където с изумление открихме голото тяло на Натан, обесен за краката на дебелия клон на един гигантски явор. Ръцете му висяха сковано надолу и почти докосваха локвата съсирена кръв, която се стичаше по мократа пръст и се смесваше с калта. Вените и на двете му ръце бяха прерязани, а върху голите му гърди някой непохватно беше изрисувал звездата на Давид. В устата му беше натъпкана голяма топка кълчища. Кокалестото му и бледо лице на аскет беше омазано с екскременти.
Незабавно започнах разследването, подпомаган от подкомисар Максим. Докато при други случаи се оплаквахме от липсата на улики, този път те изобилстваха. Сякаш на полянката, където беше намерено тялото на Натан, се беше провела истинска веселба. Пресни следи от стъпки отвеждаха във всички посоки, имаше и няколко угарки и дори останки от огън, който ситният дъждец не бе успял да угаси напълно.
От самото начало си дадох сметка, че в този хаос от улики ще ми бъде изключително трудно да попадна на водеща нишка за разследването си и придобих усещането, че убийците на Натан се бяха изгаврили с полицията. Трябва да си голям наивник, за да смяташ, че отпечатък от стъпка или един фас от цигара могат да разрешат случая. Това се случва единствено в криминалните романи и много ми се ще да видя как самоувереният Шерлок Холмс се мъчи да открие на тази полянка в гората Баняса следата, която ще го отведе право при престъпника. Единственото, което можеше да се установи с точност, беше, че в престъплението са участвали няколко души, които дори не си бяха направили труда да заличат следите си, а посланието, което ни отправяха по този начин, бе пределно ясно: Натан беше станал жертва на отмъщение, а убийците му бяха действали от името на група или организация.
Убийството в гората Баняса приличаше на неумело скалъпена инсценировка.
Не знаех и може би никога няма да узная кои бяха режисьорите на този гротесков спектакъл, но беше очевидно, че убийците се опитваха да внушат идеята за удар от страна на евреите. Статиите на Натан, публикувани усърдно от дясната преса, несъмнено бяха пробудили гнева на израилтянските среди, откакто, отказвайки се от ционистките идеи, той се беше превърнал в отявлен антисемит и обвиняваше своите братя по религия, че отказват да приемат Христовото учение. Спомних си също, че в един момент в кабинетите на Префектурата на Полицията се говореше за позиви, разпространявани по букурещките улици, в които бил изобразен ликът на Натан, ограден с черен кант.
Въпреки това ми беше трудно да повярвам, че са замесени евреите. След 14 септември и началото на румънизацията никак не изглеждаше правдоподобно те да извършат нещо, което нямаше как да не се обърне срещу тях и да не разбуни духовете на най-радикалните антисемити. Всичко беше извършено твърде недодялано, твърде много биеше на очи, беше съшито с бели конци, за да бъде истина. А ако не бяха евреите, можеше да бъде единствено гнусен опит за компрометирането им, без съмнение в съучастие с полицията.
Наченки на страх започнаха да се загнездват в мозъка ми. Като цяло не съм смел човек, ала се опитвам да потисна малодушието си с усилие на волята. Този път обаче усещах волята си парализирана от неназована опасност, която сякаш се носеше във влажния въздух и клисавата пръст и покриваше кожата ми с хладна, желатиненоподобна материя, коварната материя на страха.
Дали като муха в мляко не бях попаднал в мръсните потайности на политически заговор?
Никога не съм се интересувал от политика именно защото поставях истината и честността над всичко и затова приветствах абдикацията на Карол и идването на власт на генерал Антонеску. Един полицейски комисар няма право да има политически пристрастия, единствената му страст трябва да бъде справедливостта и макар че винаги съм се опитвал да стоя далеч от политиката, ето че политиката нямаше никакво намерение да стои далеч от мен: предчувствах, че този случай ще ми създаде множество, и то големи неприятности, и че разследването ще бъде ръководено отгоре, а аз ще бъда просто изпълнител.
Разговорът (ако може да се нарече така), който проведох същата вечер с квестор Спърля, засили това мое убеждение.
Отстранен от полицията по време на карлисткия режим, след абдикацията на Карол върнаха обратно главен комисар Спърля със зурни и тъпани и го повишиха в длъжност квестор. Беше почти двуметров исполин с боботещ глас и черни мустаци, които стояха щръкнали почти през цялото време и му придаваха вид на огромен котарак. В негово присъствие винаги усещах силен комплекс за малоценност: струваше ми се, че нито за миг не откъсва поглед от ушите ми, които един ден дори взе да опипва с косматите си пръсти и ми идеше да потъна в земята от срам. И макар че Спърля е човекът, когото мразя най-много, никога не съм имал смелост да му се опълча. Когато съм в кабинета му, не дръзвам дори да повдигна очи от страх да не забележа, че отново се е втренчил в ушите ми, защото черните му изпъкнали очи от известно време направо ме побъркват. Трябва да призная, че много се страхувам от квестора, защото съм слаб човек, човек, достоен за презрение, който се оставя да го тъпчат. И успявам да се освободя от този страх единствено в съня си: неведнъж ми се е случвало да сънувам как пребивам Спърля от бой, как го тъпча с крака или изстрелвам картечен откос в масивните му като на мечка гърди. Тези сънища ме карат да ненавиждам още повече малодушието си: така както някои явно са родени да раздават заповеди, други (сред които съм и аз) идват на този свят с подчинението в кръвта си, жалки душици, на които подхожда единствено ролята на слуги.
Може би поради тази причина квесторът изпитва толкова дълбока антипатия към мен. Вместо това обаче цени подкомисар Максим и – сигурен съм в това – не защото и той подобно на Спърля симпатизира на легионерите, а защото ушите му са съвсем нормални и незабележими, каквито има стотици и хиляди по „Каля Викторией“.
Понякога един анатомичен детайл, привидно съвсем незначителен, може да провали цялата ти професионална кариера.
Превод Ванина Божикова