Откъс: „Фабер. Разрушителят“ от Тристан Гарсия

Представяме книгите от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“ на издателство „Парадокс“, спечелил подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия.

От птичи поглед Морне прилича на капка вода, на сълза.
Река Омбр плаче на бузата на житните ниви, типични за стара Франция. На юг се заобля покрай булевард „Куртре“, „Гран Кур“, после „Пти“. На север градът стърчи като връх на копие между гарата и „Гран Тиерс“, квартала с топлоцентралата и работническите градини, където живях – поне тези, които ме приютиха.
Формата на един град на картата отговаря на същността му почти както рентгеновата снимка съответства на пациента, който излиза от клиниката след изследвания. Това не значи, че е приятно или симпатично; позволява да се разпознае патологията. Морне е красив град, но е болен – винаги е имал воднянка. Всъщност градът изглежда като дъждовен ден, особено когато е слънчево. Това място е само една влажна пролетна неделя на около десетгодишна възраст. След което не струва нищо. Невъздържан и буржоазен.
Излязъл най-накрая от дома на Мадлен, вдишвам. Свободен въздух – аз не, въздухът, да.
Кризата премина. Какво се случи? Мислех, че тя искаше да накажа някого. Погрешна интерпретация.
Ужасна болка в черепа. Връвта, която си представям, че е опъната между лявата част на гръдния ми кош и мускулите на ръката ми, е на крачка да се скъса между пръстите ми. Правя гримаса и вероятно изглеждам като някой луд по улиците в квартал „От-Фий-дьо Дио“. Ако някой жител от тези блокове, приличащи на кофти римски вили за строителни предприемачи, изхвърляше боклука си в контейнерите за разделно събиране на отпадъци, той щеше да ме види и определено да се изплаши от муцуната ми. На мен нямаше да ми пука за неговата.
Но след десет вечерта няма никого в От-Фий-дьо-Дио. Някой тъп урбанист е замислил тази пуста агора. Уличните лампи приличат отблизо на осветителните тела в салоните, които се виждат зад прозорците на терасите и балконите. Този град е един гигантски апартамент. Или пък апартаменти за миниатюрните градове.
Десният бряг на Омбр. Можех да седна на някоя пейка, но не и да се излегна. Същият идиот е начертал футуристичните седалки, пробити от метални подлакътници, за да не може някоя отрепка като мен да се излегне и да заспи там. Чувам някаква таратайка, която бавно завива по булевард „Куртре“, зад Японската градина.
Като ученик прекарвах цели следобеди до дървеното мостче над блатото. Седнал в ученическа униформа на пода на изкуствения храм без позлата, с влажни фурнири. Бледо копие на плъзгащите се врати на Кинкаку-дзи, построен по повод на неуместното побратимяване на Морне и Киото. Вечно закъсняла, там Мадлен пишеше домашните си по история.
Хвърлям един поглед към алеята за разходка на другия бряг. Фонтанът, някаква идиотщина на съвременното изкуство. Минимализъм върху стоманени плочи, които денем и нощем дразнят на входа на улица „Троа Бланш“. Прекосявам мостчето към кметството, в покрайнините на града. Студено ми е и това ми харесва. Затварям очи и мисля за миналото.
Гадене. Паднал във фонтана. Всичко е тихо.
Често имам дупки в паметта. Не помня нищо. Една-две минути, може би няколко часа. Съвземам се скован, със засъхнала кръв от носа и схванати мускули. Болка в прасците.
Уста, пълна от струите, вече съм обиколил площада. Никога не съм влизал в катедралата. Преди харесвах човешките градове, защото имах надежда за тълпата. На пресекулки, през гадорията, застанала на небцето ми, си спомням – любовта ми към града. Прекалено дълго в изгнание, бях забравил града. Улиците. Разположението на паветата в овални арки, като бръчки на съсухрена кожа след поредица успешни рикошети. А после думите, образите. Табелите. Рекламите ЖС Деко, които се редуват по градските билбордове. Киноафиши. Портрети на фотошоп. Руси музи за парфюм Герлен. Върни старата си кола за нова. Невероятно изкушение за шоколад 86 %. Въпреки че съм уморен да гледам на всичко като илюзии, лъжа и глупост, аз обичам града. Погледнато инак, от правилната дистанция, това е самата красота. Винаги съм искал да съм умен, да хитрувам. Имах око за детайла, но изтървах общата картинка. Така и не се научих да ценя.
Като добър буржоа можех да пуша вечер, прекосявайки площад „Гепар“, покрай шестте кестена пред мъртвите витрини, под прозорците, които полека-лека гаснат, спускайки завесата над деня на всички добри хора. Можех да съм Бог, да обикалям като че всичко е мое, да се наслаждавам на града и да съм доволен. Щастлив от появата на живота, от завоя на еволюцията на видовете, на човечеството, на градската среда. Можех, но винаги по лош начин. Няма никого. Само аз съм тук, за да видя тяхното съществуване отвън, нощта, докато тя още изглежда изкусителна. Съвременният свят на едно малко провинциално градче, което заспива, е много красив. Всъщност, както всичко, което потъва в сън.
Щом се събуди, е отвращаващо. Хората, в Морне и другаде, оскверняват собствените си улици.
Както някога, на връщане от колежа, аз се изкачих по улица „Пак“. Бакалии, банки, магазинчета за дрехи и мобилни телефони. Фризьорски салон. Плюх наляво, плюх надясно, чак до „Порт дю Перш“, сякаш, за да бележа пътя си.
Отначало залитайки, хванах равномерния ритъм на плочите на „Пти Курс“, чакълът, хрущящ на паркинга на Шатле. Потърсих старата топлоцентрала, неуспешно. Поех нагоре по пътя за „Трант Призоние“, между две редици кестени. Лехи, оградени с метални арки. Бегонии, върху които един или друг ден всички са пикали на връщане от киното. Разкопчавам си ципа. Примигнах с очи. Тогава видях отново Базил зад очилата му, извадил пишката си. Видях нас, като хлапета, точно на това място. Какъв глупак, идваше ми да ревна. За цели пет секунди ми долипсва. Мадлен беше изтичала зад едно дърво, за да не ни гледа как се облекчаваме на хълма на „Трант Призоние“. Този, който пикаеше достатъчно надалеч, можеше да стигне до велоалеята и колелата, които се нижеха към северната част на Морне. Винаги печелех на тази игра, както и на всички останали.
Един ден, когато отивахме към тенис корта в „Лизран“ по „Пелрен“, по средата на пустия път, на голата земя седеше някакъв клошар, който се беше оригнал срещу Мадлен. Тогава тя настоя да го заговорим. „Това е то, днешната младеж!“ – нахули ни клошарят. Нямахме пари, които да му дадем. „Някой ден ти ще си президент на световната републиката и ще те очистя, задник такъв! Ще свършиш като мен!“ – беше процедил той. Ужасена, Мадлен ме беше дръпнала за ръкава, молейки ме да се махаме оттам. Бяхме на десет години.
На същото място, тази нощ, нямаше никой друг освен мен.
Чувствах жлъчта. Небръснат. Нямаше какво повече да изповръщам. Скръстих ръце на гърдите си, за да избягам далеч оттук, но дясната ми обувка се закачи под решетестата ограда. Мръсотия от цветните лехи. Чепик, скъсан на две. Нямам обувки, значи на бос крак. Закуцуках мизерно. До „Поант“, площад „Тонер“. Отправих се към спортния комплекс „Гран Шан“. Край акведукта с патици, където им хвърляхме по нещо за ядене. Невероятно съоръжение, в долната си част от времето на Франсоа I. От камъни от фин варовик. Под втора система от арки. Извисява се на трийсетина метра. Шуплести, порести, пробити камъни, досущ като гъба. Добре ги помня. Учехме ги в клас всяка година, това беше гордостта на града.
Като мен.
Когато се събудих под влажните арки на акведукта, валеше дъжд.

Превод Тома Георгиев